Рамела Бохосян е родена и живее в град Пловдив. Завършва Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Дългогодишен учител по Български език и литература в горен курс – в Хисаря и Пловдив.

Пише стихове от студентските си години, но активно се занимава с поезия от 2014 г. Има издадени пет стихосбирки: „Две ноти светлина” (2016), „Разлистваш душата ми” (2017), „За да съмне” (2018), „За да ни има” (2020), „И в снега, и в жарта“ (2022) и „Памет – поетични импресии и разкази“ (2023) – с редактор Елена Диварова. Носител е на награди от национални и международни литературни конкурси.

Членува в Съюз на българските писатели, Дружество на пловдивските писатели, литературен кръг „Метафора” и Лига на българските писатели в САЩ и по света.  Член е на Управителния съвет на читалище „Възраждане” – Старинен Пловдив.

Публикувала е свои поетични творби във в.-к „Словото днес“, сп. „Знаци“, „Литературен свят“, „Картини с думи и багри“, в-к „Парикордзаган“, сп. „Емпирей“, както и в литературни антологии и алманаси.

 

 

МОЛИТВАТА

Моля те, Господи, дай ми
само за час ключа за Рая.
Искам да срещна мама
и да ѝ кажа, че онова парче
от Душата ми, дето с нея
отнесе,
за Рождество намерих го
под елхата…
Душата ми вече е цяла.
Готова е за раздаване.
Като мамината пита, дето
всяка Коледа правя…
Моля те, Господи, само час
да съм с мама…

 

 

 

 

 

РИСУНКАТА

Цяла нощ насън рисувах.
Нарисувах усмихнат оранжев невен
върху престилката на Слънцето.
Нарисувах снежнобяла булчина одежда,
цялата в наболи сребърни кокичета.
Нарисувах два топли кестена
в левия джоб на мъжка риза.
Нарисувах снежна топка,
улучила сърце… На сутринта
в моя малък Лувър се събудих.
На стената, в изгревната стая,
посрещна ме картина от колекцията:
„АЗ и ТИ в сезоните на времето,
когато няма да ни има…”

 

 

 

 

 

И СИ МИСЛЯ КОЛКО Е МАЛЪК СВЕТЪТ

и всъщност колко си близо.

Как по небесните пътища птиците

бързо пристигат.

Как по антени космически

винаги се откриваме.

И си мисля колко е нов този свят

и всъщност колко е стар.

Небе и птици е имало винаги.

 

 

 

 

 

СЪНЯТ – ПОКОЙ И ТИШИНА.

Потъване.

Току-що обелена орехова ядка.

Предвкусваш я.

И вече те няма.

Един кон на име Гълъб –

топъл като хляб от пещта изваден,

пресича съня и препуска към

приказно и красиво лютиче.

Цветчето му русо, създадено от Бога.

Пъхаш ключа в катинара на сърцето

и небето се отваря…

Роклята от светлосиня дантела

и белия копринен шарф

ги гали с ажурена ръкавица вятърът.

Отецът ни е милостив към най-тежките наши заблуди.

Мечтите… макар и насън.

Прекръстих се и слязох на Земята.

Струеше в мен радостна безпомощност

пред красотата..

Зората и Слънцето като за първи път

се целуваха…Съвършена орехова ядка.

Денят я предвкусваше…

Колко вкусна е току-що обелена…

Горчива и сладка.

И мелиш, мелиш чудото Живот.

Вдъхновено от романа “Първият след Бога“ на Неда Антонова,

благословената от Бог.

 

 

 

СЛЕД ЗЕМЕТРЪСА

Свлякох се на Земята като пясък.

Мокър и измълчан.

Възкръснал от мъртвите.

После взех да се събирам зрънце по зрънце

в храма на Душата,

за да изпея Бога отново.

Две ноти светлина бе сложил Той

и в снега… и в жарта на кръвта ми.

Да светят и пеят.

За да съмва.

За да ни има, Любов.

За да ни има…

 

 

 

 

 

 

НАУЧИХ СЕ ДА ВИЖДАМ ЗВУЦИТЕ.

Да чувам цветовете се научих.

Разбрах, че всяка рана времето заръбва.

и всичко трайно се повтаря.

Цветята изсъхват без вина

и земетръс е всяка обич,

дошла с Любов да ни накаже.

За кой ли път… като за първи път.

Как иначе в студените си нощи

ще бъдем будни и ще пишем стих.

 

 

 

 

 

 

ЗАСТАВАМ ПРЕД ТЕБЕ , МОРЕ

Опростена.

Само вода, сол и пясък.

И една голяма вълна, която ме разсъблича.

До костите.

За да си спомня коя съм, море.

Твоя сродна душа, посестрима.

Любима от памтивека.