СЪКРОВЕНИ, ЧУВСТВЕНИ, ИЗСТРАДАНИ ИСТОРИИ…

Приятелю, как се роди идеята за романа „По тънката повърхност на леда“?

В последните години прочетох няколко добре написани романи от жени, насочени към женската читяща аудитория, третиращи различни житейски, емоционални и морални проблеми, вълнуващи силно нежната половина на човечеството. Срещата с някои от читателките ме накара да се замисля за начина, по който бяха написани тези книги и как успяват да въздействат емоционално и интелектуално на жените. Това ме провокира да погледна женската съдба и да надникна в женската душа от противоположната страна – през погледа и душата на мъжа с идеята текстът да бъде еднакво интересен както за четящата женска, така и за четящата мъжка половина от любителите на психологическата художествена литература. Междувременно, откъслечно и инцидентно, в съзнанието ми се раждаха отделни фрази, идеи, красиви изрази и думи, които записвах без логична последователност между тях, носещи емоционален заряд, кинематографична образност и интелектуална провокация. Дълго време в съзнанието ми витаеше споменът за мой пациент – тридесет и няколкогодишен красив, атлетичен мъж, който беше затънал дълбоко в депресия и хипохондрия от години. Станах неволен свидетел на саморазрушението, на което сам се бе подложил. След известно колебенаие сподели причината за черните си настроения и мисли – като юноша видял удавник на плажа, но не споделил страховете си с никого. С активен живот и спорт успял да победи страховете, въпреки че останали загнездени някъде дълбоко в паметтта му. Помислил, че се е отърсил от видяното, но като студент видял загинал в пътна катастрофа и натрупаното в подземията на паметта му избуяло с пълна сила. Психиатри не могли да му помогнат, този път активният живот и спортът били безсилни да заличат двата образа в съзнанието му, които го връхлитали често, всъщност по всяко време. Казах му, че ще го свържа с опитни психиатри, той отговори, че нищо няма да се получи, тръгна си и повече не се завърна – не ми повярва, че е здрав, бях един от многото в дългата верига на неуспели лекари да овладеят депресията и страха му от болестите и смъртта. По естествен начин този образ се вгради в замисления роман и нахвърляните безразборно текстове от миналите години, оставаше да потърся и друга причина за безпощадното му саморазрушение, за да „изостря“ ситуацията и да стигне до края, който замислих в началото на романа. И го намерих, но този отговор ще оставя за читателите – той е едно дълбоко надникване в безбрежната душевност на Жената, в случая – Жената-майка, жертвала майчинството, за да има сина ѝ красиво детство…

В книгата всичко е нестандартно: съдбите на героите, техните вълнения и чувства, мечти, преживени житейски обрати и въжделения. Можем ли да твърдим, че романът е философски, с корени в реалността?

Това, дали романът е философски с корени в реалността, ще определят читателите. По-скоро бих го определил като провокативен, нестандартен. Не е добре автор да разяснява и да говори за творбата си, но чутото от читателите досега ми дава основание да го твърдя. Нестандартността идва не толкова от сюжета като поведение и действие на героите, колкото като изострена чувствителност и чувственост на персонажите, сложната повествователна конструкция, подмолните психологически движения на наслоения, разочарования, спомени, комплекси, болки, които раздират душата на главния герой и на хората край него – повечето от тях неудачници, заради греховете си пред Нея – Жената в различните ѝ житейски измерения…

Винаги съм твърдял, че композицията е много съществена част от всяка творба. Това се отнася в пълна сила както за музиката, така и за литературата, но в музиката е най-отчетливо и ясно (най-вече за запознатите с музикалната теория, аз не съм сред тях, но имам усет за начина, по който композиторът „вае“ настроението и постига въздействието). Във всичките ми текстове се стремя да постигна най-съвършените за дадената история форма, стил, конструкция и композиция, едновременно с това да бъде ясна, нагледна, лесна за възприемане, което никак не е лесно да се постигне с думи върху листа. Това е задължителна част от „писателския занаят“, според мен, стига импровизациите и обратите да не са безсмислени, както се среща понякога при някои автори, стремящи се да постигнат евтин ефект със самоцелни средства. И в другите ми два романа „Безкрайни бели полета“ и „Illusio magna“ композицията е подчинена на фабулата и сюжета и никак не е случайна – тя е носител на съществени, неказани и ненаписани в текста идеи и послания на автора с надеждата читателите, ако не ги разчетат, да ги почувстват интуитивно. Така паралелните действия в „По тънката повърхност на леда“, движенията напред и назад във времето, повествованието от първо и трето лице, изповедта като литературна форма, „разказ в разказа“ са търсени литературни похвати, за да изразя най-точно историята, погледната едновременно „отвътре“ и „отвън“, в случая подчинени на идеята да се надникне в тайните на Вселената Жена, без да може читателят да ги разгадае, както никой мъж досега не ги е разгадал, а само да ги почувства.

Централен образ по страниците е образът на Жената. Тя ли ражда постъпките на мъжа към нея, или със съществуването си го кара да стане друг, да бъде борбен и импулсивен, смирен и очакващ вниманието ѝ в общия развой на сюжета?

Романът е посветен „На жените, с които животът ме срещна отблизо“. Посвещението подсказва любимите и любени жени – така бе възприето от по-големия брой читатели. Всъщност, както казах на премиерата на книгата, жените, с които един мъж се среща са много повече от любимите и любени жени. Първата е майката, която дарява сина с топлината и безграничната си майчина любов и нежност, след това са двете баби, които се помнят от внуците цял живот – „баницата на баба, супата на баба, баба каза…“. Следват съученичките, в които мъжът за първи път усеща напъпващата женственост, но поради пуберитетската си свенливост и неудобство не смее да посегне, за да почувства по-силно тръпката от досега с голямото тайнство на любовта, следват състудентките, в които женствеността се е разгоряла в най-стихийната си форма и не накрая – жената, която закотвя мъжа на кея на семейното пристанище. За всички тях в романа има по няколко реда, по едно малко литературно място, отразяващо, всъщност, необозримото пространство на женската чувствителност, чувственост и нежност. Така че „По тънката повърхност на леда“ разкрива Жената в различните ѝ духовни измерения и различните ѝ житейски проявления – прелъстителка, любовница, отмъстителка, победителка, страдалка, осиновителка и майка. Винаги съм го твърдял, написал съм го и в романа, че „Жената е сътворена с биотехнология от реброто на Адам и е второ издание на човешкия род. И, като такова – по-съвършено от мъжа – мъжът воюва и убива, Жената ражда и се грижи…“ На тази тема бе посветено и едно интервю с теб „Тя – Жената и ние – мъжете“, което ти публикува зад граница по повод на замисления тогава сборник с разкази „Тя…“, който така и не написах, тъй като историите включих в „По тънката повърхност на леда“. В романа включих и интервюта с теб – там нещата са искрено и ясно казани, само ги вложих в интервю на един от второстепенните, но съществени герои – психотерапевт и психиатър, като посочих на последната страница на книгата, че интервюто е с теб, датата и медията, в която беше публикувано.

И се връщам на твоя въпрос – Жената не ражда, а провокира в голяма степен постъпките на мъжа – в болшинството случаи като подтик с позитивен знак, който идва от изначално състрадателната, нежна и деликатна женска същност, а дали той ще го почувства, разбере и осъзнае, дали ще се промени и ще научи нещо от контакта си с Нея, зависи от самият него.

В книгата се съчетават реалност и мистика, болка от преживени по-рано от героите случки и очакване нещо ново да случи. В този смисъл – крие ли се нещо под тънката повърхност на леда?

Под тънката повърхност на леда се крие всичко онова, което остава дълбоко скрито в тъмните дълбини на паметта, неказано, носподелено, често и не напълно осъзнато, но оставило горещия си отпечатък задълго в душата. Там са черните подземия на подсъзнанието и паметта, над които нямаме власт, които направляват живота и съдбата ни, защото не сме ги овладели навреме, не сме ги спрели „на входа“, преди да проникнат дълбоко в нас и да ни разрушат отвътре. Мисля, че романът едновремено е и интелектуален въпрос, и провокация да помислим какво да правим и какво да не правим, за да се съхраним от саморазрушение, за което сме си виновни самите ние с мислите, с постъпките, с делата си. Също така за греха, който винаги се наказва и който винаги заплащаме с нещо скъпо, най-често със себе си. В тази насока един от героите, след като завършва изповедта си – разказ, казва: „Всичко на този свят се връща да знаеш – доброто понякога, лошото – винаги…“

Какви послания отправя книгата към читателската публика от различни възрасти и какво послание отправяш към себе си ти самият?

Ще отговоря с думите на цитирания по-горе персонаж психотерапевт и психиатър: „Не се опитвай да разбереш жените, чувствай ги – какво усещат, какво ги вълнува, какво желаят, за какво мечтаят. И тогава ще ги разбереш отчасти, но никога напълно…“

Накрая цитирам текста от четвъртата корица:

„Съкровени, чувствени, изстрадани истории за неуловимия дух на жената през погледа и душата на мъжа. Нестандартни герои и съдби, нестандартни вълнения и чувства, нестандартни обрати, нестандартни сюжет и фабула, които движат действието в паралелни линии, които се пресичат и от сблъсъка им лумва пламък, който гори душата. Непредвидим и непонятен пъзел, който се реди ред по ред до последния абзац. Надежди и мечти, страхове и болка, мистика и тайнство, история, която кънти и резонира в душата дни наред.“

05.06.2023 г.

София