РАЗКАЗИ ПО ОСТРИЕТО НА ИСТОРИЯТА

Лалка ПАВЛОВА

 

(Васил Венински, „Божие дърво”, изд. ЕКОБЕЛАН, 2024 )

Академик Вера Мутафчиева в предговора си към романа „Случаят Джем” откровено споделя своите размисли за историята като наука и за българската история в частност: „В историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, излишно е да приемаме благовидността.” В своето хилядолетно развитие ние не само следваме отредения ни от Живота и Историята път, но и носим генетично запаметено в нас всичко онова, което сме изстрадали, преживели, премислили и осмислили в хода на историческото си развитие. Към тези размисли ме върнаха разказите на Васил Венински в новия му сборник „Божие дърво”, които обхващат един значителен отрязък от българското битие на Балканския полуостров в продължение на три века – XVIII, XIX и XX век.

Според историците, в края на XVIII век ислямизацията на покорените народи на Балканския полуостров върви към своето приключване – макар и насилствено, те почти са загубили връзката с родния си език, приели са ислямската вяра и култура, която е навлязла в бита, традициите и обичаите им, защото от това зависи физическото им съществуване. Пак според историците, по време на покоряването на България 40 % от тогавашните българи са били избити, а между 2 и 4 милиона са превърнати в еничари – най-жестоките османски войници. Чуждата по дух и религия мохамеданска култура грубо прегазва старите традиции на българската цивилизация с нейните стопански, обществени и културни форми, с религиозните ѝ устои и езикови основи. Със силата на оръжието военно бюрократичната Османска империя смазва българската държава, присвоява земите и имотите на нейното християнско население и го превръща в рая, в стадо, което е длъжно да произвежда блага и да служи на господарите-победители. Особено тежки за българското население се оказват наложените над него данъци джизие – паричен данък, с който се облага немюсюлманското население според имущественото състояние на отделния индивид; и т. н. кръвен данък – насилствено вземане на здрави и красиви момчета-българчета между 7 и 10 години, които били обрязвани, обучавани и подготвяни за попълване на Еничарския корпус или за обслужващи дейности в двореца на султана и неговите придворни. Ужасът на изпитанията от това историческо време е отразен още в първия разказ на сборника – в „Божие дърво”, дал заглавие на цялата книга. В експозицията му Венински въвежда значимо конкретно-историческо съдържание, което създава предварителна психологическа нагласа и за възприемането на самата случка в същинския му сюжет: „Подир неуспешните войни на турците с русите в края на XVIII век господството на падишаха се поразхлаби, но въпреки туй дереджето на българите не само че не се пооправи, а се утежни. И как няма да се утежни, когато част от демобилизираният аскер от Румелия хептен се разпусна и с някои тукашни разбойници хванаха да безчинстват дето им падне: грабеха, палеха, убиваха, разоряваха цели села и паланки. Бастисаха даже и Станимака наедно с няколко околни села и манастири, а главатар на разбеснелите се тогава даалии, които в Родопите именуваха хайти, бе дерибеят от Читак (Устово) Мустафа Хаджи ага, наричан по нашенски Аджи ага.”

Първото изречение на разказа насочва ерудирания български читател към Руско-турската война от 1768 – 1774 г., в резултат на която Русия получава правото на закрилник на православните християни в Османската империя, и към Турско-руската война от 1787- 1792 г., по време на която турците се опитват да си върнат част от териториите, превзети от Русия в предходната война, но са принудени да подпишат Яшкия мирен договор, с който Крим и Очаков се присъединяват към Русия. Посочените години на двете войни (на страницата под линия) конкретизират историческото време, придават достоверност на сюжета в разказа и дори изясняват причините за изключителната отмъстителна жестокост на поробителите спрямо невинното българско население. Определянето им като „разбойници и главорези”, като „глутница”, която „бастисва наведнъж цяло село, а не отделна къща”, извежда на преден план животинското в тях, оставило трайна следа в българското национално съзнание. Споменът за зверствата се пази в поредица от предания и легенди и смущава съвременния читател с нечуваната си садистична жестокост, затова и авторът В. Венински, преди да навлезе в същинския сюжет, уточнява: „Тая зловеща преживелица стана през размирното даалийско време. И макар че е вярна от игла до конец, имената на страдалците са измислени, за да не бъркаме наново в раните на потомците.” Всъщност самото развитие на случката ни припомня картини от „Време разделно” на Антон Дончев, от „Бенковски” на Яна Язова, от разказа „Козия рог” на Н. Хайтов…, което типизира подобен род отношения поробител – поробени и буди отвращение от природата на човека, способен на подобен род издевателства, от които дори изпитва удовлетворение. Да, Али Чауш ага е „най-зловещият българомохамеданин” в този район, но такива като него има хиляди в завладените християнски държави на Балканския полуостров. Уточнението, че след участието си в двете войни той изоставя „сержантската си плата”, минава на страната на хайтите и започва „да бастисва къща след къща”, изважда ситуацията от категорията на случайните, единични престъпления спрямо мирни хора и го превръща в обичаен антихуманен факт от действителността. „Дружинката” посред нощ напада дома на наскоро овдовялата бременна Босилка, убива свекъра ѝ Братил и свекървата Кина, и изнасилва многократно бременната невеста пред очите на децата ѝ дотогава, докато „жената вече започнала да изстива…” Животинското начало на нападателите е откроено и чрез неоправдания садизъм, с който издевателстват над вече мъртвото тяло на Братил, когото Кара Феим продължава да удря с ятагана си дотогава, докато „главата на клетника се отдели от снагата му…” След запалването на къщата му изморената от свършената „работа” дружина ляга да си почине под един смърч край селото, т. н. „Божие дърво”. Натуралистично представените подробности на изобразената случка потвърждават думите на Вера Мутафчиева – „В историята няма съчувствие” – въпреки че разказът завършва в духа на християнските апокрифи и легенди – върху заспалите „джелати” се стоварва Божият гняв, за да накаже злодеите: „ Макар че дъждът спря, загърмя с все сила и джелатите – щат не щат – отвориха очи. И последното нещо, което видяха, бе огромната светкавица, разцепила на две небосвода, която със страховит гръм се стовари върху тях…” Така Венински психологически вярно отразява душевността на тогавашния българин, който в моменти на страшни изпитания може да се уповава единствено на закрилата Божия и от православната си вяра да черпи силата, която да го подкрепи и да съхрани във времето неговото потомство. Подобни внушения носят и другите разкази, в които се оглежда тази епоха: „Хаир”, „Имане”, „Недопята песен”, „Попът”. Силата на въздействието им се дължи както на белетристичния талант на Венински да изгражда случката с умело съчетаване на описания на обстановката и облеклото с диалози и с душевни състояния на своите герои, така и с автентичността на словото, характерно за онази епоха, в което масирано навлизат диалектни думи и турцизми – бастисваха, силяхлък, бабаити, белким, сайбия, дередже, хептен и т. н.

Както във Вазовия разказ „Дядо Йоцо гледа” в затънтеното сред планината и откъснато от другия човешки свят селце новините идват с голямо закъснение, така и в Родопите научават за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. някак „случайно”: „Бях осемнадесет-деветнадесетгодишен чиляк, когато с един мой братовчед връстник от махалата Стафуре, брахме дърва през 1878 –а в Пазлака (…) погледът ми случайно съзря, че в Ропката гъмжи от московци. От Хвойна към Малево вървеше друга колона, а нагоре из Голяма река – трета…” (разказът „Ямата”) Обичайно за голяма част от разказите на Васил Венински е, в експозиционните им въведения (така е и в книгите му „Дерибейски времена”, „Въгленчета от безкрая”, „Разровена жарава”, „Прекършена севда”, „Мъжко време”) писателят да очертава един широк исторически периметър от българското битие – от османското владичество, през времето след Освобождението с поредицата от войни, които го съпътстват, и с последиците от тях, та чак до началото на новия век – като отличителен техен белег е стремежът на автора да „облече” случките в „ризата” на конкретните исторически събития. Прекъснатият държавнически живот за близо пет века и връщането към него е съпроводено с много трудности както на висше държавническо ниво, така и в местното управление на отделните села и региони. По-голямата част от сюжетите на Венински са свързани с живота на селяните от Павелско, родното място на писателя, но историите, които ни разказва, са пречупени през призмата на националното, общобългарското. Интерес предизвикват разказите „Подвигът” и „Покръстването”, свързани с Балканската война от 1912 – 1913 година. Историческите основания за избухването ѝ дава конфликтът между Османската империя и обединените сили на християнските народи на България, Сърбия, Гърция и Черна гора, в резултат на който приключва османското господство на Балканския полуостров, а България придобива част от Тракия и Източна Македония. Може би на това се дължи емоционално приповдигнатият сказ в повествованието на разказите „Подвигът” и „Покръстването”, в които Венински въвежда като герои действителни исторически личности, свързани с тези събития. И двете произведения имат разгърнати експозиционни части, които акцентуват особеностите на историческия момент: „Че Балканската война (1912 – 1913) бе най- успешната по време на Третото българско царство, се знае от всички, защото ние нападахме, а османците повече бягаха и се спряха за малко чак на уж непревземаемата одринска крепост, която падна след петмесечна блокада. Вярно е, че бойните действия на редовната ни армия са добре известни, ала в сянка остават битките на ВМОРО – нашата национално-освободителна организация, която още преди да захванат военните действия се бори за независимост на Македония и Одринско, а през войната над сто доброволчески чети, обединени под името Македоно-одринско опълчение, бяха пряко подчинени на щаба на армията. Задачата на бившите войводи, четници и нови доброволци беше в тила на врага, дето извършваха разузнавателна, саботажна и бойна дейност.” /„Подвигът”/

От общата картина на сраженията Венински изважда един кризисен момент, когато генерал Ковачев, установил щаба си в Драма, получава няколко телеграми, че срещу него „идват аскерите на Явер паша и Махмуд паша”, и обмисля плана за отблъскването им. В този труден момент получава предложение за помощ от „воеводите Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и поета Пейо Яворов, всеки от тях начело на чета в опълчението”. Находчиво, чрез поредица от срещи и с убедително слово, Венински представя как те успяват да накарат местното население да се успокои, защото „българската войска е обградила града”; да заставят турците от казармата да сдадат оръжието си; да убедят каймакамина, че българският генерал Ковачев, чиято войска е заела бойни позиции в скалите над Кавала, е проводила до тях пратеници с предупреждението, че ако до полунощ не се предадат доброволно, то „генералът ще заповяда градът да се бомбардира”. Още преди да разберат каква е истината, десетина банкери, търговци и индустриалци, „хванали с ръка дългите си бради, правят теманета, показвайки уважение и признаване на новата власт”, а над тях Христо Чернопеев сваля турското знаме и го заменя с българския трикольор. Възторженото победоносно слово пред гражданите на Кавала, „с грейнали от щастие очи”, произнася Пейо Яворов. Така, без да пукне нито една пушка, четиримата македонски воеводи превземат петдесет хилядната Кавала. Словото на писателя се лее леко, без драматични колизии, и създава сцени, пораждащи комедийно-шеговито настроение.

Не така леко и не така бързо става обаче покръстването на помаците от Родопите, Западна Тракия и Източна Македония, отразено в разказа „Покръстването”. За преодоляването на съпротивата на някои от семействата са представени поредица от срещи и разговори с тях и, без да се стига  до прояви на жестокост и въоръжени стълкновения, около 200 хиляди души се връщат в лоното на православната вяра под въздействието на убедителните доводи на преговарящите: „Знаете, че мюсюлмани и християни сме от един корен – български, само дето вие се кланяте на Аллах, ние на Господ. Сиреч братя по кръв. Затуй ще ви кажа направо. Братя, ножът опря до кокала! Както едно време са турчили дедите ви, сега искат да ви върнат в християнството…”

И не толкова заплахата, че ако не се покорят ще стане „бетер Батак”, колкото здравият разум, че в личния си дом могат да правят „каквото си искат”, без някой да ги види, кара по-голямата част от населението да се върне към старата си религия. Свещениците превръщат джамиите в църкви, като в началото на новото хилядолетие в Забърдо построяват параклис на Света Богородица, а на 2 октомври, 2022 г., Пловдивският митрополит Николай и неговият викарий Арсений Знеполски полагат основния камък на нова православна църква, която ще носи името на Свети Георги Победоносец.

Особена, емоционално разтърсваща сила носи повествованието в последният разказ на сборника – „Хралупата”, свързан със съдбата на българското население в Беломорска и Одринска Тракия. Сюжетът му сякаш рязко връща времето назад с няколко века и възкресява зловещите преживелици на православните християни в условията на робската действителност, отразени в първия разказ на сборника – „Божие дърво”. Използваната Аз-повествователна форма придава достоверност на същата оная жестокост в отношенията между християни и мюсюлмани със същите определения, дадени от писателя за представителите на загубилите войната турци: „джелатите”, „изродите”, „зверовете”, „глутница аскер и башибозуци”, „кръволоци”, които „започнаха едно разчистване – клаха, палеха, насилваха, село не подминаха…”: „Много кръв се проля тоя ден, селската рекичка три дни насетне не можеше да се избистри. И как да се избистри, като джелатите затриваха всеки, когото видят. Посякоха малкия син на дядо Зоко – Кольо, който се опита да брани младата си невеста. Подир туй, макар че на жената ѝ оставаше по-малко от месец да проплаче рожбата ѝ, я насилиха. Трима. Сетне тя – горката – се добра някак до една скала и се метна отгоре… Ама да не мислиш, че зверовете се смилиха над невръстните. Сокаците и мегданите бяха пълни с трупчета на дечица, не смогнали да избягат от ордата…” /„Хралупата”/

Неслучайно един от най-изявените български учени интелектуалци – Любомир Милетич (1863 – 1937 г.) – в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, определя случилото се с българите от Беломорска и Одринска Тракия като геноцид, като етническо прочистване по времето на и след Междусъюзническата война. Според него, а и според мнозина други български историци, главната вина носи българският монарх с немско-австрийски произход Фердинанд Сакскобургготски, който, воден от лични интереси, пренебрегва националната кауза на българите за обединение и не предприема нито военни, нито дипломатически действия, за да предотврати тази национална катастрофа: „Подир клането Голям Девент горя и пуши барем месец оттам нататък, а когато оцелелите се върнаха в него, какво да видят – навсякъде само трупове и пепелища…”

Любопитно за читателя е да разбере какво все пак е успяло да оцелее сред този апокалипсис, сътворен от отмъстителните османлии – един дръвник и едно християнско кандило. Дръвникът, на който са сечени главите на невинните, и кандилото, „въз което опушената Богородица ронеше кървави сълзи…”

Чета и препрочитам разказите на Васил Венински от сборника му „Божие дърво”, опитвам се да обясня на себе си отразената в тях историческа действителност – особено в първия и последния разказ на книгата. Не приемам за достоверна изразената многократно от Иван Христов позиция, че сюжетите в разказите на В. Венински „не противопоставят българи и турци, християни и мюсюлмани през смутните времена” на османското владичество, защото това твърдение противоречи на художествената и историческата истина в тях. Много по-вярно звучи становището на историка османист Вера Мутафчиева: „Някои истини не са нови, не важат само днес – има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира.” (предговор – „Случаят Джем”). Трудно постижима е ситуацията, в която Иисус и Мохамед си стискат приятелски и прощаващо ръцете. Доказва го войната между Палестина и Израел днес.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post МЕЖДУНАРОДЕН ФОРУМ ЗА КИРИЛИЦАТА
Next post КАТЯ ЕРМЕНКОВА /СТИХОТВОРЕНИЯ