НАВСЯКЪДЕ Е „У ДОМА“
Домът е там, където си щастлив.
завръщаш се спокоен
и приютен се чувстваш жив,
домът е там… ухае на треви,
на топъл полъх и щурци.
домът е там… във здрача,
на Странджа в сянката прохладна
аз по пътека прашна крача
и с пълни шепи искам пак да грабна
от оня дъх и обич, и магия,
които в моят дом се крият.
КОГАТО МОМЧЕТАТА СТАНАТ МЪЖЕ
Когато момчетата станат мъже
и по незнайни пътища газят,
майките все по-често вечерят сами
и молят Бог да ги пази.
Когато децата не са вече деца,
а пораснали, безразсъдни и смели –
отлитат от своите родни гнезда,
където майките сами вечерят.
Когато момчетата са бащи
и синовете им своя път поемат,
ще се върнат при майките – да не вечерят сами,
но тях може би ще ги няма…
Самотна вечеря и кана с вино…
Ще се питат – защо
закъсняхме?
А житейското колело
ще се търкаля надолу безпощадно.
ПРИРОДАТА РИСУВА ПТИЦИ
Природата рисува птици.
Вятърът със нежен пух ги вае,
а есента – бездомна скитница –
сред жълтите листа ги приютява.
Самотни птици в есенната нива,
очакващи надежда и завръщане…
спомени за младост дива,
за лято и любов горчива.
С измислените си криле
сухите треви за тях са пристан
и толкова неща насъщно важни
вече са съвсем излишни.
Безпощадно сменят се сезоните.
Природата рисува птици.
Вятърът довежда спомени.
Животът е единствено обичане.
И аз във мойта есен пак ще чакам…
при мен да дойде – като птиците,
любов във есента отчаяна,
като внезапен порив, като вричане.
ПОЕТИТЕ КОИТО ДНЕС ГИ НЯМА
Понякога е хубаво да мислим
мъртвите за живи
и да ги срещаме с това,
кое са ни дарили –
със стиховете, писани преди години,
със остроумие, дори с картини.
И нужно е на живите да помним,
че са душите им от обич окрилени.
Могъщи в слово и куплети,
са вечно живи нашите поети.
Понякога ги срещаме случайно,
във виртуалното пространство.
И стряскащо е. Знаем, че ги няма…
Но всъщност заминаването е измама,
защото словото им вдъхновява
и като пролет ни събужда.
Докосват ни със нежна струна
и в нас изригват бурни чувства…
Поетите които днес ги няма…
ПОСЛУШКОВЦИТЕ ВЕЧЕ СА ПОРАСНАЛИ:
със маникюр, със алабросче…
Велосипедите стоят в очакване
на тихи стъпки и на тънки токчета.
На детството във края – вече юноши,
пред тях животът е червен килим
с парфюмен аромат на щастие,
младежки пламък и мечти;
със спомена за синьо лято,
което още предстои;
със крясъка на влюбен гларус
и с летен бриз в разветите коси.
