Ще започна малко необичайно. Началникът на Гарнизонното стрелбище се казва капитан Димитър Радев. Участва в убийствата на Петко Д. Петков, Гео Милев, Йосиф Хербст; командва разстрелите на ген. Заимов, д-р Александър Пеев, Адалберт Антонов-Малчика, на Никола Вапцаров и неговите другари. На 10 септември 1944 г. рано сутринта откриват капитана в един трап край Перловската река – прострелял се е в слепоочието със служебния пистолет, а в джоба – предсмъртно писмо: „Хората, които убивахме, се оказаха прави. Следователно аз не трябва да живея…”. Понякога и палачите имат съвест.
Едното училище, в което учех, се казваше „Гео Милев”. Другото – „Никола Вапцаров”. Третото – „Лиляна Димитрова”. Днес моите училища носят други имена. Тази пролет попаднах на една музейна експозиция, и в нея – едно ъгълче за Вапцаров, и там – неговата писалка, неговата табакера с четири пожълтели цигари, неговите малки бележничета, и – „Разстрел и след разстрела – червеи”. Какво политическо пророчество! След разстрела дойдоха червеите на реванша, на културното варварство.
Защото:
Кое беше първото, което направи българската десница след 1989-а и продължава да прави вече 27 години? Унищожи индустрията? Подчини съдебната система? Разби селското стопанство?
Не!
Първо подмени историята, смаза просвещението и унищожи духовността. Възкреси нацистката лексика и обяви антифашистите за престъпници. И ги осъди като престъпници. А техните убийци превъзнесе като национални герои, и ги почита, и ги възхвалява.
Уби повторно загиналите момичета и момчета, срути техните паметници, оскверни техните гробове, разпиля техните кости. За да изчегърта техните имена, тяхната саможертва и тяхната гибел от историята, от времето и от паметта. А техните инквизитори и палачи възнагради с умилително преклонение и ги канонизира като невинни жертви на комунизма.
Ако антифашистите са престъпници, фашистите са светци.
Щото е нямало фашизъм. А законна власт.
27 години хонорувани подлеци повтарят до умопомрачение, че в България е нямало фашизъм, а щом няма фашизъм, няма и антифашисти, следователно – антифашистите са или примати някакви, или наивни интелектуалци, но преди всичко са престъпни типове, които заслужено, справедливо и в името на демокрацията трябва да бъдат разстреляни, избесени, посечени, обезглавени, изгорени живи, трябва да бъдат осъдени, отречени и обречени на забвение, трябва да бъдат захвърлени по овразите, трънаците и канавките на историята.
Никола Вапцаров е особен, специален обект на разтерзаване. Най-напред го нарекоха терорист, и го обругаха, и го похулиха, и го разстреляха втори път, с наслада и упоение.
После, понеже се чудеха как да оправдаят хладнокръвното убийство на един гениален поет, измислиха лъжата, че той бил наивен, заблуден интелектуалец, подмамен и предаден от гадните комуняги. Още една доза цинизъм, и ще го обявят за жертва на комунизма. И го разстреляха трети път.
После Върховният съд отмени решенията на Народния съд (цитирам) „поради липса на доказателства”, „в интерес на обществото и с оглед на общоприетото разбиране за справедливост и морал”, и защото присъдите не отчитали, че българските фюрерчета действали в състояние на (цитирам) „неизбежна отбрана” и „крайна необходимост”. Следователно: убийството на Вапцаров „е в интерес на обществото” и е в резултат на „неизбежна отбрана” и поради „крайна необходимост”. И го разстреляха четвърти път.
Борбата срещу истината и паметта „е безмилостно жестока”. За хоноруваните подлеци реабилитацията на фашизма е апотеоз на „справедливостта и морала”, а убийството на Вапцаров наистина е „крайна необходимост”. В своето безсилие те ще продължат да го разстрелват. Напразно! Защото „бронебойни патрони” срещу Поета „няма открити, няма открити!”.
Велислава Дърева
23 юли 2017 г.
Гарнизонното стрелбище
