Благовеста КАСАБОВА
„Аз и Бог“ е книга, която провокира, поражда размисли, съмнения и догадки. Още заглавието й всява смут, подсказва самонадеяност и демонстративност. В процеса на четенето нещата някак си започват да се проясняват, да добиват форми, образи, смисленост, появяват се фрагменти от философски размисли, констатации за същността на Аз-а (в случая собствен) и околния свят.
„Романът“ е творение на човек (писател) с две лица: видимо – на закоравял пияница, и невидимо – подвластно на алкохола, което е център на безпощаден психологически анализ, който героят – Антон К. прави на себе си като личност, индивид и творец.
Навремето Пенчо Славейков съветвал Мара Белчева, когато правела първите си творчески стъпки: „Пиши само тогава, когато имаш какво да кажеш.“. Калин Терзийски има какво да каже и го е казал с ясното съзнание за последиците, които биха могли да предизвикат откровенията му, за разлика от някои „писатели“, които смучат от пръстите си насъбралата се по тях мръсотийка и имат претенции, че създават нова естетика.
„Аз и Бог“ не се чете на един дъх, бавно се разлистват страниците, натоварени с вулканични страсти, гняв, презрение, конфликти, болезнени катарзиси и… Страх. Аз-ът се гърчи – съзнателно или подсъзнателно, от Отчаяние, от упорито коварни въпроси и мисли. Всъщност, съдържанието на романа (като човешки истории, съдби, любови, случки и събития) е по-скоро символично. Оста, около която се върти, е Смъртта – очаквана, предизвикана, провокирана, нищожна, но и с притулена надежда, че няма да спре пред уж очакващия я герой – писателя Антон К.
Психологическата драма на Антон К. идва и от факта, че е осъзнал на какво се е превърнал като личност – омразно даже на себе си същество.
Условно „Аз и Бог“ може да се раздели – като атмосфера и емоционално сгъстеност – на две части. Първата е врящ котел от отрицание, дързост, високомерие, самоизтъкване, остатък от предишни, по-славни времена. Мозъчната и двигателната дейност на героя са съсредоточени върху нелицеприятни констатации, които в края на книгата претърпяват по-видими или по-невидими трансформации. Боговете на Радостта и Мазохизма са останали в хотелската стая, където Антон К. се е оттеглил да ближе раните си при бутилките от евтино вино. Други Богове не се мяркат по страниците на „романа“.
Новият „роман“ на Калин Терзийски е катарзисна книга, Кръстно изповедна. Писателят герой сам е заковал гвоздеите на ръцете и краката си, гърчи се от болка в раните (психически и емоционални, моралните са по-бледо оцветени). Ранен и кървящ се изправя (със Сизифовски усилия) Гол и Свободен пред себеподобните си. Гол – да, но не и свободен. Свободата е илюзия, утопия, човекът е престанал да бъде свободен още когато са го изгонили от Рая – щом е жив, е зависим от самата уредба на живота. Но да си Гол е друго – то е право на избор. Голотата – психическа, емоционална или нравствена, изисква кураж, защото понякога може да бъде грозна, уродлива, саката.
На писателя Антон К. не му липсва кураж, но и чувство за собствена значимост; щом е успял да се разголи, значи е своенравен, непукист (не я харесвам тази дума), а непукизмът води след себе си усещане за надмощие над останалите простосмъртни, язвителност, пренебрежение. Осъзнал се – вероятно с помощта на драмата, която разтърсва из основи вътрешния му свят, той търси начин за изцеление. Открива го чрез Голотата. Тя ще поправи стореното с „думи, дела и помисъл“.
Стореното и помисленото се повтаря в различни вариации почти до края на „романа“, а това води до бъбривост, образно казано пиянска бъбривост. А може би бъбривостта е обмислен художествен похват, но независимо от какво произтича, намалява (според мен) непосредственото въздействие върху читателя. Забележими в съдържането са и няколко „кръпки“ – съвсем ненужни, без принос за идейната цялост на произведението. Примерно главите за фризьорката, за жената на лекаря, „очното“ видение на Калвин. Те излишно натоварват и без това тежко натоварения психологически текст.
Естетическата, философска и морална битка писателят Антон К. води с всякакви средства – от перфиден сарказъм и високомерна пренебрежителност до тежка самоирония. В „Аз и Бог“ самоиронията и иронията са основен стилистичен похват – припокриват се и се допълват. Ироничното отношение към собствената персона е като бумеранг – удря него, но удря и другите, които имат цел в живота, стремежи, желания за успех, щастие, т.е. чисто човешки стремления. Те, според Антон К., в края на краищата отиват в Нищото, то е истинското, което човек постига. Нещото е илюзия. Ха-ха-ха, смее се на глас Антон К., смее се не само над търсачите на щастие, но и над (кой знае защо) авторите на сюжетни романи (горките Лев Николаевич, Томас Ман, горкият Виктор Пасков, написал възхитителната балада за Георг Хених) и още подобни на тях горки творци.
Във втората половина на „романа“ нещата леко се поуталожват, високият емоционален градус започва да спада, появяват се наченки на хуманност (вътрешно все още непризната). Примерно – грижите за приятелката му стриптийзьорка, когато е на смъртно легло, когато сам прекрачва в Отвъдното и среща Бога, безразлично разминавайки се с него, тъй като остатъците от преживяното от предишния Антон К. все още не са изхвърлени; Страхът и Неверието, Смъртта и Нищото след нея се мержелеят като призраци пред очите му.
„Аз и Бог“, както вече споменах, е сложна, противоречива, психически натоварена книга. В нея словесният скалпел на Калин Терзийски опира и до най-притулените кътчета на съзнанието и подсъзнанието – предимно към собственото, но отнесено и към читателя. Два са основните камъка, върху които авторът построява идейно-художествения си замисъл – Човекът и Смъртта, и Човекът и Животът. Градежът на някои ще се хареса и ще ги накара да погледнат вътре в себе си, на други няма да хареса, защото в нея, въпреки Голотата, се забелязва онова „Аз и останалите“. Трети ще я приемат, по свой начин разсъждавайки. Но едно е безспорно: Калин Терзийски е излязъл от Ада и се завръща „вкъщи“. Дано си е простил.
