МОНОЛОГ НА СЪРЦЕТО
В този свят мълчалив и себичен
с фойерверки от други планети
не цъфтя ли до вчера мушкатото
пред прозореца стар – нелогично?
Не звъня ли звънчето на детството
и не стана ли Път от пътеката
към върха, скрит сред облаци мрачни
и не беше ли с тръни осеян?
От кръвта сме орисани – жертвена, клета,
да направим от кръста ти Верую
и посоката свята да пазим… в сърцето.
В РЕКАТА
В реката на забравата ли плуваш,
или прекръстват те водите?
Из просеките на Родопа ли се губиш,
или чуждееш в други ширини?
В стрела от лък или пък кремъклийка,
в легенди, или вечен камък.
В следа от българина – харамия,
Европа защитил от сеч и пламък.
В реката – в най-дълбокия въртоп,
преплувай през тръстика и подмоли.
Защото силен си и имаш Бог,
и истините на дедите си изконни!
ВЗАИМНОСТ
Покрита е земята със небе.
Небе над обич. И тегоби.
Едно небе – за мир и за вражди.
За светлината помежду ни.
То – най-безценното обятие
за перлата във мидата. И звяра.
И за мира в сърцето на Всемира.
Покрита е земята със небе,
а там – всевиждащо око…
за думи. И делата ни.
То памет има, както и водата.
Тя в нас е, във дъжда, в дървото
и в цветето пустинно…
паметта небесно-земна.
От нашата Земя взаимност!
НА ПЧЕЛИТЕ
На часовете в тихото трептене,
когато тялото сънува,
а будни мисли тръпнат в сетивата;
когато истините дребнодневни
взривяват самотата…мисля си.
Човек се ражда и умира сам.
След цял живот пътуване
един към друг – един до друг.
Остава обичта едничка само.
На камъка в сълзата.
И в полета на птица.
В протегната ръка,
в мига на топлата зеница.
В нюансите на неизказан стих.
В мечтан нестигнат връх.
И в тишината на тревите,
които някой ден ще ни приемат
и ще разцъфнем в цвете
за нектара на пчелите.
ПРИЯТЕЛСКО
Не, не оспорвам правото ти на цъфтеж.
Да бъдеш най-красиво цвете.
И да обичаш – претворен
в поемата на вековете.
Полята – те са за това,
за порива на цвят. И смисъл.
Едни ще цъфнат, други прецъфтяват…
живот със звездни мигове орисан.
ЗАКЛИНАНИЕ
Есенни, предвинни,
вият се лозниците..
Времето ухае в раковина
и дочувам сякаш жрици
словославят Афродита.
А годините прегарят…
във вината неизпити.
Обичта ни – коловоз на гара.
И се вият светнали ластуни.
Звездния порой целува раменете.
А пък ние есенни, изгубени
с виното обредно…сме заклети.
ЗВЕЗДИ НАД ПЪТЯ
Белеят върховете в снегове,
белеят и от бели кости.
По Коледа от чужди светове
се връщат българите като гости.
Над Пирин е дъгата седемзвездна.
Родопа глухи чанове таи.
Земята ни подобно бездна
поглъща славни времена, орли.
Забравила дедите, знамената вехти,
напукана, безплодна,
тя има още върхове…и светят
звезди над пътищата родни!