Лалка ПАВЛОВА

РАЗКАЗЪТ „МАЙЧИН ДВОР” ОТ БАНКО П. БАНКОВ И МЕТАМОРФОЗИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ

Банко Банков е творец със завиден белетристичен „стаж” в българската литература, автор на десетки романи, сборници с разкази и повести, приказки, драми и киносценарии. Затова не ме изненадва дълбокият психологизъм на образите и майсторското боравене със средствата на словото в новата му книга („Раним свят”, изд. „Фастумпринт”, С., 2023 г.), част от която е и разказът „Майчин двор”. Изборът на заглавие е знаков – образът на майката въплъщава в себе си архитипното значение на богините на плодородието Гея, Хера и Деметра (у гърците), Изида (у египтяните), Астарта (у финикийците) и т. н. Тя е вместилище, утроба на живота, но наред с представите за убежище, топлина, нежност и закрила, носи и риска от потискане, от „кастриране” на желанието за самостоятелно развитие на новия индивид, на който е дала живот. Образът на двора разширява символните ѝ значения и създава представи за роден дом, родно място, в което битува родът в потока на времето. Изясняването на съдържанието на заглавието в тази посока е акцентувано още в първите изречения на разказа: „Три поколения жени бяха насочвали мъжови ръце как да тъкмят живота в просторен двор със стар дом, две баджанашки къщи на калкан, общи постройки и навес. (…) В засенения от къщите усоен двор се застъпваха поколения, баба и дядо, леля, свяко и братовчеди.”

Описанието ни напомня началото на „Гераците” от Елин Пелин с оная „голяма бяла къща” с широк двор, в който „можеше да се вмести една махала”, но за разлика от „Гераците”, Банко Банков извежда на преден план женското начало и разгръща съдбата на рода в три поколения, положени във времето преди и след 9 септември 1944 г. Числото „три” също е знаково – времето е троично (минало, настояще и бъдеще), светът е троичен (земя, атмосфера, небе), три се проявява и в единството на човека като син на Небето и на Земята. Понятието „народопсихология” обединява историческите, нравствените, психологическите, политическите, социалните, културните и религиозните особености на един народ, формирали се и променяли се в продължение на много векове. Въпреки че българинът като вътрешна нагласа е твърде много индивидуалист и не му се иска да бъде вписван в някакви общности, и той е част както от троичността на света и времето, така и от тяхната динамичност. Начинът на ситуиране на образите в разказа „Майчин двор” откроява съществен белег на националната ни народопсихология по отношение на мястото на жената в патриархално устроената общност на българите – тя само формално стои на заден план, но всъщност нейна е водещата роля в „управлението” на семейството – „Три поколения жени бяха насочвали мъжови ръце как да тъкмят живота…” Неслучайно народът е създал поговорката „Мъжът е главата, а жената врата в семейството – накъдето се извие вратът, натам се извива и главата.” Такава е и старата баба Цена, портретувана с изключително майсторство от Банко Банков: „Баба Цена ситнеше с тояжка и нареждаше на дъщерите кое как да свършат, сякаш не знаят. Помнеше я смалена и пъргава по старешки, с бистър ум и остра приказка. Бе отчувала четири деца и се кахъреше за внуци от тъмно до тъмно. Лицето ѝ – бяло, сбръчкано, отънялата коса е пригладена под тъмен чембер и сплетена на две миши плитки. С години бе осъмвала край огнището, да подвари вода за попара и събере край ниската паралия мъж, рожби, чираче. Задявала бе цедилник с плачливо сукалче на гръб и с тежка мотика бе прекопавала домати и боб в задния двор. В издебнато време между отметнати къщни грижи подвиваше крак върху ниско столче в мъжовия дюкян, да настригва калпаци.”

Тя, баба Цена е тази, която „нарежда” какво трябва и кой да го извърши в дома, двора или имота на семейството, тя събира „край ниската паралия мъж, рожби, чираче”, тя свободно влиза дори в типично мъжкото пространство на дюкяна. За разлика от разгърнатото представяне на баба Цена (като първо поколение жени в разказа), на образа на дядото са отделени само три изречения и дори не е именуван. Онова, което ги обединява не само като семейство, но и като важна черта от българския национален характер и основополагаща психологическа мяра в народопсихологията ни, е тяхното трудолюбие и чувство за отговорност пред рода. Стефана, второто поколение стопанки на двора, отрано поема къщните грижи, но за разлика от майка ѝ, нея са я „проводили” на училище, докато „донесе свидетелство за завършена прогимназия”. Българинът винаги е гледал на знанието като на сила, способна да променя света към по-добро, училището за него е свещено място, друг вариант на божия храм. Въпреки водещата роля на жените в „управлението” на дома, когато става дума за женитба и създаване на ново семейство, строго се спазва патриархалната традиция. Изборът на съпруг за Стефана е направен от баща ѝ, „старият калпакчия”, който харесва за зет сина на свой връстник от колибите: „Женихът Кальо, едро момче, и той обран на приказки (като бащата на Стефана – б. а.). Две години беше мъчил печалба в Канада, бе копал въглища в Нова Скоуша. Върнал се, като избухнала балканската война, да помага да се обедини България; че после го хванала междусъюзническата, първата световна. Уволнение дочакал, изпусталял и брадясал, в окопи над Серес. (…) От въглищните мини в Канада Кальо се бе върнал, прихванал левичарство. Грамотни троянчани, ако и имущни, на избори гласуваха с червена билютина, напук на власт и държава. Под тефтер със сметки за кожарлъка Кальо пазеше тънко книжле с оръфани корици, „Перманентната революция” от Лев Троцки. В спорове я разгръщаше на страница с позната мисъл, да си подкрепи думата. Знаеха го като Кальо Троцки, на левичарството в Троян се гледаше като на интелигентност.”

Изборът на бъдещия съпруг на Стефана е съобразен с други особености на българската народопсихология – спазване на традицията в патриархалното общество, единство на моралната ценностна система и силно развитото чувство за една и съща социална принадлежност на партньорите в брака. Подробностите от битието на бъдещия зет са детайлизирани, за да може след това  читателят да усети съществената разлика с мирогледа на зетя в третото поколение господарки на майчиния двор и да види причините за промените в националната ни психология. До този момент мъжете в рода са търсени и избирани като личности, откроили се сред множеството със своя патриотизъм и социална активност, те са преки участници в разпространяването и отстояването на левите идеи за справедливост, равенство и братство между хората, а децата им се включват директно в борбата за преустройството на политическата система в България. Васил – синът на Стефана, учи в „търговската гимназия в Свищов”, но не търси тихо и спокойно място за реализация, а възприема идеите на баща си и става ятак на нелегалните и партизаните: „От кого другиго синът им да прихване политиканство; и не какво да е, ами левичарство! Годината беше тревожна, шушукаше се, че в Балкана са излезли нелегални, властта разквартирува ловна рота в училището през улицата, да гони шумкарите. Арестуваха Васил в дъждовна вечер, раздирана от гръмотевици, запряха го в полицейското, жълта сграда, надвесена над придошла река; по донос, че е изнасял храна на нелегални. Стефана подозираше, че часовникът му (подарен от бащата за отличен успех в търговската гимназия – б. а.), цъка в землянка някъде по Балкана.”

Писателят умело използва символиката на образи и цветове при представянето на ареста на Васил, за да активизира въображението и мисълта на читателя и да го насочи към съответните логически изводи. Светкавиците в нощния мрак на дъждовната вечер са знак за огромна мощ, те са библейска метафора за огнената сила на Бог и неговия гняв. Цветът на светкавицата се слива с цвета на полицейското управление („жълта сграда, надвесена над придошла река”). Жълтото е част от хтоничното, което съблазнява под претекст за вечност, а придошлата река в ниското пространство под сградата на полицейското управление създава психологическо напрежение и очакване за „прииждане” на Злото. Обединяването на символиката на тези знаци с образа на часовника, който „цъка в землянка някъде по Балкана”, посочва не само изтичащото жизнено време на героя, но и причините за това. Веднага след това, като своеобразна последица от внушенията на метафоричните образи, е посочена и първата негативна промяна в мирогледа на героите. Ако бащата на Васил е имал физическата, психологическата и моралната сила да издържи на проверката на времето и като черноработник в Канада, и като участник в три войни, и като разпространител на идеите на левичарството, сега, когато е заплашен животът на сина му, се „разтичва” по познати и роднини, моли, лъже, че „момчето е набедено, подлъгано”, за да го освободят от кауша. И може би успява не заради друго, а защото „властта се гънеше, руснаците се надвесваха откъм румънски бряг”.  Последиците от случилото се („бяха го били лошо, почна да кашля”; „когато почна да отхрачва кръв, му откриха туберколоза”) са изведени в новото политическо пространство – „след есента на промяната”, септември, 1944 година. Съдбата му обаче вече е белязана с жълтия цвят – не го спасяват нито личното признание за приноса му в борбата („взеха го да командва в полицейското, откъдето вчера бе излязъл”), нито „силна храна, пункции с въздух, пеницилин” – на втората година го погребват под „червена пирамидка” и кръщават на негово име „къса уличка с три къщи по урвестото нанагорнище към гробищата”.

В новите политически условия сестра му Цветана (кръстена на баба си Цвета) получава всичко онова, което по принос обществото дължи на брат ѝ – бореца за социална свобода и справедливост. С нейния образ започва целият разказ („Беше дошъл ред на Цветана Дочева, гимназиална директорка, знаеха я от Горни до Долни край, по Живково време на два пъти я издигаха за народна представителка.”), с нея и сватбата ѝ завършва, за да бъде откроена промяната в българската народопсихология, размиването на различията между идеологиите на политическите партии, нещо, на което сме свидетели и днес. „Изкривяването” на принципите за справедливост започва още в първите години след 9 септември, защото човекът (като нравственост и духовна извисеност) все още не е психологически „узрял” да стане господар на света на материалното, без то да го съблазнява и да го кара да престъпи границите на моралното и хуманното. Цветана, „дъщеря на потомствен левичар, още като студентка по биология я приеха в Партията. След дипломирането ѝ предложиха да се яви на конкурс за аспирантура в университета. (…) В градския партиен комитет от години намеряваха да привлекат млади кадри, пазеха ваканция за учител по ботаника и зоология в гимназията за Цветана.” Усвояването и материализирането на чужди заслуги става нещо обичайно в българската общност и, въпреки че Цветана влага много енергия в работата си, остава някаква тъмна сянка за пресметливост, вметната подтекстово в представянето на нейните успехи: „Директорският пост запълни живота ѝ ежедневно, не, ами ежечасно. Социалистическото време имаше ревниви изисквания. Директорката наказваше без прошка, ако не носиш униформа, за неспазен вечерен час, за отсъствия от ленински съботник и манифестации, първомайска и за Октомврийската революция. Следеше учителският колектив да откликва сърцато на редуващи се партийни инициативи, не отминаваше морално-битови грехове. На поредни избори я включиха в кандидатска листа на Партията и се видя най-млада депутатка в Народното събрание, мандатът ѝ се повтори.”

Началната „пукнатина” в морала на рода постепенно се разширява и води до фундаментални промени в ценностната система. Използвайки личните си впечатления от реалния свят в подобни ситуации, Банко Банков ги превръща уверено в художествен факт, като многократно акцентува социалния статус на своята главна героиня Цветана Дочева – тя е директорка на гимназията, но и „по Живково време два пъти я издигаха за народен представител”, въпреки младостта ѝ и липсата на опит в политиката. Тя, дъщерята и сестрата на отявлени левичари в миналото, взема решение да свърже живота и бъдещето на потомството си с Вангел, чиновник в Спестовна каса, който е готов отмъстително „да дръпне черджето под краката на човека” заради обществената несправедливост към него и семейството му. Син на „съкратен адвокат, бивш акционер в национализираната фабрика за шперплат, подпалена от партизаните”, служи като трудовак, отказват му „бележка за следване” и успява да завърши само „едногодишен счетоводен курс”, но напук на препъващите го – „все засмян, компаньон, любовчия и самодеец-театрал”. Явно притворен, криещ истинската си същност под тази маска, той се стреми да се впише в новите „силни на деня”: „Мълвата го водеше за сгоден с Райна Чичовска, дъщеря на местен функционер, партийна деятелка. Райна я бяха издигнали по партийна линия в София, оглави като директорка национална институция. Повишената в столицата Чичовска бе го засегнала на мъжко его. Дали с умисъл засегнатият от властта бонвиван пак бе потърсил другарка в живота от новото „добро утро”?”

Сближаването му с Цветана става възможно, защото и моралните принципи на представителите на нейния род също се променят. Въпреки съзнанието, че Вангел е от „бившите в днешна България”, за която е жертвал здравето и живота си Васил – и майката му Стефана, и сестра му Цветана предават неговата памет и идеали, потискат тревожните си сънища, в които Васил им се явява с лице, „кафяво като пръст”, и с изпъкнали кости изпод сухата кожа. Гузната си съвест приспиват с максимата: „Миналото не може да се поправи, ако имаш ум, ще се поучиш от него. Вместо да се спънеш, ще прекрачиш по-нататък.” И те „прекрачват” левичарските си убеждения, смъртта на сина и брата, и спокойно посрещат в същия този „майчин двор” един „употребяван мъж”, кариерист и лицемер, който никога няма да приеме със сърцето си левите идеи, защото в себе си носи маята на семейство, „засегнато от мероприятията на народната власт”, но пък е готов да се „пребоядиса”  и да стане „застъпник на широките социалисти”. Лицемерието и пресметливостта, като част от новия морал и новата народопсихология, пускат своите отровни корени и в душите на някогашните борци за справедливост: „Младоженците живяха сговорно, родиха им се две здрави, палави момчета; докато лоша болест отнесе Ванчо без време. Цветана и не помисли да потърси друг спътник за по-нататък. Споменът за брат ѝ бе се сраснал с нейния и Вангеловия живот, с грижите за бъдещето на децата, като метална сплав в топилня. На мраморния паметник, който му заръча, скулпторът издяла по снимка Вангеловия образ в полурелеф. Върху каменните устни на мъжа дреме полуусмивка, сякаш не се кахъри дали съдбата няма да дръпне черджето под краката му…”

Поведенческите модели на героите, представени в края на разказа, акцентуват началото на процеси, които в истинската си пълнота се проявяват след 10 ноември, 1989 година. Днес отново възкръсва в българското пространство онази експлоататорска същност на „държавата-мащеха”, посочена още в началото на ХХ век от Елин Пелин в статията му „За едни майка, за други – мащеха”:„Държавата прилича на един бакалин, който народът поддържа с труда си и с парите си, а той, вместо истина и справедливост, му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета. Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други най-млечна майка.” Сп. „Селска разговорка”, кн. 1, 1902 г.

В едни такива обществено-политически, икономически и психологически условия не можем да говорим за съхраняването на онези архитипи в националната ни ценностна система, свързани с патриотичната жертвеност в името на национален суверенитет и социална справедливост, за вярна и безрезервна отдаденост на някакъв хуманен идеал. Още повече, че днес все още липсва програма за цялостното развитие  на България в следващите десетилетия, която да обедини усилията на различните социални групи и прослойки за полагане на едни нови, хуманни основи на българската народопсихология.