АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.
ПУБЛИЦИСТИКА, ЕСЕИСТИКА, ДОКУМЕНТАЛИСТИКА И МЕМОАРИСТИКА — ДОКЛАД ОТ ТОДОР КОРУЕВ
ПУБЛИЦИСТИКА, ЕСЕИСТИКА, ДОКУМЕНТАЛИСТИКА И МЕМОАРИСТИКА
Тодор Коруев
Слава Богу, повечето публицистични, есеистични, документални и мемоарни книги – кандидати за слава – са български истории. Дори една от книгите носи точно това заглавие „Български истории” („Жанет 45”). Неин автор е Яни Киров, който следвал в Германия антична история и немска литература и сега е в института „Макс Планк” във Франкфурт след като е защитил дисертация по римско право. Eсеистичната история на българското право кара читателя да поразмишлява и за това, как българският национален характер формира отношението си към държавата и законността. Да припомня само, че при Елин Пелин държава и народ се лъжат взаимно. Така че научаваме още за себе си и идентичността ни.
Продължавам с „българските истории”, този път с портрети на знаменити българи. „Синът на тоя град. Книга за Асен Златаров” от Йордан Нанчев е знаково произведение. Тя е може би нещо като „последната, решаващата дума” за най-прославения хасковец. Йордан Нанчев доказва, че е съвестен изследовател, който и знае как да използва архивите. В книгата се иска прошка заради отношението на „новото време” към проф. Асен Златаров, което в Хасково „измете” музейната експозиция за живота и делото му. За тази „втора смърт” има цяла сага в книгата – истинска битка в негова защита, след като бе охулен. Сигурно не му е било лесно на Нанчев да представи творчеството на учения химик – за теоретичните му приноси в органичната химия и науката за храненето, да обясни натурфилософските му схващания. По-лесно е било да представи писателя Златаров, „автор на две тръпни поеми за любовта”, на един роман за Париж и на блестяща публицистика – и го е направил, без да скрива и критиките от онова време и днес. Но черешката на тортата в книгата е „Той бе от друг свят” – съдбата на Яворов през погледа на Асен Златаров” – документален разказ за приятелството между двамата и за усилията на Златаров да се разчисти грамадата клевети, които понася Пейо Яворов по своя мъченически път.
Досега познавах Георги Майоров от изкушенията му по широколъшката Кукувица. И ето сега в книгата „Публицист-хуманистът Борис Дрангов. Живот и творчество” се запознах с военния публицист. Тук Майоров е и изследовател. Поставил си е нелека задача – да възкреси национален герой, който като че ли все още не е на пиедестала, отреден му от българската историческа съдба като на военен стратег и теоретик.
Майоров е проучил цялото творчество на публициста Дрангов. Той минава през три войни, неговата юначна смърт в завоя на Черна е свещен венец за армията и Отечеството. Книгата на Борис Дрангов „Помни войната!” се превърна във военно евангелие с всичката му мистична мощ. В него Дрангов не премълчава жестокосърдечието, завистта, себелюбието, снизходителността към пороците и защо българинът е саможив, мнителен и почти мрачен, а още и немарлив, неточен, невежлив. Това окуражава Майоров да обяви Борис Дрангов малко прибързано и под емоционалното въздействие на своя образ едва ли не за основател на народопсихологията у нас.
Георги Стойков, опитен белетрист, сега е написал художествено-документалната повест за Христо Чернопеев „Мисия: свобода”. В послеслова признава, че нямал никакъв опит в писането на документални и художествено-документални книги. Но изглежда, че и войводата Христо Чернопеев и преди да се цани „комита”– така нарицаемият Черньо Пеев Кодухчийски от село Дерманци, Ловешко, родно село и на автора, не са му давали мира и той двайсет години събира, записва и премисля всичко което се чувало и писало за поборника.
Страниците за аферата с отвличането на американката мис Стоун са образец на документално пресъздаване на събитията, в което белетристът е вникнал дълбоко в психиката на похитените две жени и тримата „коравосърдечни“ войводи Христо Чернопеев, Яне Сандански и Кръстьо Асенов. Има още два сюжета, чиито заложени мини авторът е „обезвредил” – битките между вътрешните и върховистите – драмата на това движение, в които се изтрепват безмилостно българи с българи и с дилемата доколко терорът е полезен и вреден за движението. И най-много любов вложил в изграждането на образите на Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев. Те са по-привлекателни и с живота и със смъртта си.
Документалното четиво има свой връх и в „Последните войводи“ от Андрея Илиев. В съчинението си той не само разказва за разбойническите главатари Митьо Генев и Апостол Курдоолу, но и прави опит да обясни защо времето изкарва толкова много мъже по горите да „вардят пътищата”, защо хайдушките и харамийските закони заживяват по нов начин, защо изтънява границата между доброто и лошото, между човешкото и нечовешкото. Но у Андрея Илиев има и нещо ново – как партиите и обществените движения идеологизират разбойничеството и искат да го използват в политически си терор. На Митю Ганев някога придаваха ореола на борец за правдини и дори го издигаха до ранг на комунистически функционер, нищо, че народът не хващаше вяра за приказки и си го броеше за обирник, плячкаджия и разбойник. Другият герой Апостол Курдоолу има сходна съдба – него се опитват да спечелят на своя страна добруджанските комунисти, но и той си остава такъв какъвто е: „Аз съм разбойникът Курдоолу, като отидете в Шумен, съобщете комуто щете“. Книгата на Андрея Илиев е интересно четиво от породата на уестърна.
„Приключи аферата с гроба на Васил Левски” е нарекъл книгата си Богдан Кръстев, макар да съм убеден, че тази афера няма да има край. Никола Радев беше казал, че десетилетното усилие на Хайтов да дири „клетия гроб на най-свидното чедо на нацията“ бе овъргаляно в галетата на чиновническата безотговорност и скудоумие.“, да не се скърши „научният” хатър на разни псевдокоминтерновци, европофони и безродници”.
За всичко това става дума в разговора на Богдан Кръстев с Николай Хайтов, правен през юни-юли 1991 г. и „заверен” от Хайтов. По-горе написах, че аферата не е свършена, нищо, че има паметна стела до алпидата на храма „Св. Петка Самарджийска” с надпис. Но от Богдан Кръстев разбираме, че българският съд е спрял експертизата за Левски, отхвърлил е исканията да се вземат частици от костите и да се направи ДНК и да се сравни с ДНК на косата, която е на Левски. Сиреч аферата продължава…
В „Били-небили. Гяволи от наше село” Иванко Маринов събира устен фолклор. Запазил е истории, разказани от неговия роднина Атанас Ванчев, лакардии, слушани от баща му и чичовците му, залисвал се е по случки и играчки-плачки, раздипляни в селската кръчма. Интелектуализирал е текста си някъде повече от необходимото, това читателят понякога не може да преглътне, защото предпочита селските черджета да не се превръщат в гоблени. Но и така той ни вкарва в народния живот, удивлява ни със селските нрави, с гяволиите на нашенци, с умението да се веселят и способите да раздават справедливост по свой си начин.
Христо Медникаров е излял любовта си към родния край в книгата си „Обич и памет за родния край”. Още на първите страници той огласява, че в нея събира свидни спомени и размисли за три селища – Разпоповци, Елена и Велико Търново. Поетът Медникаров присъства в книгата си директно – той вмъква свои стихове и стихове на други поети в текста – като поетична оценка на факти, събития и личности от историята на родния му край. Не съм убеден, че мерената реч допринася за повдигане на емоционалния градус на четивото, тя поне у мен остави впечатление за демонстриране на заявената още от заглавието обич. Главната заслуга на Медникаров е, че е събрал в книгата летописците на Елена, етнографски изследвания, мемоари и др. Никой вече не може да посегне към темата Елена, без да не отвори книгата на Медникаров. Ако има понятие литературно краезнание, то приляга на тази книга.
„Писателят трябва да бъде като манастирска чешма, да тече, да пои хора и треви, и колкото повече жажди утолява, по-свежи и силни са дамарите” – такова е разбирането на Георги Стоянов за писателската мисия. И още: „да пишеш, значи да отговаряш. Не пред силните на деня, а пред съвестта си”. И го доказва в изповедната книга „Паметта на сърцето”. Отговорно е подходил писателят и в измайсторяването на писателските портрети „Вградени в живо дело” . Георги Стоянов ни отваря очите и към литературния живот в Пловдив. Естествено, в огледалото за задно виждане има не само цветя, но и тръни.
Продрум Димов от дълго време търси „Барометри на духа”, 49-ата му книга е книга-микс, в нея има портрети на писатели, актуални публицистични статии, интервюта, рецензии на автора, отзиви за книги на автора. Щом става дума за микс, ще стигнем и до дресинга, тъкмо той не достига, за да бъде книгата равностойна в целостта си. Приносен характер имат очерците за поета Георги Спасов и театрала Сотир Майноловски – тук авторът наистина дърпа завеса към неизвестното и малко познатото, а сред статиите с хъс е написана защитата на Иван Динков, оплют и омаскарен във филма „Навътре в камъка”. Докато портретите на Валери Петров и Ефрем Каранфилов сякаш са взети от Гугъл или от литературния речник, добавените биографични бележки са губивреме за читателя. Писателят често ни занимава със себе си, а това е тънък лед, за да издържиш на него, се изисква необикновена опитност.
„Светът съществува, за да се превърне в книга” – думи на Проспер Мериме, на които Лидия Николова се е доверила и го прави в не една от своите книги. Последната си е нарекла „Странствания” , но не търсете тук приключения ала Александър Грин, нито пък пътеписи в класически стил. Това са изящни есета, предизвикани от копнежа по света, близкия и далечния, те ни водят през пространства и съдби, запознават ни с природни феномени и с творения на човешкия гений, с непомръкнали митове и чезнещи древни следи, с необичайни нрави и различни национални характери.
В колекцията си имам и друга женска книга – не само авторката е жена, но е посветена на нежния пол – „Огледало от женски съдби” от Елена Хайтова, която описва съдбата на родопчанката. А както авторката твърди: „Жената е като планината. Побира всичко в себе си, за да има да дава. Ще прибавя – жената родопчанка е с безкрайна душа – в нея и планина се побира. Планина от мъка, планина от любов, планина от вярност, а душата стиска и търпи. Корава душа. И мъж може да и завиди.”
Очерците щяха да бъдат още по-въздействащи, ако Елена Хайтова се бе въздържала тук-таме от насилена поетичност. Пък може би е трябвало повече да се опира на документалното, както беше в хубавата книга за баща й „Гладиаторът Хайтов”. Илюстрирането със снимки от семейния албум се разминава със съдържанието.
Петър Динчев е написал съдбовна книга за Бойка Присадова, никой друг не може да направи това, както поетът го е сторил за съпругата си. Мярката му е точна. Така е създал книга, достойна и за двамата. Нарекъл я „Потомка на Орфей. Народната певица Бойка Присадова отблизо”. Бойка Присадова е „в целия си блясък” – като певица и педагожка, като майка и съпруга, като общественичка, като чувствен човек с добър нрав и чувство за хумор.
Наблюдавайки стъкленото човешко тяло в Музея на хората в Париж, Михаил Тошков решава, че най-доброто място, където човек смъква от себе си „кожата” и остава „гол” в кафенето. Писателят използва кафенето като метафора – публично място, където се разголваме душевно и отпада онова скрито-покритото. Сега излезе втората книга на „Стъклено тяло” и в нея Михаил Тошков продължава да описва литературния паноптикум, така както го усеща и разбира. Той не прави възхвала на преживяното време, дори е премного критичен, поразява ни с оценките си за поети, които днес са обявени за класици. Направо ги детронира и се „връща“ в своя олтар – кафенето. А там са Свинтила, Йордан Вълчев, Георги Мицков, Георги Тахов, тук се среща с Борис Делчев и Яко Молхов, с Иван Пейчев, Иван Богданов и Радой Ралин, с Цветан Стоянов и Аргирис Митропулос… Мемоаристът обогатява литературния пейзаж със срещите си с Вера Балабанова, любимката на Теодор Траянов, с Иван Радославов, със Стефан Попвасилев, с Иван Тутев, с Дамян Калфов и Илия Волен, с дългото си приятелство с Ламар. И на всичкото отгоре допълва представата ни за своите герои с шаржове.
Велко Вълканов е публицист със свой стил и неговите публикации винаги развалят покоя, предизвикват размисли – съгласия, понякога и противни гледища, но никога не може да ги подминеш на едра тропоска. За тях се говори в публичното пространство, обсъждат се в градските стъгди, той има кураж да влезе в ръкопашен бой с един или друг (свой или чужд) понякога му отвръщат, но в повечето случаи просто нямат в паласките си барут да му отговорят.Така е и с книгата „По новите сто стъпки на времето”. Публицистиката му е по-близо до журналистиката, отколкото до литературата. В неговия случай е предимство.
Както е предимство обстоятелството, че публицистиката на Илия Тодев в „Човекът е историческо животно. Рефлексии и саморефлексии” се родее повече с науката, отколкото с литературата, въпреки че езикът и стилът му надскачат ограниченията на научните писания. Заглавието на тази книга перифразира Аристотел. И ако трябва да избирам от текстовете, непременно ще се спра на „Дневник на историка”, там Илия Тодев спори и с авторите на филма „Дякон Левский”, които са приписали на Апостола думите „Тоз, който ни освободи, той ще да ни пороби”, които президентът Плевнелиев тази година „изтърси“ в речта си пред парламента. Така е, когато политиците не четат какво пишат умните хора на нацията и мърсят миналото ни. Или им е угодно да лъжат.
Неделчо Ганев е от село Изворово, което ще рече, че е един българин от Чирпанско, който търси желязна халка да повдигне Земята. И той дири „духовната твърд” на чирпанлията, то ще рече на българина: „Българинът наподобява Балкана. Балканът завещава на света Балканджи Йово. Донор на образ, даден от Библията. Той може да бъде разгадан само от друг Балканджи Йово.” „Духовна твърд” е нарекъл книгата си с есета, фрагменти, импресии, зарисовки, афоризми, разказчета, почерпени в повечето случаи от Земята Чирпания. А Чирпан е архитипен град, преди да е построен на земята е построен на небето, в града бордюрите са станали по-ниски от точене на ками. Да си призная, не разбрах някои негови философски обобщения, но не смея да го виня, може би нямам изострени сетива да долавям неговите по-сложни кодировки.
Красимира Кацарска ме изненада с периодиката си на двете книги – том 2 на „Спирала“ и том 3 на „Светлосенки“. И с прочетеното в предговора от Минко Димитров: „И в литературния смисъл е вярна Исусовата максима, че малцина са избрани (Матей 22:14) за духовна служба за народ и Родина. И между тях е и учителят, литературният критик, поет, публицист и прозаик Красимира Кацарска, доказала стойността на своите вдъхновения в десетките си книги.“ Не е ли обидно на тази жена да я омъжествяват по този начин. Та тя в есетата си е толкова женствена и жени-писателки са инспирирали много от нейните текстове. Но важното е, че есеистичата страст се събужда от книгите. Те са съдбата й, те я провокират. Мисълта й е неудържима, владее словото прецизно, то е примерено артистично. Чела е повече от „нормалните“, което кара читателите да й завиждат за ерудицията. А това вече е предимство, с което се и попохвалва. Както и в други нейни книги, есетата се четат бавно и продължително, за да се осмислят, а словото й си заслужава това задълбочение.
Попаднах „В гората с изговарящите хора“ – тя е лична собственост на калиманченина Радослав Игнатов, но той ни я прехвърлил почти безвъзмездно за четене, само срещу 15 лева. Според проф. Димитър Кенанов неговата течаща като река реч е изпълнена със смисъл, болка и надеждотърсачество. Съгласен съм. Така е. Когато ми е попадала публицистика и есеистика на Радослав Игнатов, никога не съм я подминавал. Такава книга с импресии, фрагменти и афоризми се чете на малки дози, мястото й е настолно, но интелектуалното натоварване е голямо. Но пък има хора, които това не ги плаши.
Книгата „През моите очи“ приемете като помен. За душите раздава майката на Теодор Христов, когото архангел Михаил прибра на 38 години. Гергина Христова, както пише Анжела Димчева, най-добре е провидяла добротворческата усмивка на своя син, като е озаглавила неговите писания със „Споделено за..,“ и така ни подсказва, че той разговаря с нас, каквото всъщност е правил в краткия си живот с всички. И разговаря честно, без преструвки и без да се съобразява със силните в деня и силните в литературата.
Кирил Георгиев е предложил на читателската публика малка книжка със спомени за четирима варненски писатели: Иван Троянски (1929-1998), Веселина Цанкова (1931-2014), Стоян Илиев (1941-2013) и Иван Николов (1961-2005). От книгата научаваме подробности от литературния живот във Варна, предимно за създаденото Сдружение на писателите там и за взаимоотношенията между пишещите братя. Авторът пише с пристрастие за своите герои и не крие чувствата си към тях, пък е и благодарен за съдействието, което са му оказвали при редактиране и издаване на книги. Кирил Георгиев по някакъв начин доказва, че са му „близки“, но не ни убеждава, че са „върхове“. И вината не е в тях, четирима, а в автора, който не събужда интерес у читателя. Непрекъснатото споменаване на „спомням си” не прави от спомените истински спомени, нито пък оценяването на творчеството с изрази като „на добро ниво”, „на национално ниво”, „добър писател” и т.н допринася за портретуването.
Накрая оставих две книги, за които ще напиша друг път. Тях поставям най-високо за 2015 г. и съм убеден, че са обречени на дълголетие, тъй като степента им на въздействие е трайна. Това са „Власт и безвластие” от Чавдар Добрев и „Когато Господ ходеше по земята” от Никола Радев – допълнено и обогатено издание. Уникални книги.
