Юлия ПИСКУЛИЙСКА

По пътеката на думите – с радостта на откривател

Задачата е непосилна за всеки, който обича думите и вярва, че те могат да го изненадат отново. Думите искат време, а за литературния факт, появил се през 2020 г., доста пестеливо е определено някакво време. На книга – около два дни. Маратон. След финала няма никаква възможност за задълбочена преценка, поне едно мъничко вземане на дъх, за да се види какъв вкус е останал у теб, какво си запомнил – или защо не си… И ако сред книгите има и много наистина добри, защото името на автора не е единствено определящото, макар че 2020 ни представя наложени, авторитетни и будещи предвкусване за радост на духа имена, маратонът съвсем не е решение. Удоволствието, че влизаш в един необятен, предизвикващ с образи и неочакваности текст, изтласква мисълта за финала и вървиш по пътеката на думите с радостта на откривател и щастливец.

Книгите са характеристика и на издателствата. Бих искала да отбележим активността на „Захарий Стоянов“, „Български писател“… „Българска книжница“ ни среща с Надя Михайлова, Лозинка Йорданова, дизайнът на кориците ни подканя да отворим книгата, такова е усещането и при „Песен за белия лист“ на издателство „Изток – Запад“, и при „Изгубени вещи“ на „Колибри“… Разбира се, книгите са писани в цяла България и не трябва да се пренебрегват и локалните издателства.

Дарина Герова. Възприемам „Песен за белия лист“ като част от всичко, написано от Дарина Герова. Впечатли ме предишна нейна книга, за рода – събрани съдби и характери на най-близките. Песента е за всекидневното, непразничното; мисли, чувства, търсене на посоки. Обозначена като живи истории, книгата носи всички черти на търсенето, за да се стигне до образи, ситуации и всичко това наглед обикновено, да е пречупено през аналитичен поглед и преклонение пред езика. Съчетанието на психологически нюанси с жив, гъвкав и въздействащ език, е довел до художествен факт. Запомнящи се фрази, образи, особен поглед към самотата, изведени състояния, женска чувствителност. В тези живи истории разпознавам мнозина, неназовани. И в това преливане на документалното, изповедното, скритото зад безименните

образи – с властните критерии на разказа, виждам крехката граница между АЗ и Обобщението; реален факт, публицистика и художествена литература.

Чух се със Симеон Хаджикосев дни преди да почине. Беше прочел тази книга и я оцени високо. Всеки разказ може да претендира да е огледало, представител на цялата книга – „Болярките на Цар Иван Александър“, „Дом на върха“, „Звезди в пясъка“… Поставената задача за разказ 2020 не дава възможност да се види и ролята на редактора – но ми се иска да посоча тук Симеон Янев. Защото целостта на една книга носи и отпечатъка на добрия редактор.

Не само в „Песен за белия лист“, и в други книги, издадени през 2020-а, се очертава образа на литературния процес. Това ме върна към книга на Стивън Кинг, който разтваряше пред читателя възможността да влезе в процеса на писане, да види зачеването, стигането до плод, да види лутания и варианти. Едно разголване на мисълта извън определен сюжет. Пътят до раждането, до очевидното вече. Споделена тайна. Откровение за една страст, превърната в професия. „За писането. Мемоари на занаята“.

Надя Михайлова. „Въздушните кули на баща ми“ е животоописание, документ за един род. Надя Михайлова е потърсила формата на биографичните факти, пак живи истории, сега за едно отдавна отлетяло минало. Добре написана автобиография, с преклонение пред рода, с изповедност – поглед, който застига не един автор в определена юбилейна възраст. Книгата дава представа за избора на авторката – литературата и упоритостта да се постигне целта. Това са неща, които научаваме за някой автор късно или въобще не научаваме. Оставаме в сухото и кратко „роден …написал…“

Лозинка Йорданова. Авторката ни кани да я последваме в пътешествие през историята. Това е погледът на етнолога, идентифицирал себе си с факти и образи от миналото. Безспорно народностното, вкорененото като традиция и исторически факт, не може да бъде подминато от човек, чиято професия е да търси изявата на българския дух в която и да е област на всекидневието. Освен общото, усещането за принадлежност към един етнос и търсене на неговите устои и битки, Лозинка Йорданова разказва за своите пътеки, това е споменът

за хляба, спомените, които измъчват всички нас; събития и чувства, вече със знака на необратимост. Откъсите в книгата не са подчинени на една линия, тук има и поуки, които са със своята характеристика, без претенции за белетристични белези – например вярата в словото тук е изразена чрез предаваното устно поверие, че болният оздравява от думата.

Крася Титянова. „От кладенеца на времето“ е определена от самата авторка като книга с разкази. Макар че тук, още в подзаглавието, е уточнението – и новели, легенди. Това я разграничава от доста книги в раздел „Разкази“ – на Мюмюн Тахир, Боян Биолчев, Весела Люцканова, Алберт Бенбасат, Мартен Калеев, Н. Николов, …където книгата е цялост и оставя усещането за изградени с еднаква сила на словото и с все същите неумолими правила на художественото писане отделни разкази. От кладенеца на времето е изведено страдание, то е дълбоко лично и се оповестява само в посвещението – после търси пътеки в различни съдби. Светът, който виждаме, е драматичен, но се изплъзва от определението за разказ.

Георги Гривнев. Книгата има очерков характер, с дълбоко уважение към човека, конкретно – човека от Родопите. Конкретните истории са наречени разкази, те са искрени, естествени. Глаголът „разказвам“ обаче има един цвят, когато става въпрос за общуване извън литературата. И съвсем друг, когато пресъздава един свят художествено, с търсене на обобщение и дълбок психологизъм. Образите са характерни, но по-пестеливо натоварени с художественост. Документалистката може да си позволи по-голяма близост с факта, белетристиката търси по-широки хоризонти.

Кирил Георгиев. „Късни разкази“ е автопортрет, в който се движат други фигури. Късните разкази са и къси (рядко постигнато намерение от редица автори), събрали по някой и друг факт, който трябва да ни открои човека, съпътствал по някакъв начин съдбата на автора. Макар да не отговарят на представата за класически разказ, събрани заедно, създават обобщен човешки портрет, делничен, неподправен. Това е документална книга, както и някои други в раздел „Разкази“. Това се доказва и от „Щрих“, където са описани срещи с личности, знакови не само за автора – като например Никола Радев.

Александър Александров. „Дунавски разкази“ е първа книга на автора, което съвсем не значи, че носи белезите на неопитност и колебливо перо. Авторът не обременява разказа си с пътуване из цялата съдба на героя, но с някакъв детайл, с някакъв откъс от живота му препраща към целостта на характера. Неговите истории с обикновеността, с естествеността на разказа владеят вниманието и неочаквано спъват с привличаща фраза, с нещо изведнъж излязло от равния уж тон, прилича на непознато в тази неочакваност. И в тази постепенност се озоваваш в точността на обобщението, на анализа, в целостта на образа. Приемаш признанието на автора – „душата ми щъка напред и назад във времето“, защото разказите оставят усещането за единно време, което обединява минало, сегашно, бъдеще.

Мюмюн Тахир. „Пътеки във времето“. Родопите, магическа реалност, изключително красиви и кратко нарисувани образи. Силен психологизъм, ненатрапчива и ярка идея. Природата е фон на силни, директни чувства: любов, любопитство, мъка, завист и ревност, всички те изживени през мъдростта на странната смес между българско наследство, мюсюлманска религия, постоянен гурбет преди време към Бяло море, а в модерно време и на Запад. Приемам такъв начин на писане, който загърбва надмощието на диалога, пишещият се вмъква в собствената си душа, която лежи между треви, под лозници и която прилича на Птица… Къде и защо ще падне семенцето – и къде ще поникне – нека не си отговаряме. Ето няколко разказа, където всеки може да си търси отговора: „Пътеки във времето“, „Разказ за доброто“, „Азбуки на вечността”. Навремето бях писала за разказите на Мюмюн: Надеждата е, че докато все още има вода, реки, асми и други филизчета на природата, ще търсим опашките от светлини в небето. И ще философстваме, защото това ще е продължение на мислите на известни философи – и на неизвестни люде, построили своя житейски път върху своята малка, уникална човешка философия.

Алберт Бенбасат. „Изгубени вещи“. Софийски разкази, образи, които живеят, любовта към книгите, преговорите с антикварите, бедността, която не е порок, а избор, истории за една София, която отдавна я няма, като еврейската баба Рашел. Любов, еротика, овладяна тъга, с усмивка и еврейски аристократизъм

превърната в Надежда. В края на разказите тя винаги се появява с един образ, сякаш неочакван точно тогава, маха ни с ръка и ни оставя да мислим за малките неща, изгубените наши вещи от миналото, които не забравяме и в които е изписана надеждата. Адресирана до всички чрез някого. Талантът на автора винаги успява да ни приобщи към свят с хоризонти, чрез малките и уж обикновени неща от живота. Бенбасат не следва шаблони и не търси формално одобрение. Откроява се и възможността човек да бъде добър. Мои фаворити: „Кукувица“, „Ютия на въглища“, „Уличен телефон“, „Момчетата и аз“ – част от по-къса едноименна глава с разкази за конкретни лица и по една случка, по-събитийни.

Мартен Калеев. „Всичко и нищо“. Пише много интересно, което знаем и от предишните му книги. Разнообразие на стилове – разказите подскачат в книгата, като различни представители на литературния зоопарк: някои еротични и сексуални, други на ръба на сюрреализма, трети – класически и писателски по канон, четвърти пък носят всички признаци на балканската черна комедия, която не търпи граници. Образите са ненатрапчиви, но настояват активно да бъдат признати; обстановката, фонът винаги „работят“ заедно с основната идея, без значение дали става дума за Града или провинцията. Случките са цял калейдоскоп, творчески, любовни, трагични и философски, християнски и по Радичковски селско-закачливи, но сякаш обединени от една тънка усмивка и разбиране за общата цел на онзи по-голям и широк смисъл, по чиято прищявка и благоволение всеки има свободата – или не – да направи моралния си Избор. Няколко заглавие от тази книга: „Кръв от невестулка“, „Мадона“, „Жената, която събираше ябълки“, „Онова нещо“, „Шварценегер“, „Стават и грешки“, „Приказката на прага“.

Боян Биолчев. „Ако можеха да ни чуят“. Разкази за хора и животни. Отделни светове, между които проблясват изстрели, протича лов или риболов, или пък човек се опитва да помогне на животното и птицата, но сякаш само за да разбере, че няма възможно решение, че логиката на този уж един свят е различна. Както казва овчарят в разказа „Ноев ковчег“, след потопа не е трябвало да остават хора, защото вината е била само тяхна… Образите са ярки, но и сякаш замъглени през стъклата на джипката, хората са завършени и нямат

желание и време да се променят; някои са „се спекли“ от възрастта, както старците в „Бракониери”, и естествено, преследват също такъв спечен, стар заек, хапнали преди това спечен суджук. Особен поглед е постигнат чрез лудите, които поради нетърпимост към статуквото, продължават да опитват да променят света („Лебедово езеро”, „Ноев ковчег”). Хората говорят, но не се слушат, животните говорят, но на техния език, в техния свят, който все повече изчезва („Последният”) Една тъга, легнала върху реалността, вгледана в извивките на пътя, ясно съзнаваща накъде водят те, докъде стигат. Приета реалност, обхваната в нейната дълбочина и настояваща да види себе си без украшения. Поглед на творец, който просто стои и записва движенията – на трепетликата, на слънцето и сянката, на лебедовата шия, на стъпките, на сърцето.

Вили Тодоров. „Аз и моят град”. Кратки, публицистични разкази с една идея и случка, с ясно послание. Моралът, честта, достойнството са в основата на разказа, и контрапунктът с реалността, често озъбена и несправедлива, създава романтичен нюанс. Силно социално отношение. В книгата има малко странно, но не и пречещо разнообразие на стилове: кратки щрихи, „подслушани“ от чужди разговори, стихове, политически очерци, епилог с морална оценка на днешния/вече вчерашния ден. Можем да отбележим, че разказите са писани, коректно отбелязвано под всеки от тях, и в предишни години. Няколко акцента: „Дъждовна импресия, „Старицата и цветето“, „Знам, че всекиму са потребни пари“.

Весела Люцканова. “Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица”.

В познатия си богат на диалози и „цветен“, образен психологически стил, разказите предават точно посланието на подзаглавието. Смесени са различни локации и имена, типизирани, но с желание за индивидуалност герои, които рязко и интензивно „заживяват“ историята, която обикновено е кратка и ярка, като различните по цвят и материя парчета от шарената черга. На места романтичен, погледът на разказвача-дама, (женският род не може да се сбърка), прелива от съчувствие и симпатия към героите си – заради неуловимото, непостигнатото от тях… или заради жребия на тук, сега и мен:

най-силната комбинация. Няколко докосвания до прегръдката – „Игра на гените“, „Магазинче за разбити сърца“, „Витрината“.

Иван Станков. “Вечерна сватба”. Както знаем, Иван Станков е основал своята книга от разкази върху кратки очерци, записки или просто „информационни табели“ от миналото. Фонът е красивият Русе и околността, времето е минало, а персонажите – като оцветени на картинка и по някакъв начин историзирани коректно към епохата. Героите са по Йовковски греховни и със сякаш детерминирано поведение, като това изглежда не толкова етическа дилема, колкото естетически избор, който ги води през събитията и им дарява обратно, като отплата за тяхната жертва, убедеността да оправдаят действията си. Съгласни сме, че книгата „разказва за любов“, и че всъщност, зад откровените трагедии, в тъмата на социалния и морален здрач, често присветва оптимизмът и непокварената надежда, която любовта носи. Илюстрация – „Кера светицата“, „Крадецът на рокли“.

Любомир Калудов. „Големите и малките реки. Разкази от едно изчезнало село“. Л.Калудов разказва за изминали събития, от „нашата страна“ на границата и отвъд „границата“ на минали събития, случили се като че ли съвсем скоро. Границата е силен и тъжен образ, дори парадоксален за, вярваме, мнозина от читателите, със свои абсурдни правила, на които – почти всички – се подчиняват безпрекословно. Селото, като фон на събитията, не много отдалечено от границата, живее разумно своя предефиниран живот, с традиционните стълбове и „опорни“ точки – кръчмата с радиоточката, ореха, кмета с тетрадката си, замлъкналата воденица и… естествено кръстовете. Героите са наистина като част от традиционен паноптикум от образи, в които разпознаваме и „стари“ класически майстори, и по-нови влияния, с болка по ненужно, но логично случили се човешки драми. А реките не са сериозно застъпени, освен в едноименния, финален, разказ.., сякаш за да илюстрират силата, която хората вливат в живота. Два акцента: „Орехът“, „Границата“.

Иван Д. Христов. „Орлово проклятие“. Иван Христов описва с много страст мъките и гордостта на българите по време на последните години от турското робство, както и разказва легенди. Кратките разкази ни пренасят в една

отминала епоха, а основни теми са честта, красотата и любовта, неразделната връзка на хората с природата и животните. Някои от тях – „Манол Макрелата“, „Изгнаник“, „Орлово проклятие“.

Екатерина Данчева. Отломки от стари хартии. В кратките разкази се описват на пръв поглед обикновени истории, но с поглед към човешкото, болката, с внимание към детайла. Наистина отломки, понякога дори прекъснати по-рано от очакваното, но със силно усещане за тъгата и предопределеността на страданието. Виждаме ги в „Гнездото на осите“, „Игра на криеница“, „Тъжен празник“.

Николай Николов. „Секс и копърка“. Нека уточним, че задачата поставя новелата „Как искам да си тук“ извън оценката, тя е само за втората част на книгата – „Закъснели разкази“. Основната тема е любов – невъзможна, силна, неочаквана, странна… дори мутирала. Страданието присъства, но книгата задава тон за щастие, за спокойствие, за пречистване и достигане на желаното. Някои от разказите са с много интересен обрат за финал, авторът загатва за промяната, и успешно завършва композицията на изненадата. Акценти: „Секс и копърка”, „Диви, диви очи“, „Звездоброец“, „Маска“.

Юлия Дивизиева. „Хора, птици и ангели“. Една почти приказна книга, но с реални спомени и публицистични черти. Борис Христов, Радичков, поети и художници, сменят реда си с гълъби, череши и пътеписни спомени. Поетиката залага на светлото, сякаш нереалното, но всъщност е преплетена с разкази за истински лица от миналото, които понякога заприличват на очерци, портрети и споделени мисли. Да спрем вниманието си на „Изпраните облаци“, „Човекът, който измества пътят на мравките“, „Да обикнеш болката си“.

Валентин Мутафчиев. „Минало и бешело”.  Истории за миналото, или както сам определя авторът, „спомените се завръщат.., за да ни топлят с изживяното“.

Разказите са животопис на фамилията на автора, преклонение към красотата, предприемчивостта и дълголетието на родния му край. Силно автобиографични, разказите не се опитват „да заблудят“ читателя с каквато и

да е драматургична крива, а спокойно и напоително предават с фотографска точност миналото – такова, каквото е било за него.

Стоян Бойчев. „Криле от липово дърво“. Силно социални, разказите на Стоян Бойчев се отличават с погледа към „малкия“, или както е модерно, средностатистическия човек в едно уж отишло си време на прехода, в което сякаш всичко е позволено. Ножицата на имането и нямането се е отворила широко, като за допълнителен контраст тя вече разделя баща и син, семейства, че дори и един от най-замогналите се герои разпознава сам себе си в бедния хлапак, коленичил да работи в калта. Моралът е като черният пипер през 15-ти век, тежи колкото теглото си в злато, но, странно, на никой не му трябва. Трябва да подчертаем, че разказите не губят от тази перспектива, от на места вторачването в злободневието, в актуалността на мутренската парвенющина – героите живеят и се развиват ярко на този фон, със срам и болка в сърцата си, случките са много интересно разказани. Добавяме и още две нишки, които се преплитат – ловът и легендите. Само един пример: историята от едноименния разказ, дал име на книгата, прескача от едно в друго време, от легендата към фантастичното. Миниатюрите в „Настъпена керемида“ са вече друг, различен свят на поети и писатели, класици и журналисти.

“Неприятен случай”, „Криле от липово дърво“, „Жълти рози“, „Комилфо“, „Ден по пладне“, „В светла лятна нощ“ само потвърждават онова, което вече знаем – че Стоян Бойчев е талантлив автор, с ясен поглед към реалността, към процесите, с усет за човека и движенията на душата му.

Иван Иванов – Иванич. „66 щури разказа за любовта“. Разказите наистина са за любовта, но не само – чувствата са много, те са основната тема – завист, копнеж, комплекс за малоценност, желание за отмъщение. Хората застиват разгневени или разлюбени, но рядко безразлични, както в гръцка драма.

Понякога през погледа на трето лице, съзнателно изведено в ролята на психотерапевта Струмски, всичко в сюжета се разкрива – все едно детективът Поаро е организирал педантично срещата, за да изнесе на бял свят поредната сякаш незначителна семейна свада, която прераства в непоправима трагедия. Ще посочим „Импотент“, „Мъст“, „Комплекси“.

Любомир Котев. „Махалата“. Разказите в „Махалата“ са съзнателно свързани, те правят от скрития в разказите роман поредния микрокосмос, с непоправими характери и всемогъщи „знаещи“. Текстът тече като река, с прекъсвания и вметки, защото целта не е да се направи лесна задачата на читателя, а да се остане максимално близко до разговора в кръчмата, във фурната, да се опишат учестеното дишане и задъханите мисли. Публицистичното и оценката за епохата е налице – героите дават оценката освободени; културният живот, обаче, не е спрял, напротив, наративът се е прехвърлил оправдателно за „специализация в Съветския съюз“, вместо за типичната разгулна вечер, но липсва сякаш директната морална оценка на автора, макар да е ясно каква е тя. Ето няколко отправни точки към авторовата идея – „Павел Чеха“, „Фурна“, „Пианистът“, „Маестро Боби”, „Голата истина“, „Велко Фашиста“.

Десислава Грамадникова. „Събирачът на думи”.  Фотографска точност на описанията, силни образи и динамична композиция. Направо е учудващо как в една и съща книга се намират светлите, топли думи, в които те насълзява желанието да се помогне на безпомощните, дори и със саможертва, но и насечените, по Хофмановски мрачни и безмилостни черти на хладнокръвния, самозабравил се убиец. Авторката събира думи, търси посоки, споделя с търсещите, чете на тези, които сами нямат сили да прочетат адресираното до тях. Да спрем поглед върху „А“ като Аполония“, „Дървени кончета“, „Смъртта на един убиец“, „Аз съм писателят, убий ме!“ „Събирачът на думи“ .

Борислав Бойчев. „Хлеб наш насущний” (само за литературна дискусия).

Познавайки творчеството на Борислав Бойчев, не се учудваме от качеството  на „Хлеб наш насущний“, събрала интересни разкази за животни и хора. Историите понякога са на ръба на невероятното, понякога – съвсем реални, но винаги със завидна динамика и композиция – постепенно и полека, сякаш водени за ръце, стигаме заедно с автора до търсения финал. Може да посочим „Момчето и лисицата“, „Щедрост“, „Солинген“, „Мустафата“, „Шекспир“.

В заключение, няколко общи думи. Разказът, в рамките на СБП, очертава 2020-та като силна според мен година. Отличават се книги като тези на Алберт Бенбасат, Мюмюн Тахир, Боян Биолчев, Мартен Калеев, добавяме тук и още други силни и интересни книги, заслужаващи вниманието на читателя и определящи авторитетно място на нашия съюз в целия издателски поток.

Търсим отговор на въпроси, освен от себе си, и от другите, в кръга на приятелството и професионалните връзки, на институциите. Процесите в последните десетилетия разкъсаха тези връзки. Всеки сам избира кръга, в който се чувства сигурен и видим. Няма я литературната цялост, която ни обединяваше и в която литературните факти прелитаха разстояния, конфликти и зависимости. Когато съм работила – някога – в издания на СБП, съм получавала книги. Но сега всеки от нас подарява и получава само от кръга, в който е видим и в който всичко е само израз на приятелство и уважение. Миналата година подарих около 50 книги. Тази година получих една, от Иван Странджев. Това е факт, може би субективен, но изразява свиването на отношенията, съобразяването с възможностите да се издаде и подари книга… И остават подобни срещи, от разстояние.

Предлагам подобни анализи да получат повече време, книгите да са в СБП до края на предходната година. Това е месец повече за преценка и то справедлива, което бързото четене не обещава. Сега за мен остава приятното усещане за среща с писатели, които дълбоко уважавам, без да сме близки с някои от тях, както и възможността да попадна в света на всички, будували над белия лист с неописуемото очакване да се появи исканата точна, силна и ясна дума.