Петър МИХАЙЛОВ
На връх имения си ден – 12. 01. 2026 година – в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ Татяна Йотова представи своята осемнадесета по ред книга. На пук на мразовития студ, който беше сковал София, на пук на поледицата и боклуците – следствия от едно некадърно управление и мениджмънт, поетесата-бард поднесе на своята публика сърдечен хумор и топлина. Оная топлина, която носят красивите, изящните думи като неологизма слънцелунен. Своето словоприношение Т. Йотова съгради като молитва към Бога, в която съкровено си пожела „приятелство, цвете и смисъл“. Понеже „грозотата заслепява“ поетесата избра като съпротива срещу ѝ звънливия си глас, мелодичната китара и изпятото слово. Подпомогна я Веселин Веселинов – един от по-младите поети, който преди четири години дебютира силно с лирическата си книга „Кънтя като мълчание“. На места двамата бяха дует, отделни творби изпълниха солово.
„Пукнатини и рани“ е стилово оформена като поредица, представяща съвременната българска поезия, реализирана от издателство „Захарий Стоянов“. Корицата е аранжирана с фотос от дърворезбата на Емил Темелков – „Момиче“. Цялостната визия на стихосбирката е стилна и естетически издържана. Балансирана и почти равноделна книга – двете ѝ части – Пукнатини побира 21, а Рани – 23, така общо книгата се състои от 84 лирически произведения.
Женската чувственост е проектирана като основна тоналност. Обаче тя е изключително нюансивна, богата на полутонове чисто във фонетично отношение. Книга, която е богата и изящна в езиково отношение. Относно стихийността, типична за жената, тя е овладяна, премерена. Умозрителното, стаеното, мъдрото – това са настроенията, които удържат „Пукнатини и рани“. От самото заглавие е ясно, че тонът би трябвало да е елегичен. Но поетесата съумява да изгради своя свят изтъкан от светлосянката, където властва мълчанието, съзерцанието, подчинено на нежността, на дълбоката обичност, на чистото, съкровеното влюбване, което е запазило своята невинност, сакралност, кристалност, доближаващи словоизлиянието до простотата и съвършенството на молитвата.
Болката по изгубените родители е прошепната, избликва в гореща и горчива сълза, попиваща в красотата на спомена, чиято интимност стопля. Тъгата е светла. Скръбта не задушава, не потиска, онежностена е. Наистина, Татяна Йотова умее всичко да направи нежно! Подчинено е на финото светоусещане, завладяно е от топлината на ласката, на прегръдката, която е по-скоро досег, а не сграбчване. Никаква грубост няма да открием в книгата. И по този ефирен начин, но и категоричен, поетесата се съпротивлява на примитивизма, на първичността.
Още първото стихотворение „Кратки дихания“ предлага букет от цветя – кокиче, хризантеми, билки – от които е изваяна жената. Неологизмът дъждопис въвежда темата за нежността, деликатността, финото. Великият художник е Бог и е сътворил жената от цвете, защото цветята са се получили по-добре от хората. Като добавим топлите цветове на нара, дюлята, природните обекти – хълми, реки, дървета стъбла, осъзнаваме, че жената е природата или обратното. Тя е лека и неповторима като кратко дихание. Неуловима е. Жизнеутвърждаваща е. Ефектното заявяване на същностно женското не е натрапено, но е безкомпромисно в отстояването на философското разбиране за онтологията на женското.
Актът на писането е разглеждано (сюжетирано) и като чисто работен процес, състощ се от чернова-болка и белова – сбъдване на черновата („Чернова“). Творческият акт на търсеното съвършенство е обяснен чрез метафориката на неравно, нервно, драскащо неозаптено хлапе, т.е. в сътворяването има елемент на онази характерна чистота, непосредственост, любопитство, присъщо на инфанта.
Доближаването до щастието е реално оброзовяване. Самосъздаването е осиновяване на любовта. Свободата и мисълта пък се събират в акта на писането на поетични текстове. Пишещата жена се превръща в една от темите на книгата. Самият живот е видян като един нервен стих. За Татяна Йотова писането е жизнено необходимо, същностно, то е част от природата ѝ на жена. В определен смисъл животът може да представлява и соната от добрини, които едно дете срича (сричането е онова усилие, характерно за още непривикналия да чете) в кръговрата през април. Ако това е месецът на прераждането, то есента е хремава, хремав и мърморещ е вятърът. Акварелът на дъжда е сякаш невидимост, но може да се почувства, може да превърне героинята в осълзена.
Любовта не търпи забрани. Тя е свобода. Тя избликва из пукнатините на сърцето и се сцежда в три основни принципа: приятелство, цвете и смисъл („Късно кино“, „Сън ли премина“). Любовта не търпи лъжата! Тя е крехка, подобно на цвете – така нежна и така красива, но за нея се полагат грижи, тя изисква внимание и отдаденост. Иначе предизвиква рани.
Втората част на книгата също носи едно нежно ухание на жасмин, но е съпроводено и с питие като джин (или дюлева ракия), осезателно дразни дима на цигарата. И тук е особена ролята на мълчанието:
ням човек чете езерни стихове и гласът му се стича подобно на залез…
А морето ту се превръща в небе, докато просторът е литургия, ту се смалява до сълза. Лятото се превръща в бисер. Сякаш героинята е придобила Божествени сили и управлява Вселената, но така, както само жената може да я подреди – в нежна и съзвучна хармония. С Молитвата на художник – така вае света Татяна Йотова. Кулминацията в тези приглушени, смълчани стихове, напоени с пируващи сълзи оглушителни се явява диптихът в памет на майката и бащата. Така се осмисля и онасловяването на този втори вътрешен цикъл – рани – това е загубата, безвъзвратната, която остава да съживява спомените от детството, когато родителите са били млади, а детето е малко и щастливо. Най-щастливо!
„Словоприношение“ и „Закъсняла молитва“ оформят финала на „Пукнатини и рани“. Кристално отекват думите в тях. Не случайно строфа от „Словоприношение“ служи като художествена аранжировка на корицата на книгата. Явно основното послание е съпротивата срещу грозотата, която ослепява. Красотата, нежността, истината, сътворяването, обичането – всичко това вкупом изразява съпротивлението. Разбира се в основата на целия този изящен комплекс е любовта и актът на влюбването, който трябва да настъпи сега! За да ни има. За да сме. Защото, когато сме влюбени, сме добри. Защото,когато обичаме, сме истински. И не като богохулство, а сериозно се замислям: какво ли би било, ако Бог бе жена?