Георги Н.НИКОЛОВ
За новоизлезлия сборник на Иван Христов „Родопски разкази“ (изд. „Български писател“, 2025 г.), литературният критик Благовеста Касабова отбелязва: „Книгите му… излъчват аромата на природата, вярванията, нравите и традициите на българите от недалечното минало и днешното време. Характерните белези на времето са плътно изобразени, фабулата е интересно разгърната, образите са самобитни и изпълнени с живот, езикът е многоцветен и емоционално пластичен. Авторът умее майсторски да пресътворява художествени образи, както и да акцентува върху душевността и психологията им“…
Да, Иван Христов е сред отдавна утвърдените майстори на словото в съвременната българска литература. Създаденото изпод перото му, заедно с творбите на цяла плеяда запомнящи се имена, надграждат „родопския“ духовен хоризонт в нашата литература. В това отношение могат да се изброят редица автори: след Николай Хайтов ще спомена Светозар Казанджиев, Мюмюн Тахир, Лияна Фероли, Димитър Златев, Елена Алекова, Васил Венински, Невин Садъкова, Филип Марински и т.н. По-важното обаче е друго: че темата за Родопа и нейните люде не избледнява, не затихва и не губи своята кристална духовна същност. Майсторски вплетена в искрения контекст на писмената, привличащи в хаоса на дните ни залутания читателски поглед. Планината, родена от пренареждането на света преди неизброими векове и благословена за бъдещо време, е обединяващ символ на три пласта в променливата обществена пирамида: историческия, социалния и интелектуалния. Заедно с тях и дълбоко в същността им, се моделира чрез тежкия труд, омайния фолклор и личните щения на планинеца. Едновременно верен на семейните традиции, нрави, обичаи и… подочул отнякъде, че долу, в миньорските градчета, се търсят още работници. Че познатото ежедневие може да се замени и с друго, без непременно да се зачерква старото. Че прегърбеният труд из нивите и днес ще даде хляб. Но прекраченият праг на школото в някое скрито из планинските гънки село ще нахрани ума и ще отвори детските очи за света далече отвъд насрещния рид: „Започнах учебните занятия – спомня си писателят в „Даскалски неволи“ – в една от долните стаи на общината, която приличаше повече на обор, отколкото на място, където ще се учат деца. По-късно се преместихме в училището. Имах 14 ученика. Всички бяха бедно облечени – с цървули, навуща, потури, салтамарки и калпаци. Учебниците си носеха в скъсани торбички. Въпреки немотията децата бяха будни и се учеха добре. Преподаването беше примитивно, нямаше никакви учебни пособия, освен една гола стая, с няколко стари чинове и малка маса за учителя.“
Привидно героите на Иван Христов са „обикновени“ хора, запечатали присъствието си в различни мигове на битието. Както навсякъде по света, то не е еднозначно и монотонно, а тук, в родопската сага от преплитащи се събития, е понякога сърцераздирателно и удавено в мъка. Далеч от всякакви морални норми и възгледи, така характерни за тогавашната „просветена“ Европа:
Хей, турци вървят, Русо мари,
хей, турци вървят, Руса говорят:
- Хвърли си детето, да го стъпчем,
Русо мари, с врането коне.
- Как да го хвърля, турци,
кога ми е рожба от сърце…
„Вълчанова люлка“
В разказите от новия сборник среща си дават фолклорът с историческата достоверност, реалността, често пъти останала назад в годините, с авторовите схващания за човещина и добротворство. За противостояние на злото срещу трудно извоюваното в труд, лишения и скършени надежди добро. Пред нас се изправят груби, раснали сред лишения и нямане човеци, запазващи обаче личното си достойнство и чест. Апологети на привидно овехтелия, но негубещ животворния си полъх кодекс за семейна чест. За родова кръв, национална принадлежност и смисъл на съществуването си. Привидният примитивизъм на героите отстъпва пред душевната им чистота и открито споделени помисли. Пред архаични ценности, сплотяващи индивидуално тленното в спасителна общност – със свои правила, религиозна цялост и физическа закрила. Разказите на Иван Христов неволно припомнят и за отминали политически катаклизми, местени граници, етническо напрежение с ръка върху пищова. Затова не ще е пресилено, ако определим необятната родопска тема и като изстрадан витраж на мисловния и бунтовен стоицизъм. Чрез които в изпитания, себеотдаване и лутане личността се доближава до своя Създател и тайнството на загадката „живот“. Защо съществуваме тук, в кремъчното сърце на планината и какво да оставим на идващите нови поколения, преди да се стопим във вечността…
Сборникът „Родопски разкази“ на Иван Христов носи по страниците си още редица дълбоко осмислени и философски подплатени теми. Сред тях е красотата на любовта – „Злата“, „Манол Макрелата“, „Изгнаник“; покорява ни горещата, непокорна българска кръв в „Кръстен знак“ и в „Съдба“, героят на който разказ коленичи само пред своя си Бог; тук е мотивът за възмездието, неотменно сполитащо всяко зло в „Непростим грях“ и „Орлово проклятие“. Но не можем да не оценим и непринудения му хумор, вплетен съвсем ненатрапчиво в „Лъжец“, „Нако“, „Изповед“, а и цяла галерия още творби с различно по смисъл, но еднакво по гражданска стойност тематично значение. Можем да оприличим книгата на цветно съчетание от фактологична достоверност и ярък емоционален фон. В който светлосенките на случилото се, мисълта за него и прецизното психологическо внушение оприличават подбраните сюжети на коловози, лъкатушещи в праха на отредената им орис…
Преди години бях писал, че времената се спояват, обединяват и се превръщат във фундамент за бъдните епохи. Смело твърдя, че „Родопски разкази“ на Иван Христов са вече достойна градивна част от този фундамент. Ще припомня и нещо друго – планината Родопа е само малка част от неспокойната ни планета там някъде, на Балканите. Но в описаните случки местните сюжети са и снимки на действителност, която може да пулсира навсякъде, по всички континенти. Привидно регионалното е само малка сцена, върху която животът, както винаги е било, чрез перото на автора моделира символа на човешкото в човека. На милосърдието, всеопрощението и правото да простиш за сторена неправда. Затова творческата идея на Христов надхвърля многократно „снимките“ на нещо видяно или чуто някога в раздумка. Книгата е като свеж полъх в динамиката на забързания ни ХХI век, който пълни душата на читателите от различни възрасти със смиреност и желание за тих размисъл…