АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Вариации на критическото мислене
Премиера по
проект „Вариации на критическото мислене“
На 26март т.г. в галерия-книжарница „София-прес“ дойдоха множество читатели, чиито корени са от Добруджа, но живеят в София. Те страстно желаеха да се запознаят с двама автори, родени в незабравимата родна земя.
Своите нови книги представиха поетесата Петранка Божкова (стихосбирката „Сега ми трябва глътка светлина“) и белетристът Красимир Бачков (сборниците „Някъде там“ и „Разкази от този и онзи свят“). Всъпителни думи за авторите произнесе председателят на СБП Боян Ангелов, който е и редактор на две от книгите, излязли с емблемата на издателство „Български писател“. Събитието се водеше от Добрин Добрев Финиотис – също роден в Добрич, който сподели съкровени мигове от познанството си с Петранка Божкова, от влиянието на нейната поезия върху него и прочете нейни стихотворения: „След всеки неин прочетен стих ми се струваше, че държа света в ръцете си, че съм прегърнал цялата наша Добруджа, която по думите на Дора Габе „лежи завинаги в душите ни“. Нейните стихове са мигове на простичко щастие“.Той поздрави присъстващите с добруджанската песен „Лале ли си, зюмбюл ли си“. За поетиката на Петранка Божкова свои мисли сподели Надя Попова – главен редактор на вестник „Словото днес“: „Заглавието на книгата отговаря изцяло на нейния характер – човешки и творчески. Петранка е роден поет, през оптиката ѝ се пречупва всичко – светлото и тъжното, красивото и грозното, трагичното и окриляващото. Тя рисува чрез думите, а петте лирични миниатюри в проза въвеждат читателя в следващата поетична тъкан… Това е една много светла поезия. Тук има всякакви настроения, многообразие от чувства, без монотонност, излети в съвършен класически стих“.
Последва представяне на творчеството на Красимир Бачков, за когото Анжела Димчева говори подробно.
Сборникът с разкази и новели „Някъде там“ излезе в издателство „Карис груп“ – Ловеч, през 2023 г. и представлява един впечатляващ с обема си том, който подсказва, че Красимир Бачков е сериозен разказвач в полето на съвременната белетристика. Като водеща творба авторът е поставил разказа „Как си, Боби?“. Това е една изпипана фреска за любовта, която ненатрапчиво рисува любовното чувство, останало истинско и неизтриваемо дори когато смъртта е отнела любимия човек. От текста струи поетичност, вътрешна диалогичност, съкровена изповедност на главния персонаж Сияна. Авторът е вградил в сюжета енигматичност и изненадващ финал. Това е негов постоянен прийом. Очевидно той е изработил собствена формула за къс разказ, която донякъде се подчинява на максимата, изказана от Дончо Цончев: „В един къс разказ може да се огледа една цяла, впечатляваща, страшна съдба“. Тази максима предполага отказване от многословието и търсене на драматичност в една интрига, в един персонаж, в едно състояние.
В разказа „Зад хълма“ писателят отново използва ирационалност, за да ни разкаже как самовнушението и вярата могат да бъдат път към преодоляване на тежки препятствия в живота. На фона на драматична фабула (с препратки към страховити кадри от филма „Птиците“ на режисьора Алфред Хичкок) той засяга теми като предсказване на бъдещето, ролята на силния човешки дух, смисъла и безсмислието на дребните неща от битието, извеждайки философски послания, които читателят възприема с лекота: „Погледнато отгоре, хората изглеждат по-малки и от мравки. Вървят нанейде, лутат се, бързат, а къде отиват, сами не знаят! Стремят се към пари, слава и власт, без да разбират, че това са илюзорни неща. Единственото голямо и истинско нещо, което могат да сторят, е обичта помежду им. Тя ражда добро и за другите покрай тях, а така животът им добива смисъл“.
Всяка история в тази книга извиква сълзи в очите на читателя заради хуманистичния или родолюбив заряд, заради естествено описаните персонажи и ситуации с чисто български привкус – с особената атмосфера на изоставеното българско село, където самотните старци очакват вест от наследниците си. Така носталгично звучат разказите „Ангелите“ и „Старата тенджера“.
Сюжетите, в които вгражда въображението си Красимир Бачков, са различни, но преобладават морски истории („Девет бала щастие“, „Третата котва“, „Баща за три дни“), градски случки от живота на обикновените хора („Ако човек знаеше…“), истории от бита и миналото на селото… В повечето от тях основен двигател на действието е любовта – в нейните многообразни измерения. Какъвто е разказът „Слънчага“ – случайността, която дарява щастие. Или откровението, извиращо от разказа „Сърпът“: „Времето е едно и също, само хората са други! Ние минаваме и заминаваме като водата в една река и само земята остава! Тази земя е нашата и трябва да я пазим за децата и внуците си! Тя не се купува и не се продава! Тя се обича!“.
Отново за любов, но през магията на музиката, става дума в разказа „Ръцете на Митко“. Въпросите за съпричастието и суетата, за спечеленото с труд, но и за спечеленото с талант вълнуват писателя Бачков, който оприличава парите на есенни листа, които отлитат без следа.
Много често персонажите, движещи фабулното действие, страдат от нелечима болест – това е отвъдната граница, в чието екстремно очертание светът изглежда по различен начин. Въобще визуализацията на детайлите в сюжетното развитие на тези разкази е много силна, така те са готови минисериали, които биха оформили завладяваща ТВ поредица, ако българските режисьори се доверят на кинематографичното зрение, метафоричния и фантазен свят на Красимир Бачков. Лицата, жестовете и движенията на героите, контекстната обстановка и усещането за неочакван финал създават магичността на наратива, която кара читателя да разлиства страница след страница. На моменти даже той се пита дали тези драматични, по човешки автентични сюжети са плод на въображението на автора, или са почерпени от действителността? Неизбежно възниква този въпрос след прочита на „Кажи му обич“, „Ако чакаш…“ и „Баирът“. Това са разкази – еманация на непресъхващата вяра в любовта.
Странно е, че в съвременната белетристика се възхваляват и награждават автори, които не умеят дори да разкажат една история. В същото време талантливи писатели като Красимир Бачков са някак встрани от мейнстрима на водещите медии. А неговите творби поставят пръст в раните на обществото, разплитат психологическите травми на българина, извеждайки лайтмотива за смисъла на общуването между хората, за отровата на самотата, за лечебната сила на любовта.
Нека прочетем тези бисерни разкази! Те са като „щастливите обувки“, с които аз-разказвачът преобръща съдбата си…
***
Ще споделя и мнението си за новелата „Някъде там“ – една драматична ситуация, като две отделни сюжетни линии са преплетени талантливо в обща фабула. Напрежението и очакването на развръзката държат читателя докрай, като извикват съпричастие с героите, въплъщаващи две актуални и дискусионни теми в България – изчезването на деца и жертвите на катастрофи, от една страна, и мигрантите, които преминават през територията ни, от друга страна.
За разлика обаче от късите разкази, които Красимир Бачков извайва пестеливо и с финес, в края на новелата „Някъде там“ авторът се е отдал на политически дебат, като дори персонажите спорят не само за икономическия и социален крах на българското село, за политиката на европейските институции, но и по отношение на Ковид-19, облъчвайки читателя с конспиративни теории… Мнението ми е, че тези монолози на героите са излишни или поне биха могли да бъдат по-диалогични и толерантни. Финалният бунт на рокерите, действащи спрямо философията на анархията, също не създава у читателя усещане за справедливост. Всяко насилие, пък било то и с претенция за нечие освобождение, руши държавността, толерира настройката у индивида, че всичко му е позволено.
Като резултат, хуманизмът като заложен императив в тази новела се изпарява…
* * *
В страниците на сборника „Разкази от този и онзи свят“ (изд. „Български писател“) двамата автори си партнират с интересни сюжети от съвременността: Красимир Бачков от България, който описва автентични житейски драми на обикновени хора. Другият автор е лекарят Виктор Хинов от САЩ, който разказва за цената на емиграцията и трънливия път на успеха, за капаните на носталгията. В два паралелни свята: научаваме как се постига Американската мечта и как оцеляват българите в родината.
В първата част на сборника Красимир Бачков разказва за самотата на изоставените хора по селата, които очакват с нетърпение вест от своите деца и внуци, живеещи в чужбина. Запознава ни с атмосферата в един жилищен блок, където враждата и езикът на омразата могат да бъдат преодолени с нестандартни методи. Вълнуваща е история на едно дете, което мечтае да види баща си, загинал като моряк. Въобще авторът притежава поетичен стил, а с иронични похвати успява да превърне нещастието в едно красиво изживяване за своите герои.
Ето един откъс от разказа „Две писма“, който илюстрира метафоричното мислене на автора: „Къщата бе стара и запусната от много години. Тук, на голото планинско било, тя стоеше като могила на отдавна загинали хора”.
Различни по сюжет и топоси са историите в книгата: моряшки, емигрантски, битово-селски, градски, но най-вече психологически портрети на съвременния човек, изстрадал своята лична драма и потърсил по-добър живот. Разказите на Красимир Бачков са просветлени, емоционално разтърсващи, а любовта присъства със своята невероятна сила независимо от възрастта на героите. Особено силни са разказите „Как си, Боби?“ и „Раздавачът на щастия“.
Втората част на сборника е приютил 30 автентични случки от срещите и преживяванията на д-р Виктор Хинов. Първият текст е философско есе, озаглавено „Приказка за майката на България”. То събира в калейдоскопичната си тъкан основните характеристики на българина и неговото отношение към родината, поставя генерални въпроси защо за едни родината е майка, а за други – мащеха. Основната алегория, върху която е изграден текстът, митологизира разпадналата се родова връзка вследствие на емиграцията, като всеки човек е видян като кървава плът, разпиляна по света. С какво ли не се среща българският емигрант по света – неговите истории са отглас от едно мъчително пътуване и безкрайно завръщане: дилемата дали да остане още в чужбина, или да се завърне при корените, виси като Дамоклев меч. Разказите на Виктор Хинов са тъжна диагноза за разпадащото се не само физически, но и духовно българско общество. Един факт, който застрашава националната ни идентичност.
Прочетете тези разкази, те ще ви накарат да помислите за своето семейство, за избора, който правите всеки ден, дори по незначителни случаи.
––––––––––––––––––––––––
Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Живее във Варна. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работи като учител по изобразително изкуство, директор и помощник-директор на училище. Съосновател и редактор на сп. „Антимовски хан“. Автор е на два романа, една стихосбирка и девет сборника с разкази. По негови разкази са направени четири късометражни филма. Бачков има десетки национални и международни награди за проза, между които и първа награда за разказ от конкурса „Изящното перо“ – Чикаго – 2019. През 2022 г. негов разказ е даден за матура на седмокласниците в страната. Превеждан е на английски, руски, украински, румънски и словашки. Член е на СБП и на Сдружението на писателите в Добрич.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“