КАТО РАЗПЯТИЕ
Когато хоризонтите ни се пресичат
и кървав залезът се спуска,
за думата мечтаем, за едничката –
през дните и неделите пропусната.
Когато ни смалява времето
и учестява се сърдечно ритъмът,
навярно е високо стремето.
Но дланите, нозете ни не питат…
Когато във очите ни вали
и няма относителни понятия,
а утрото е питане „дали“,
тя – обичта – превръща се в разпятие.
МОЛИТВА
Подминава порутени къщи,
а очите им – празни.
Подминава орехи диви,
разградени дворове.
Подминава и раните,
сраснати с тръни
в земята напукана.
Подминава живота ни
в тебе, Българийо!
Този влак
е жестока прокоба!
Боже…само ти можеш!
Спри го!
***
Искам
да съм облак понякога.
Да надникна в очите ти.
Да се давя сред болката.
Да се будя в сълзата ти.
Под прозореца ти
да съм игликата
и на вятъра острия порив.
Искам
на годините да съм ромона.
И да бъде златна реката –
да тече и през двама ни,
да ме гали и влачи
като клонче зелено,
като облачето бяло,
…променило всичко изцяло.
В САМОТА
в самотата на масата
в тишината на чашите
в крясъка на мислите
и немотата на чувствата
в изнемогата на погледите
и градоносните думи
в удара на съдбата
и тревожността на мига
в белотата на намеренията
и негатива на спомена
в края на деня
и разпукването на утрото
сме пак сами
аз и ти
ПОСЛЕДНО НАЧАЛО
Нямам за къде да бързам.
Бързеите ме завъртат.
И съм минало, и бъдно.
Нямам пепел във косите.
Няма думите да ме обръщат
и със гръб към теб да тичам.
Вятърът ще ме завръща
към очите, устните, ръцете…
Профучават гари и години,
и метежно е в сърцето.
И сме прединфарктно луди.
Тръгваме си и се връщаме
по ронливи пясъчни пътеки.
Ще ни водят ли учудени?
Бързеите ни въртят полека.
Няма за къде да бързаме.
То ни чака…
най-последното начало.