Добрин Добрев ФИНИОТИС
ПОЕТЕСАТА АННА КАРИМА И ПЪРВИЯТ ОПИТ ЗА ОСНОВАВАНЕ НА ПИСАТЕЛСКИ СЪЮЗ
Много малък е списъкът със жените, оставили ярка следа в българската история от края на ХІХ и началото на ХХ век, но името на писателката Анна Карима можем да поставим в първите редици на големите българки в литературата ни. Самият Иван Вазов я вижда като „майка на това, което ще дойде“. Тя е и първата българска писателка, летяла със самолет.
Анна Карима е псевдоним на писателката, публицистката, преводачката и общественичката Анна Тодорова Велкова. Родена е на 14 януари 1871 г. в Бердянск, Руската империя. Карима става активист на женското движение от най-ранните години на възникването му. През 1897 г. основава женското образователно дружество „Съзнание“, което се бори за правата на жените за достъп до висше образование. През 1901 г. тя инициира създаването на Българския женски съюз и е негов пръв председател, а през 1908 г. основава нов съюз – „Равноправие“, с феминистична насоченост и целящ да повишава просветата сред жените в България. От 1892 до 1895 г. редактира списание „Почивка“. От 1899 г. е редактор на „Женски глас“, печатен орган на „Съзнание“, а след основаването на „Равноправие“ редактира и едноименното печатно издание. През 1916 г. открива в София първото девическо търговско училище. Съдейства за създаване на пансион за сираци и дружество на инвалидите от войните (1912-1919). Наред с публицистичните си текстове, тя е автор и на множество разкази, повести и романи. Литературният ѝ дебют е с разказа „Обикновена история“, отпечатан през 1891 г. в сп. „Ден“. Тя е автор на повестта „За свободата“ (1908) и на романите: „Голгота“ (1933), „Ирина“ (1935), „Мъртво сърце“ (1940) и „Разкаяние“ (1941). Пиесите ѝ „Подхлъзна се“, „Загубен живот“ и „Над зида“ са поставяни на сцената на Народния театър. През 1943 г. издава книгата си със спомени „Към просвета и култура“. Съпруга е на политика и общественик Янко Сакъзов.
Изключителната общественичка Ана Карима в старините си живее бедно, с „писателската“ си пенсия. Умира в София на 78 години – през 1949 г. в софийски хотел. като най-възрастният тогава член на СБП. Тя е една от първите две българки, приети в СБП още с учредяването му през 1913 г. Втората е Евгения Димитрова.
Ето какъв спомен е оставила в архива си Анна Карима за първия опит за създаване на писателски съюз в България.
***
„Това беше много отдавна – няколко години преди основаването на сегашния Съюз на българските писатели. Ако се не лъжа – през 1889 г. Понеже се ползвах с руски списания и вестници, много ми харесваха известията за вечерите, уреждани от руски писатели и техните гости в царския Петербург. Говорих с покойния Иван Kирилов и с него набелязахме бъдещо нещо с такива вечери на писателския съюз. Имаше и скица на устава.
През 1898 -1899 г. бях учителка в Одрин, дето получавах често писма от Петко Ю.Тодоров от странство. Пишеше ми за обща работа, за списание, когато се завърне в България и за библиотека заедно с книги, които получавах от него. По онова време и Иван Кирилов бе в странство, много близък приятел на П.Ю.Тодоров. Обаче, когато се върна за ваканцията през лятото, той ме зачуди с думите си при една среща на улицата:
-Карима, ще дойдеш довечера в 6 часа в гостилница „Средна гора“ – ще основем писателски съюз.
-С кои писатели?
-Ще видиш.Ще дойде и д-р Кръстев.
Много се зарадвах, че мечтата ми ще бъде реализирана, и много по-рано от 6 часа бях в ресторанта. Заварих там само д-р Кръстев.
-Кои ще дойдат? – попитах аз, сядайки срещу него до една маса.
-Петко ще ги свика – отвърна той със загадъчна усмивка.
Чакахме доста дълго време, като приказвахме за списанието „Мисъл“.
Мина повече от час – никой не идваше. Изгубила търпение, аз се озовах на прага на ресторанта. Завзирах се далеч, от дето се надявах, че ще дойде Петко – откъм града. И като че сега виждам в далечината слабата висока фигура на Петко с евангелската му брада – и стигащи до раменете му от двете страни – госпожи Евгения Димитрова и Вела Благоева.
Значи – си рекох – д-р Кръстев, двете госпожи, Петко и аз ще основем писателски съюз. И Е. Димитрова, и В. Благоева бяха още твърде слаби белетристки, П. Славейков бе отсъдил пред мен Петко Тодоров за слаб начинаещ… Аз бях се надявала за Михайловски, Пенчо, К. Христов…
Наистина, тогава писателите у нас се броеха на пръсти, обаче, тия дето Петко събра, не можеха да бъдат залог за успех. Ето защо, без да се върна при Кръстев, аз просто се измъкнах в противоположна посока на пристигащите.
Какво стана сетне с инициативата на д-р Кръстев и Петко, не зная и нито един от тях ни дума не спомена по-сетне по този случай.
Интересно е, че когато на 13 октомври 1913* година се туриха основите на сегашния ни писателски съюз главно по инициатива на писателите: Никола Атанасов, Теодор Траянов, Гр.Чешмеджиев, Р. Райчев, Д. Бабев, Ив. Радославов, Христо Цанков-Дерижан, Хр. Борина, Вел.Йорданов, Добри Немиров, М.Неволин, Г.Райчев, Ив.Арнаудов и починалите Димо Кьорчев, Ст.Руневски, Н.Ракитин, Д.Подвързачов, Ив. Андрейчин, Стоян Дринов, а д-р Кръстев не прояви пред мене ни най-малък интерес.“
_________________
*СБП е учреден не на 13 октомври 1913г., а на 8 септември с.г. (б.а.)