МОНОЛОГ НА СЪРЦЕТО   

В този свят мълчалив и себичен
с фойерверки от други планети
не цъфтя ли до вчера мушкатото
пред прозореца стар – нелогично?
Не звъня ли звънчето на детството
и не стана ли Път от пътеката
към върха, скрит сред облаци мрачни
и не беше ли с тръни осеян?
От кръвта сме орисани – жертвена, клета,
да направим от кръста ти Верую
и посоката свята да пазим… в сърцето.

В РЕКАТА

В реката на забравата ли плуваш,
или прекръстват те  водите?
Из просеките на Родопа ли се губиш,
или  чуждееш в други ширини?

В стрела от лък или пък кремъклийка,
в легенди, или  вечен камък.
В следа от българина – харамия,
Европа защитил от сеч и пламък.

В реката – в най-дълбокия въртоп,
преплувай през тръстика и подмоли.
Защото силен си и имаш Бог,
и истините на дедите си изконни!

ВЗАИМНОСТ

Покрита е земята със небе.
Небе над обич. И тегоби.
Едно небе – за мир и за вражди.
За светлината помежду ни.
То – най-безценното обятие
за перлата във мидата. И звяра.
И за мира в сърцето на  Всемира.
Покрита е земята със небе,
а там – всевиждащо око…
за думи. И делата ни.
То  памет има, както и водата.
Тя в нас е, във дъжда, в дървото
и в цветето пустинно…
паметта небесно-земна.
От нашата Земя взаимност!

НА ПЧЕЛИТЕ

На часовете в тихото трептене,

когато тялото сънува,

а будни мисли тръпнат в сетивата;

когато истините дребнодневни

взривяват самотата…мисля си.

Човек се ражда и умира сам.

След цял живот пътуване

един към друг – един до друг.

Остава обичта едничка само.

На камъка в сълзата.

И в полета на птица.

В протегната ръка,

в мига на топлата зеница.

В нюансите на неизказан стих.

В мечтан нестигнат връх.

И в тишината на тревите,

които някой ден ще ни приемат

и ще разцъфнем в цвете

за нектара на пчелите.

ПРИЯТЕЛСКО

Не, не оспорвам правото ти на цъфтеж.
Да бъдеш най-красиво цвете.
И да обичаш – претворен
в поемата на вековете.

Полята – те са за това,
за порива на цвят. И смисъл.
Едни ще цъфнат, други прецъфтяват…
живот със звездни мигове орисан.

ЗАКЛИНАНИЕ

Есенни, предвинни,
вият се лозниците..
Времето ухае в раковина
и дочувам сякаш жрици

словославят Афродита.
А годините прегарят…
във вината неизпити.
Обичта ни – коловоз на гара.

И се вият светнали ластуни.
Звездния порой целува раменете.
А пък ние есенни, изгубени
с виното обредно…сме заклети.

ЗВЕЗДИ НАД ПЪТЯ

Белеят върховете в снегове,
белеят и от бели кости.
По Коледа от чужди светове
се връщат българите като гости.

Над Пирин е дъгата седемзвездна.
Родопа глухи чанове таи.
Земята ни подобно бездна
поглъща славни времена, орли.

Забравила дедите, знамената вехти,
напукана, безплодна,
тя  има още върхове…и светят
звезди над пътищата родни!