Рамела Бохосян е родена и живее в град Пловдив. Завършва Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Дългогодишен учител по Български език и литература в горен курс – в Хисаря и Пловдив.
Пише стихове от студентските си години, но активно се занимава с поезия от 2014 г. Има издадени пет стихосбирки: „Две ноти светлина” (2016), „Разлистваш душата ми” (2017), „За да съмне” (2018), „За да ни има” (2020), „И в снега, и в жарта“ (2022) и „Памет – поетични импресии и разкази“ (2023) – с редактор Елена Диварова. Носител е на награди от национални и международни литературни конкурси.
Членува в Съюз на българските писатели, Дружество на пловдивските писатели, литературен кръг „Метафора” и Лига на българските писатели в САЩ и по света. Член е на Управителния съвет на читалище „Възраждане” – Старинен Пловдив.
Публикувала е свои поетични творби във в.-к „Словото днес“, сп. „Знаци“, „Литературен свят“, „Картини с думи и багри“, в-к „Парикордзаган“, сп. „Емпирей“, както и в литературни антологии и алманаси.
МОЛИТВАТА
Моля те, Господи, дай ми
само за час ключа за Рая.
Искам да срещна мама
и да ѝ кажа, че онова парче
от Душата ми, дето с нея
отнесе,
за Рождество намерих го
под елхата…
Душата ми вече е цяла.
Готова е за раздаване.
Като мамината пита, дето
всяка Коледа правя…
Моля те, Господи, само час
да съм с мама…
РИСУНКАТА
Цяла нощ насън рисувах.
Нарисувах усмихнат оранжев невен
върху престилката на Слънцето.
Нарисувах снежнобяла булчина одежда,
цялата в наболи сребърни кокичета.
Нарисувах два топли кестена
в левия джоб на мъжка риза.
Нарисувах снежна топка,
улучила сърце… На сутринта
в моя малък Лувър се събудих.
На стената, в изгревната стая,
посрещна ме картина от колекцията:
„АЗ и ТИ в сезоните на времето,
когато няма да ни има…”
И СИ МИСЛЯ КОЛКО Е МАЛЪК СВЕТЪТ
и всъщност колко си близо.
Как по небесните пътища птиците
бързо пристигат.
Как по антени космически
винаги се откриваме.
И си мисля колко е нов този свят
и всъщност колко е стар.
Небе и птици е имало винаги.
СЪНЯТ – ПОКОЙ И ТИШИНА.
Потъване.
Току-що обелена орехова ядка.
Предвкусваш я.
И вече те няма.
Един кон на име Гълъб –
топъл като хляб от пещта изваден,
пресича съня и препуска към
приказно и красиво лютиче.
Цветчето му русо, създадено от Бога.
Пъхаш ключа в катинара на сърцето
и небето се отваря…
Роклята от светлосиня дантела
и белия копринен шарф
ги гали с ажурена ръкавица вятърът.
Отецът ни е милостив към най-тежките наши заблуди.
Мечтите… макар и насън.
Прекръстих се и слязох на Земята.
Струеше в мен радостна безпомощност
пред красотата..
Зората и Слънцето като за първи път
се целуваха…Съвършена орехова ядка.
Денят я предвкусваше…
Колко вкусна е току-що обелена…
Горчива и сладка.
И мелиш, мелиш чудото Живот.
Вдъхновено от романа “Първият след Бога“ на Неда Антонова,
благословената от Бог.
СЛЕД ЗЕМЕТРЪСА
Свлякох се на Земята като пясък.
Мокър и измълчан.
Възкръснал от мъртвите.
После взех да се събирам зрънце по зрънце
в храма на Душата,
за да изпея Бога отново.
Две ноти светлина бе сложил Той
и в снега… и в жарта на кръвта ми.
Да светят и пеят.
За да съмва.
За да ни има, Любов.
За да ни има…
НАУЧИХ СЕ ДА ВИЖДАМ ЗВУЦИТЕ.
Да чувам цветовете се научих.
Разбрах, че всяка рана времето заръбва.
и всичко трайно се повтаря.
Цветята изсъхват без вина
и земетръс е всяка обич,
дошла с Любов да ни накаже.
За кой ли път… като за първи път.
Как иначе в студените си нощи
ще бъдем будни и ще пишем стих.
ЗАСТАВАМ ПРЕД ТЕБЕ , МОРЕ
Опростена.
Само вода, сол и пясък.
И една голяма вълна, която ме разсъблича.
До костите.
За да си спомня коя съм, море.
Твоя сродна душа, посестрима.
Любима от памтивека.
