Рада Добриянова е поет, белетрист и преводач на шведска художествена литература на български език. Родена е в Свищов, завършва Българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1998 г. живее в Швеция. Автор е на роман, сборници с разкази и есета, лирика. Между тях: „Къща за продан” /разкази/, „Дворно каре” /разкази/, „Ронливият скат” /роман/, „Инстинкт” /лирика/, „Сънобер“ /лирика/, „Двойна лира” /двуезична стихoсбирка на български и английски в съавторство с австралийския поет Гад Бен-Мейр, „Скандинавски фуги” /поезия/, „Самата любов (Фрагменти)” /поезия/, „Northern Iris” /poetry/, „Олтар на птици“, „Една от последните ѝ творби е необичайна – „Говори с мен, Господи!“, поетично музикална структрура с музика по поемата от проф. Симо Лазаров. Има награди, между които: за разказ (1980 г.), за най–добра поетична книга на годината от изд. „Български писател“ (2015 г.), за най–добра публикация за преводен материал във в. „Словото днес“ (2015 г.). Нейни творби са представяни в: Швеция, Австралия, Германия, Беларус, Чехия, Македония, Русия, Турция и др. Рада Добриянова е член на СБП, СБЖ, както и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Превеждала е: Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит и др.
ФИЛМОВ КАДЪР
/Посветено на незнайния войник в Украйна/
1.
Тук си само ти . Целият стар свят е от другата страна.
Там, където стоиш, не достига друг.
Лекуваш белези от вчера, днес и утре.
Само ти си останал по твоята страна,
сам, с някои свои мисли, които имат значение.
Няма значение само твоя собствен живот –
рискова промяна, предвещаваща ново рождение.
2.
Аз никога не ще те срещна в онази ниша
и няма да те назова Ди Каприо в лодката до мен
с протегнати ръце под капките висящ
от лъст и страст любовен дъжд.
Аз никога не ще ти прочета съня ми жив
от жълто-синия тефтер в графата всекидневие:
не слушаха ме пръстите, притисната в гърдите ти,
чертаеха контурите на устните ти и челото,
безгласно и безплътно те привличаха.
И никога твоите сино-ледени ириси
не ще ме прободат до кладенците на сърцето ми.
/Генерираната топлина – днес забравена механика./
Аз никога не ще те впиша в картината на скитника,
оставащ в малкия градец, който всеки иска да напусне.
Ако никога слънце не достига, всеки се превръща в албинос.
И никога не ще те нарека Ди Каприо отново,
защото ти никога не си ми казвал, че това си ти.
От нощни бухали небето е червено.
Мъдростта гледа в тъмнината.
Чува се диво хо-хоу-хоооуу…у-хоо…
в моя отворен прозорец.
Дестилиран, звукът изпълва кадъра
вчера,
днес
и утре.
PS: Следващ филм : Бог.
МЕЛАНХОЛНО
Една нощ сънувах:
ангел дойде при мен и прошепна,
че Иисус е сляп.
Че беше разпнат заради слепотата си.
Пропъдих греховния глас.
Но как се носи прекомерна тишина?
Езикът тежи.
А животът?
Където бях преди,
в слепия мрак
диря себе си
сред парчета стъкло и прах.
Думите – рисунки:
шейни, слънце, поляни и езеро,
живота там е жив,
но нищо от всичкото
не блести в мен,
затова пиша.
В писането има нещо недовършено,
което непременно се случва,
когато всичко друго е в упадък,
езикът тече – безконечен поток
в много дълбока гора,
която не свършва…
Спрях летенето нощем.
Мисля за будния вик на тревога,
който хората ми изпращат
за утринно събуждане.
КАФЕЗ ЗА ИЗОЛАЦИЯ
Оттук е минала жена.
Пейка на морския бряг.
Птиците всички летят в кръг.
Морето е тяхна възглавница.
А животът, и той се върти
върху космическа ос
с различна скорост.
Понякога боли,
понякога повече,
понякога твърде много
и Бергман дори
се усъмни: да знам ли, или…да вярвам?
Но морето никому не ръкопляска,
изживява човешкия крах и слава.
Светът се върти. Понякога адски боли!
Случилото се в 1400 година,
когато ревюто на чумата премина,
снимка в рамка пред мен.
Нещо се промени.
Стои жената от снимката
на същата пейка до мен,
шепти към вълните:
„които трябваше да слушат, не разбраха,
които трябваше да разберат, не чуха“
Но не Флобер ли това каза:
„Всички сме в пустиня, никой никого не разбира“..
каза го на жена, която се представяше за мъж.
РИБАРСКА ПЕСЕН
Здрач е.
Къде отнесе рибаря, море?
Бучиш яростно и свистиш,
нито ме чуваш,
нито отговор идва към мен.
Горя с пламъците на неговата липса
и на всичко, което беше
в онази пролетна вечер
ПРЕДИ
и по здрач.
Върни ми рибаря, море!
Аз ще те подхраня с един пръстен,
дето съня ми надяна върху кутрето,
пепел остана върху пясъка от искрите,
денят побеля до сиво,
вълните разбиха брега,
ПРЕДИ,
много
ПРЕДИ –
двама захласнато пееха заедно
с твоите водни тимпани и гонгове,
върху игривите ти вълни
„Песента на рибаря“,
помниш я,
„ПЕСЕНТА НА РИБАРЯ“!
Здрач е.
Приливът сребристо и гладко
се плъзва обратно към тебе, море.
Здрач е.
СПРЕТЕ ВРЕМЕТО,
в което слизаме за вечен поглед
към слънчевата ни симфония
в оркестъра природен,
о, ние сме родени хора,
пълни с джобове от дефицитни кодове
и банкови трансакции,
а докато отивате нататък,
крехките брези откриват своята зеленина
под светлосиньо птиче небе.
Днес светът отворен е широко
за най-високите мечти,
седите у дома, дотука няма зло,
притиснати от правила и карантина.
Но ето, дори той самият – Света,
за себе си нищичко не знае сега,
все мислиш за живота в минало,
прекарал си относително добре,
докато си живял:
учил си импровизирания джаз с тромпета,
стъпвал си по игриви цветни пътеки,
озвучени от Лист, Хедел, Бизе и Равел
в оскъдното твое време за любов.
Е, хайде днес! – прави, рисувай, поправи,
за дома си, също можеш да допринесеш,
защото палитрата лесно патинира от бои разсеяни,
лакирайки рекламното ти въображение.
Няма предатели. Няма крадци. Няма стрелби.
Чрез сенки демонът убива.
Сърцето дори отказва пиянство,
в серийни филми открило,
че животът има стойност.
Апарат за кислород течността охлажда,
изпарява я – дава надежда за спасен живот.
В късметлийски фиш е превърнато
цялото човечество.
Вселената невидимо се приближава.
Озонът, пробива тунел над Арктика,
Катедралите блестят в черно,
на алеите всеки храст е площадка за кацане,
знамена копринени вещаят инвазия,
а кръстове бронзови сенките пазят.
И отваря човекът очи:
вън зелено е и зеленото бди!
Чака той новооткрития ден и вярва
/за вярата е нужен само Образ,
без междуметия и бод от думи/
с едно най-древно въведение :
„ХОРА, СТАНЕТЕ СОБСТВЕНОСТ
ЕДИН НА ДРУГ – С ПРИРОДАТА!“
СЪБЛЕЧИ МЕ, ЛЮБОВ!
Кое държи ни будни с теб, любов?
Една мечта, която е свободна…
Не познават моите длани
пулса на твоята ръка,
нито твоето лице в зори.
Съблечи ме, моля сега,
съблечи ме от хиляди думи,
незагърнати в плът,
в любовните мои стихотворения,
разлисти листовете на воля,
дръпни ги напред и назад,
разпилей ги – освободени, бели глухарчета
през летящия отворен прозорец!
Съблечи ме, моля,
от страсти в моята поезия,
от толкоз свидни имитации
с върховна кулминация!
Съблечи ме: листо по листо
като кълбо зелен артишок,
и още не спирай, и още,
докато пред теб сърцето ми
съвършено голо се разполови…
Аз искам да си буден,
когато се уголемява мрака,
и двамата да полетим
в кометата на битието
в съпровод на топлия
житейски вятър.
Една мечта свободна
държи ни будни с теб, любов!
В ЛУННИ НОЩИ АЗ ПОЧТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ
Господ цялото небе държи,
вятър чайките плаши,
всичко близко е, но за очите
неизбродно далечно,
дърветата, облаците, скалите, поляните,
кривулиците на моите стъпки
и страховете ми по пълнолуние.
Нощта изгрява, по-светла от деня,
пришествие от светлина
съдбовно удря фара –
вълните се разплискват в бяло.
И ситни, ситни Господ по далечния бряг,
чувам го и го виждам дори:
лунен кон подире си води
от морето светло да пие,
и стоя, прикована от вятър,
под кълбото мистично опасно,
върколаците идат при пълна луна,
дайте ключа за съня ми сега,
в него кошмар и мечти
еднакво тежат – не раняват,
под клепачите друг е света,
падане и възвисяване,
летеж и свобода,
без чупене на кости и души,
без викове и френски мизерабли,
животът сънно продължава
и съществуването ти почти се бави
във време на забрава,
а лудостта човешка груба
пълнолунието в Амин! превръща.
НАПУСКАНЕ НА СПОМЕНА ЗА РОДНИЯ ДОМ
Сега дори да вляза в детството насън,
ще ме споходи само хаос от напуснатия дом,
магия тъмна, лепкава в празнотата
и циферблата, потъмнял от слонова кост,
някога тиктакал и пял часовете със звън.
Днес цъка единствен часовника в мен,
гръмко тиктака в къщата на душата,
където образът на мама не угасва,
изхвърлен днес е над бюфетчето портрета,
тетрадки и картинки с мечета,
снимки върху заледената пързалка
с момчето, овладяло пируета.
И още много дълги предмети, взети
от историята на детството кратко.
После нахлува животът…
Но няма врати за обратно,
всичко събирано тежко,
вече е рециклирано,
мухълът и прхта задушават
някакъв отровен мирис на бадеми,
а си представете романтично, че вътре –
бадемовото ядро има две сини камбанки,
които с тиха мистика пеят копнежно и силно,
и ги прочитам в мига на един дъх, като аудио книги в ума.
Нима съм живяла някога там? Била ли съм аз?…
Сенките тихо пълзят по стените в нощта.
Тежък, отпуснат, напуснат, зловещ, зъл –
виси като орех, паякът вестител. Но и той е мъртъв.
Сбогом, бащин дом, почакай, да си взема само името,
с което ме коряхте нявга с мама.
Тук сега една тъмна магия трепка в празнотата.
Но, някъде, търкулната по пода,
една изкривена лъжица е обърната към мен
и ме гледа…
Блести лъжицата!
Но тя е съвсем без лице.
ЖИВОТ И ЛЮБОВ
Нежно влизам в тишината ти.
Времето пропуска ход.
Поетите,
от липса на емоционална смърт,
мълчат.
Инвестиция в нова илюзия?
Врагът е невидим и без оръжие,
убива наред. Вирус проклет.
Дори човекът, който не иска да живее,
не желае сега да умре.
Красивата истина крие лице
в танц между живота и смъртта.
Ще преборят ли хората злото,
ако на загуба своите писти
сменят за тъмната памет?
Някъде върху масата –
капка любов е разляло виното…
Пиеш в глухата многозначност
в двубой с живота
без слънчево око по тапета.
Нежно влизам в тишината ти.
Лястовиците летят точно над главата ми
в такт с твоето дишане отвъд морето.
Поетите умират често от любов.