Иво АТАНАСОВ

  Когато не времето определя съвестта, а съвестта променя времето

Едва ли е изненада, че централно място в предложените ми за прочит 51 книги заема взаимоотношението между личност и време, взаимовръзката между творец и епоха. Това особено релефно изпъква в биографичните портрети и в мемоаристиката. Няма как да е другояче, след като, ако се позовем на Левски, времето е в нас, но и ние сме във времето. То задържа в паметта си онези, които са го обръщали, а не които то е обръщало.

Към първата порода принадлежат двама герои на Петър Андасаров, решени да променят участта на България, заставаща в поредица войни все на грешната страна, по думите на Чърчил. „Сълзи, в които се оглежда слънцето“ е сред най-високите образци в документалистиката. Още при първите издания на двете й части авторитетни критици ги наредиха до безсмъртните произведения в този жанр на Веселин Андреев, Иван Динков, Николай Христозов и Никола Радев. Първата творба е художествено-документалната повест за Мара Петлякова, излязла най-напред през 1973 г. Втората е художествено-документалният роман „Да си влюбен“ за Асен Лагадинов, претърпял вече две издания през 1984 г. и през 2004 г. Авторът споделя, че е изпял книгите си на един дъх. А това е възможно след къртовска проучвателна и събирателска работа, което позволява разказът да звучи истинно. Петър Андасаров се гордее с героите си от антифашистката съпротива, чийто живот е „чист като сълза, натежала от слънце“. Дейността им е свързана с младежки групи, събрания, манифестации, нелегални квартири, конспирации. И съпроводена с агент-провокатори, предателства, арести, инквизиции в полицията, въдворявания, бягства, мъчения, убийства. Прави чест на издателство „Захарий Стоянов“, че пуска на книжния пазар тези произведения. Когато читателят прочете, че убийците на Асен Лагадинов се карат кой пръв е стрелял, та да получи наградата, че режат главата му като доказателство и вечери поред сядат в кръчмата с нея на масата, няма как да не си каже, че комай лъжат ония синковци, които твърдят, че в България е нямало фашизъм. Че поради това единствено у нас от цяла Европа не е имало антифашистка борба. Че дори официалните ни власти си служат с гестаповския език, наричайки антифашистите „терористи“.

   С опит да обърне времето е и героят на Петко Мангачев от книгата му „Ангел Куюмджийски – живот между пропасти и върхове“.  След сериозно проучване на архивни източници рисува портрета на крупен финансист, търговец, издател, дипломат и разузнавач, най-интересната част от чиято житейска история безспорно е участието му в малко известния, но с потенциал да промени съдбата на България проект „К“. Целта е била страната ни да бъде извадена от орбитата на хитлеристка Германия през Втората Световна война и да се сключи примирие с Великобритания и САЩ, с което да се предотврати влизането на България в съветската зона на влияние.

Взаимовръзката между време и съвест е водещата нишка и в новия труд на Благовеста Касабова. След книгите-портрети на Калина Малина, Мара Белчева и Баба Тонка Обретенова, с „Наказание – без престъпление“ тя отново завладява с таланта си да обрисува по ярък начин още една от най-видните ни сънароднички. Авторката проследява израстването на Фани Попова-Мутафова от „единствената разказвачка“ (Атанас Далчев) до „шеметен връх в българската литература“ (Кирил Христов). Блестящата писателка остава за поколенията предимно с историческите си романи, особено с четирилогията за Асеновци. Удачно е анализирана и другата основна тема в творчеството й – жената, в контекста на предимствата и недостатъците от нейната еманципация. Книгата се чете леко, но не и лесно. Защото е трудно и сложно да се проумее как толкова интелигентна, дълбоко ерудирана, чиста и фина като поведение жена възприема и проповядва в публицистиката си мракобесническите идеи на националсоциализма. Съдейки по заглавието – „Наказание – без престъпление“, авторката като че ли застава изцяло на страната на Фани Попова-Мутафова, особено при описанието на преживяванията й в затвора след 9. IX. 1944 г., на ограниченията и премълчаването й чак до 1962 г., когато излиза ново издание на романа „Дъщерята на Калояна“ и започва постепенната й реабилитация. Така обаче е само на пръв поглед. На не една и две страници Касабова се пита какво е накарало героинята й да издига глас в подкрепа на един фанатик и сатрап. Признава, че няма точен отговор, а и отговорът едва ли е само един. Може би заслепена от шанса да види най-сетне българските земи обединени, Фани Попова-Мутафова не е прозряла същността на националсоциалистическата доктрина. И тук вече читателят си задава въпроса: щяхме ли да бъдем горди, ако бяхме присъединили несправедливо отнетите ни територии чрез ударната мощ на хитлеристката военна машина? За политиците или поне за повечето, особено тогава, отговорът е утвърдителен. Но за интелектуалците би следвало да е различно, на тях не им прилича да бъдат в плен на ситуационната етика. Вярно е, че мнозина от тях са ветропоказатели, оправдавайки се с характеристиките на времето. Самата Фани Попова-Мутафова споделя, че тези, които преди са я клеветили в немското посолство, после правят същото в съветското. Всяко време има своя императив, но същественият въпрос е не времето да определя съвестта, а съвестта да променя времето. Защото и най-благородната цел като осъществяването на българския национален идеал може да бъде компрометирана от средствата за постигането й. Макар чрез едно от големите имена в нашата литература да изследва близкото ни минало, книгата на Благовеста Касабова е особено актуална сега, когато нарастват опитите да се възкресяват фигури, наистина проявили храброст във войните, но вдъхновени от отречената в целия разумен свят нацистка идеология.

Две книги са посветени на личност, опитала се с поезия и антифашистка дейност да промени посоката, в която върви времето на България. В „За него, живота…“ Продрум Димов страстно защитава от безогледните хули и нападки безсмъртния поет Никола Вапцаров. Дали това е нужно сега, когато експертите по развенчаване сякаш са свалили гарда, а гаврите на марингеоргиевци останаха за домашно ползване от онези, които продължават да приравняват антифашизма с тероризма? Вярно е, че отделни проблясъци имаше дори по Костово време, когато честването на 90-годишнината от рождението на поета в зала 1 на НДК бе под патронажа на министър Емма Москова. Но вярно е също, че мътната вълна се опитва отново да завлече в небитието едно от най-големите имена на България. Мнозинството в парламента например отказа да бъде почетена с минута мълчание 70-годишнината от разстрела на Вапцаров. В пленарната зала периодично кънтят речи, очернящи живота, делото и творчеството му. Безогледната разправа продължава, така че патосът на Продрум Димов отново е актуален и, по всичко личи, ще бъде такъв още дълго.

   „Никола Вапцаров“ е още едно заглавие за големия поет-революционер, в случая – като част от поредицата „Дълг и чест“ на издателство „З. Стоянов“. Според Паруш Парушев нямаше как в последните три десетилетия да не се появят яростни отрицатели на творчеството му, защото поезията му е създадена на самата фронтова линия между две антагонистични идеологии. Защитавайки героя на книгата си, авторът предлага задълбочено изследване на неговия живот, творчество и антифашистка дейност.

„Дълг и чест“ се представя с още три книги. Според Иван Гранитски, директор на издателство „З. Стоянов“, подробното биографично изследване „Марин Дринов“ е една от най-талантливо и най-ярко написаните книги в тази поредица. И според мен тази творба е най-впечатляващата в раздела за документалистика. Боян Ангелов разкрива важни страни, някои от които – непроучени досега, за дейността и личността на един от духовните стълбове на българското Възраждане. Анализиран е ценният принос на Марин Дринов като родоначалник на родната историография. Посочена е значимата му роля по разчитане на препис на Манасиевата хроника. Проследени са усилията му за отстояване на българската църковна независимост. Отразено е и участието му в Освободителната война. Тъкмо Марин Дринов успява да убеди граф Алабин, че столица трябва да е София, за да не се прекъсва връзката с Македония. Първопроходникът, както го нарича авторът, има заслуга му за създаването на Българското книжовно дружество, сега БАН, за приемането на Търновската конституция, за Народната библиотека, открита по негово предложение. Боян Ангелов е успял да съчетае научната прецизност на текста с достъпността му за редовия читател.

Втората книга е „Климент Охридски“. Илия Илиев умело и достоверно рисува портрета на българския първоучител, акцентирайки върху неоценимия му принос за разпространяването на създадената от Св. Кирил и Методий азбука, за превръщането на християнството в официална държавна религия, за окончателното формиране на българската народност и нейното културно издигане, направило възможен Златния век на средновековна България.

Вниманието на Ана Стойкова в третата книга от поредицата – „Първоучителят Методий“, е фокусирано върху по-възрастния от двамата братя-създатели на славянската азбука, който при всяко споменаване е поставян неизменно след Кирил. Книгата ни убеждава, че всеки от тях е достоен да бъде пръв, защото и двамата имат неоценим принос за разпространението на християнството и за културното развитие на славяните.

Две документални книги са посветени на непоклатимия във времето патриарх на българската литература. Отзивите за „Хроники на Вазовия род“, които успях да намеря, започват еднакво: „Родът Вазови е умален модел на България, а разказът за него е хроника на победите, пораженията и оцеляването на българина въпреки всички изпитания и крушения в многовековната ни национална история“. Това едва ли е изненадващо, след като самата авторка формулира с посоченото изречение патоса на своя летопис. Опирайки се на почти неизследваните досега духовни корени на Вазовия род, за които е издирила сведения от XVII век насам, Катя Зографова доказва, че патриархът на българската литература е закономерно явление, а не необясним феномен. И ако Иван Вазов е „генерал“ в своята област, не по-малко успешни генерали са и братята му Владимир и Георги, герои съответно от Дойран и от Одрин, постигнали висоти във военното изкуство. Други двама от братята: Борис – журналист, политик и дипломат, и Кирил – лекар, блестящ диагностик, също вписват имената си в историята. Всички те са изключителни фигури, първостроители на следосвобожденска България. Вазовият род не е пощаден от жилото на драматичните политически обрати, особено при Стамболовия режим и след 9.IX.1944 г. Но характерът му е несъкрушим, защото братята и внуците са наследили патриотичната кръв на съсечения от турците баща Минчо и особено на „чадолюбивата майка“ Съба, чиито качества на поетеса, разказвачка и кореспондентка авторката разкрива в двайсетина приносни страници. Съдбата на неизменно въздигащата се „Вазова задруга“ е сага за вечните ценности и несломимия дух на България, заключава Катя Зографова. А заглавието на последната стихосбирка „Не ще загине!“ е Вазовото послание към дезинтегрираните и обезверени наши съвременници. В книгата са приложени стотици снимки, рисунки и факсимилета, част от които не са публикувани досега.

С „Не ще загине!“ завършва и „Патриархът“ на Светлозар Игов. Изданието е посветено на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов. Авторът – носител на престижни национални и международни отличия, включително и на Вазовата награда за литература, представя героя на книгата си като писателя, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Вазов не използва другаруването си с Ботев, за да се изкара поборник, а зарязва както съдийската и депутатската кариера, така и министерския пост, за да стане първият, приел мисията на художественото слово като единствена. Той не само утвърждава понятието „писател“, но в известен смисъл и българската литература като литература. Чувството му към отечеството е синовно, а към народа – бащинско. Формирайки чрез творчеството си основната система от нравствени и исторически ценности на нацията ни, той е сигурен, че песните му „все ще се четат“. За България Вазов казва: „Не ще загине!“ А България казва за него същото: „Не ще загине!“, убеден е на финала на краткия си летопис за Патриарха авторът Светлозар Игов.

В „Отблясъци от възрожденския огън“ Продрум Димов представя основно житието на Димитър Горов от Пещера – верен и най-близък другар на Христо Ботев. С очерка си авторът се стреми да извади от незаслужената забрава делото на този постоянен член на БРЦК, хвърлил всичките си средства за подпомагане на освободителното дело и умрял като последния бедняк. Българската революционна емиграция в Браила и Гюргево разчита изключително много не просто на материална, но и на всяческа подкрепа от големия пещерец. Той участва в изработването на плана за завладяване на кораба „Радецки“ от „градинарите“, сред които е малкият му брат Атанас, качва се заедно с Ботев и го придружава до Козлодуй, а след раздялата  изпраща телеграми до влиятелни европейски вестници. Тъкмо Горов запазва личното тефтерче на Войводата и предава на съпругата му прощалното писмо „Мила ми Венето, Димитре и Иванке…“ След Освобождението, чужд на загърбването на високите идеали в името на личния интерес, пещерецът, към чиято всеотдайност се отнасят с респект Любен Каравелов и особено Захарий Стоянов, преживява много огорчения и разочарования. Авторът е убедителен в настояването си героят на очерка му да възвърне мястото си сред най-забележителните българи. Други важни теми в книгата са  нехайството на държавата ни за възрожденското ни културно-историческо наследство в Румъния, недостатъчните усилия за проучване на архивохранилищата, свързани с дейността на Левски, настъпилото подценяване и маргинализиране на част от творчеството на Ботев. Непоквареният от новонасаждания нихилизъм читател няма как да не сподели възмущението на Продрум Димов, че в последните години водеща новина в телевизиите на Йордановден е ваденето на кръста, а не рождението на великия поет-революционер.

Авторът на девет книги Любомир Котев отдавна работи върху българската народопсихология. В „Романът на Захарий“ той не само проследява наситения със събития живот на Захарий Стоянов, но и разбива редица мистификации относно неговата личност и родолюбиво дело. Авторът разгръща, и то убедително, провокативната теза, че великата книга за българските въстания е роман. Тласък за това получава от думите на писателя Георги Марков, че романът е художествено откриване на действителността, а не отразяване, изобразяване, копиране или имитиране. И Захарий Стоянов, подчертава Любомир Котев не описва Априлското въстание, а открива своята България, разширява представите ни за българското битие. И ако всеки голям роман разкрива някаква голяма истина, „Записките“ разкриват не една, а много големи истини, което позволява да гледаме на тях като на голям роман, заключава авторът. Основен градивен елемент в повествованието на Любомир Котев е фрагментът. Това му позволява с минимум средства в построените върху две-три изречения отрязъци да отправя към читателя значими и запомнящи се послания.

Документалната книга „Джанюариъс Макгахан – живот и дело (1844-1878)“ е плод на двегодишно търсене в наши и чуждестранни архиви. Петко Мангачев попада на крайно интересни детайли от живота на изключителния американски журналист, чиито репортажи за ужасите по време на Априлското въстание променят световното обществено мнение и дори световната политика в подкрепа на българската национална кауза, с което променят и посоката, в която тече времето на България. Пръв измежду толкова изследователи авторът анализира и публицистичното майсторство на Макгахан, а също така се опитва да разплете неизвестностите около съмнителната кончина на кореспондента на „Дейли нюз“.

  „Акад. Димитър Михалчев – между философията и дипломацията“ на Петко Мангачев  е базиран върху документи разказ за първия ни и преди, и след 9.IX.1944 г. посланик в СССР. Блестящ философ, но неопитен дипломат, не довършва и двата мандата – като възторжен разпространител на съветските постижения в първия случай и след подписана от Молотов протестна нота с искане да бъде отзован като враг на СССР – във втория. Отдава се изцяло на науката, с която бракът му е „стабилен като църква“, но и тук е разпънат на кръст, нарочен за отявлен идеалист-ремкеанец. Действителността трябва да се приема с мъдрост, защото избираме не времето (отново времето!), в което живеем, а само своето място в него, смята председателят на БАН (1944-1947 г.)

Всеки е рожба на своето време (пак времето!), отбелязва Стоян Георгиев в „Енциклопедистът Богоров“, и животът му е изцяло зависим от него. За да оценим и дори само за да си представим подвига на фигура като д-р Иван Богоров, трябва да почувстваме епохата, в която той твори. Помагайки ни да навлезем в нейните особености, авторът откроява приноса на този истински възрожденски будител и активира нашата признателност за отдадеността му на българската кауза.

Още няколко книги съдържат портрети и очерци за личности, които мерят сили, успешно или не съвсем, с безпощадното време.

 „Беззалезни изгреви“ на Продрум Димов включва в първата си част очерци за Хайтов, Левчев, Тончо Жечев, Дойно Дойнов, Лиляна Стефанова, Иван Димов, Юлиан Вучков, Борис Делчев, както и за възрожденеца-революционер Димитър Горов, комуто авторът е посветил и отделна книга. Във втората половина са поместени рецензии за книги на творци като поетите Боян Ангелов, Таньо Клисуров, Йордан Атанасов, Стоянка Митева-Балева, писателката Здравка Евтимова и литературните критици Благовеста Касабова, Пенчо Чернаев и Панко Анчев. С доказания си през годините аналитичен поглед и коректен подход авторът успява да открои у всекиго от героите си творческите заслуги, отреждащи му достойно място в нашата литература.

Книгата със странното заглавие „Великата забавачница“ на отишлия си наскоро дългогодишен журналист Светослав Цветков съдържа десет очерка за първите видни политици на българската държава след Освобождението. Заради силата на белетристичното му майсторство и проникновеното му вглеждане в истините на и за фигури като З. Стоянов, Стамболов, Петко Славейков, П. Каравелов, К. Стоилов, Др. Цанков някои критици пишат за автора като за своеобразен продължител на Симеон Радев в автентичната летопис на строителството на нова България.

Христоматията „Незабравимите забравени“ е продължение на едноименния първи том и също като него включва очерци и есета за 33 видни личности, свързани със Смолян и Среднородопието, в които биографичните елементи се преплитат с личните спомени на Светозар Казанджиев. Авторът е изумен от величието в скромността на родопчаните, заели видно място в историята и културата на Орфеевата планина. Той се надява да изтръгне от забравата и пренесе в бъдещето непоклатимите устои на героите си – от освободителя на Родопите полковник Серафимов, оставил забележителен пример за командирски морал на войник, обичащ родината и готов да умре за нея, до митрополит Антоний, притеснен, че свеждането на бащата и майката до „родител 1“ и „родител 2“ е началото на цялостното разпадане на семейството като градивна единица на обществото.

   „Познавах ги“ е поредица от биографични очерци за пазарджишки дейци на литературата и изкуството, които вече не са между нас. Георги К. Спасов не приема тяхното неглижиране за сметка на столичните автори. Всички правят едно и също, но по различен начин и с различен успех, който е функция на таланта и характера, а не на местоживеенето. Ето защо и местните творци трябва да бъдат оценявани и ценени приживе, а не да се утешаваме малодушно, че времето (отново времето!) ще отсее истинското изкуство и ще го съхрани за бъдещето.

Известният театрален критик Димитър Стайков посвещава „Пламъци по сцената“ на най-обсъждания в днешно време актьор Деян Донков. Но това не е просто биографична книга, а разказ за живота и творческата му кариера като спектакъл. Удивен от способността му да се превъплъщава в персонажите си до такава степен, че Крикор Азарян да го нарича хамелеон, какъвто не е виждал, авторът се опитва да разгадае тайната на духовната му енергия и на въздействието му на сцената. Тъкмо приспособяването на човешката природа така, че да се превръща в други психики, е най-загадъчното явление в изкуството, в което играта на Деян Донков се вписва по най-вълнуващия начин.

Раздела за мемоаристиката ще започна с поредната книга на Георги Йорданов, който, според оценката на Валентин Караманчев, е „личност в един екземпляр“. Неведнъж съм бил свидетел как дори най-големи ругатели на предишния строй се изказват положително за приноса му към българската култура. Високият му авторитет, ненакърнен и до днес, богатият му жизнен и професионален опит, дълбоката ерудиция и елегантният му изказ правят и новата му творба „Съзидатели“ приятна за четене и убедителна с посланията на героите, чиито портрети ни представя. Подбрал е все имена на съзидатели на съвременна България – от политици през дейци на културата до герои от производството като знатната многомашинничка Найда Манчева, която и аз като автора съм наблюдавал с удивление как тъче едновременно на 40 стана. Георги Йорданов не крие огорчението си от отричането на постиженията при социализма и обругаването на неговите строители. Същевременно вярва, че времето не губи памет и че рано или късно точната му мярка ще отдаде всекиму заслуженото.

„Годините оставят спомени“ е биографична книга на дългогодишния журналист и писател Славейко Чамурлийски. В петдесетина епизода, написани стегнато, но с усет към важните детайли и с присъщото за такива разкази вълнение, той представя живота си, вплетен в битието на Добричкия край и най-вече на родното си село Житен.

В „Шепот от детството и младостта ми“ авторът на над 30 книги Николай Димков спасява за поколенията интересни случки и събития, свързани с  родното му село Гостилица, Дряновско. Времето препуска неумолимо, но той продължава да улавя шепота им. Също като прадядо си, който пощадил живота на нахлул в къщата му вълк, а после в студените нощи все му се счувал неговият благодарен вой.

Близко ми е откровението, с което се представя Юрий Борисов. Не само защото в част от политическите събития през 1997-1998 г., споделени в „Политически дневник“, съм участник и аз. А тъй като и на мен ми е присъщо състоянието, с което авторът определя с една дума написаното – тъга. Тя идва от факта, че колкото и да се опитваш да промениш нещо в политиката, успяваш само да докоснеш повърхността, без да повлияеш на същественото. Като катерици в сфера сме – казва образно Борисов, бягаме с бясна скорост, въртим сферата, но стоим на едно място, не променяме нищо, а времето си върви. Можем обаче да създаваме мечти, да помагаме на хората да ги търсят и откриват. А когато мечтателите станат много, те непременно ще направят света по-добър, заключава авторът, не криейки немалката доза утопизъм в тази надежда.

„Съживени спомени“, но скучни. И не защото Милко Марков е споделял в дневника си не някакви героични постъпки, а успехите и огорченията от дългогодишното си участие в художествената самодейност. А заради сухото им поднасяне. Поместен е и сравнително жив и емоционален разказ за трепетите около първата целувка в киносалон, което подсказва, че авторът има потенциал, но някой трябва да го убеди, че далеч не всичко от личните дневници си струва да се публикува.

Изданието „Записки из губернския град Филопопол, 1878-1879 година“ също е дневник, открит и публикуван от Емил Стоицов, но по-интересен и по-значим от доста други, тъй като обхваща важен за страната период и е написан от полковник Александър Боголюбов, командирован в свитата на руския императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков. Повоенному стегнато, с професионален поглед към събитията, старшият офицер за особени поръчения отразява усилията за изграждане на институциите на Княжество България, както и всенародното движение против решенията на Берлинския конгрес, разпокъсали родината.

Разсъждавайки за публицистиката, ще призная, че обичам книги, които проследяват живота на автора, но не са точно биографични, и които анализират важни родни и световни събития, но не дистанцирано, а с прякото участие в тях на твореца. Първото е интересно с усилията на подрастващия да съхрани своята индивидуалност в морето от социализиращи го фактори, колкото и трудно да е това, а второто – със стремежа на вече формираната личност да влияе върху процесите, в които го е потопил животът, да променя времето. Което е не също толкова, а още по-трудно. Успехът на Енчо Господинов с „Под сянката на петнистия кон“ – най-грабващата ме книга в този раздел, е предпоставен от този подход, както и от умението му да откроява същественото при контактите си със знаменитости в различни страни, от опита му на високи позиции в авторитетни международни организации. Където и с когото обаче да се среща, петнистият кон, с който баща му е препускал в Добруджа, неизменно го следва в мислите и го подтиква да търси паралели със събитията в родината. Дълголетният журналистически опит и интересните преживявания на Енчо Господинов са му позволили да създаде емоционално обагрена и приятна за четене книга. Само веднъж ми стана неприятно – когато споменава, че е получил солидна препоръка за международна кариера, но с уточнението „въпреки че е българин“. Горчивината ми, разбира се, идва не от автора, а от поведението на онези нашенци, направили обидната уговорка възможна и дори неизбежна.

В шестата и седмата книга от поредицата „Попътни срещи“ Найден Вълчев продължава да ангажира вниманието с майсторски есета за поети, писатели, художници, музиканти, за свои съвременници, с които е дружил или поддържал кореспонденция, но и за класици, за български, но и за чуждестранни имена – високи образци в литературата и изкуството. Във великолепните му опуси се прокрадва и тъгата от безогледното издаване на „печеливша“ книжнина за сметка на стойностните български автори, от които нямало печалба. Но ако в полето на културата решаваща стане думата „печалба“, сме обречени на загуба, предупреждава Найден Вълчев. Неговото огорчение е горчивина на всеки мислещ човек. Особено когато стане ясно, че книга със скулптурно изваяни стихове в Столичната градска библиотека за 34 години е взета само два пъти. Или че паметната плоча за Георги Райчев е изчезнала при поредния ремонт. Може би момчетата на Бойко Борисов, когато са обновявали улицата, са я употребили за плочника. Нали е плоча, тъжно иронизира авторът.

   „Зазоряване преди полунощ“ е репортажен роман за телевизията, когато беше единствена, но с повече зрители от всички днешни заедно. И не поради липсата на конкуренция, а заради възможността й тогава да се посвети на обществената си функция, вместо да преследва печалба. Сега вечерните новини на всички телевизии започват с криминални хроники, екшъни с насилие заливат екрана, пошлостта е като паразит, намерил своя гостопроиемник, гневи се авторът, починалият наскоро известен телевизионер и публицист Стефан Велев. Оправданието е пазарно – това се търси от зрителите, трябва да се гони рейтинг, да се акумулират рекламни приходи. А кой формира тази нагласа на аудиторията? Отново стигаме до въпроса: времето ли властва над твореца, или творецът го променя? Припомняйки събития и личности от онази телевизия, авторът с талант и честен подход адресира послания към сегашните медии.

В раздела за актуална публицистика прави впечатление и сборникът със статии и интервюта „Матрицата отвътре“. Опитният анализатор Боян Чуков разсъждава за промените в света и факторите, задаващи посоката на развитието му. Макар американоцентричното тълкуване на процесите да си отива и превръщането на еднополюсния свят в многополюсен да става неизбежно, транснационалният капитал и свързаните с него елити не се отказват от стремежа си към планетарно господство. Важна роля играе доктрината на политкоректността, която смазва всяка проява на свободомислие. Засилва се цензурата в социалните мрежи, като в САЩ не се церемонят да блокират акаунта дори на президента. Така общественото мнение се дресира за силовото налагане на новия свят, като за целта се преследват политически ефекти дори от коронавирусната пандемия. Авторът анализира различията в позициите на Европа, Русия и Китай към неолиберализма и пазарно-културния глобализъм, като не подминава и отражението на битката за световна хегемония върху съдбата на България.

Тук е и „Ста-лин, Ти-то, Ди-мит-ров!“ … и Тато (Срутените кумири)“. Тотко Найденов се опитва да развенчае политици като Г. Димитров, В. Коларов, В. Червенков, Т. Живков и др. Дали успява, след като признава, че първият се държи храбро на Лайпцигския процес, вторият се проявява като блестящ родолюбец в Парижката мирна конференция (1946 г.), третият ръководи изграждането на грандиозните обекти на социалистическия строй,  четвъртият е личност с държавническо чувство, на която й прави чест примерно, че решително се противопоставя на Тито за действията му за македонизиране на българите в Пиринско, че благодарение на осъществяваната от нея политика след 60-те години на миналия век не си живеехме никак лошо? И че Л. Живкова е достойна българка, храбро издигнала името на страната ни на невиждани висоти? А може би това е част от честния подход към личностите, на които посвещава книгата си?

Любомир Котев споделя, че осемдесетте седмични колонки, които е подбрал за „Ден днешен“, не са съвсем есета, доколкото динамиката на деня трудно се претворява в есеистика. Но не са и съвсем публицистика, след като същественото в тях е смисълът на случващото се, а не описателният поглед към действителността. Ето защо той нарича текстовете си „публицистични импровизации“. Макар и сътворявани по конкретни поводи, валидността на посланията им далеч надхвърля трайността на предизвикалите ги събития.

   „Съ-творено“ на Милен Спасов включва десетки есеистични миниатюри, като повечето се вписват в „злополучния бартер“ – безкрайният преход, в който продадохме душите си за временни блага. Авторът се тревожи от дефицита на смисъл – модерната болест на нашето съвремие, от ужасяващата неграмотност и изумителната бездуховност, с които се е сблъсквал като учител. Без да страда от носталгия по соца, Спасов споделя, че по-спокойно се живееше преди, когато не господстваше частната собственост, това най-голямо зло според любимия му Томас Мор. Пък даже и само защото бракът, работата и дори часовникът на ръката бяха за цял живот.

Макар повествованието в „Абсурдът“ да проследява разпада на едно семейство, посланието надхвърля личната драма заради широката си  обществена значимост. При разводите нормативната уредба и съдебната практика у нас (и не само!) толерират съпругата. Дори когато съдът е решил, че разтрогването е изцяло по нейна вина, децата пак отиват при нея. Сякаш виновната за разстройството на брака страна може да възпитава по-добре от невиновната. В много от случаите това развързва ръцете на съпругата при най-малкия проблем да внася искова молба, бидейки сигурна, че и за съда, и за общественото мнение съпругът е априорно виновен. И както на останалите при единия родител деца нищо нямало да им липсва, така им липсва най-важното – нормалната среда, в която да растат. С което кризата в семейната институция става все по-тежка. Авторът Филип Марински не си затваря очите за многобройните случаи на насилие от страна на съпрузите и е убеден, че с или без Истанбулската конвенция жените трябва да получават защита. Но със същата грижа трябва да се подходи и към мъжете, страдащи от вербално и поведенческо домашно насилие. Защото и мъжът все пак е човек.

В „Свидетелства за времето“ са събрани интервюта с книгоиздателя Трендафил Василев и десетки снимки от ключови моменти в професионалния и личния му живот. Авторът е утвърден поет, удостоен с националните литературни награди „Изворът на Белоногата“, „Александър Паскалев“ и „Георги Джагаров“. Дълги години работи в сп. „Армейска младеж“, след което става главен редактор и директор на издателства. През 2000 г. създава издателство „Българска книжница“, чийто управител е и до днес. Оттогава дава живот на близо 800 заглавия, голяма част от които са с национално значение за нашата литература и култура. В интервютата той споделя успешните си опити да отстоява издателските си принципи в трудното време, в което суховеят безмилостно сваля листа от българската духовност. В много случаи родният писател издава книгата си за морално удовлетворение, а не за материални приходи. Нещо повече: заделя средства от залъка си, за да стигне творбата му до читателя. Тъкмо затова издателството на Трендафил Василев не приема ръкописи на „литературни еничари“, загърбващи националната ни литература. Нито на автори, пренаписващи биографиите си според сегашните силни на деня. Нито пък на „реваншисти“, фалшифициращи близкото минало, за да се харесат на новите господари. Управителят на „Българска книжница“ е убеден, че целта на литературата и изкуството трябва да е усъвършенстването на човека, а не неговият упадък, разрушение и гибел. Ето защо той издава книги, които са фактор за оцеляването и добруването на обществото, за неговия възход. Впечатляващи са силните думи на Николай Хайтов за Трендафил Василев, както и спомените за важни епизоди от битието на автора на „Диви разкази“.

В „Откровения“ известният лекар и писател Златимир Коларов на базата и с примери от собствения си опит в създаването на многобройни произведения разказва как се ражда литературата. Това е книга за силата на думите и магията на словото, което трябва да удря като мълния. Авторът посочва разликата между описателя, който разказва истории, и писателя, който заема позиция. Литература може да създава само онзи, който обича хората и може да пролее сълза за тях. Целта на автора е да вгражда тази сълза в творбите си. Застъпен е и важният въпрос за отношението на писателя към времето. Времето е част от живота, но не го изчерпва. А животът е времето плюс още нещо, което творецът трябва да улавя и да прави същина на творбата си.

В третата, последна, книга от поредицата „Срещата на две хилядолетия през моя поглед“ Владко Панайотов споделя поучителни случки от живота си, разказва за срещите си с видни личности, за работата си като евродепутат и за пътувания си по света. И тъй като времето (и тук времето!), както и паметта не само не подреждат хронологично събитията, но и правят така, че да се помни най-вече лошото, авторът изважда от праха и хубавите неща, които времето може и да отвява, но не изтрива.

Фигура като Валентин Караманчев винаги има какво да изтупа от брашнения чувал на преживяното. Като участник в редица ключови събития той не само пише за тях от първо лице, но и го прави интересно и увлекателно. Не му се налага да измисля и украсява, пък и не би си го позволил. В „Брашнен чувал“ са подредени портретите на георгиевците в неговия живот (той самият е Георги, но само в първия ден след раждането си) – от политиците Г. Атанасов и Г. Йорданов до чешита Георги Галев-Жоро. Тук са и божиите служители от Неврокопската епархия, кметовете на родния му град от Яворов до днес, бежанската участ, „кръстилката“ на помаците, помакедончването на българите, възродителният процес, 10.XI.1989 г., неразбирателството относно критериите за влизане в ЕС със Северна Македония, която за него е по-скоро Прохорпчинска. Авторът защитава гледната си точка в полемиката за Вапцаров, за писателя Г. Марков, откроява сред журналистите Кеворкян, сравним според него само с големия вестникар от миналото Данаил Крапчев. Погледът му към най-близката ни история е еманципиран, което е важно за достоверността на описаното. Значимите епизоди в живота на Караманчев са толкова много, че това едва ли ще е последното изтупване на брашнения чувал от мелницата за книги и люде. Със сигурност му предстоят творби като настоящата, която преценявам като най-стойностна в мемоаристиката през 2020 г.

В посветените на родния край творби заслужава внимание второто допълнено издание на книгата „В цедилката на трите хълма“, с която се представя поетът и дългогодишен журналист Благо Прангов. Повечето от документалните разкази за разложкото село Бачево вече са публикувани в регионални и национални вестници между 1952 г. и 2010 г. Сгушеното между Рила, Пирин и Родопите родно място е оная позната от миналото цедилка, в която са отгледани поколения „гранитни бачевци“. Предците са устояли не само на турските зверства, но и на предприетия от гръцкия национализъм „кървав потрошок“ в Беломорска Македония, принудил цели семейства да се преселят от село Каракьой в Бачево. Героите на автора разказват за тегловния живот на непокорните си предци, втурнали се в Илинденското въстание с надеждата за освобождение, за бежанските вълни и войните в първата половина на миналия век. Верен на историческата истина, Благо Прангов не подминава и разстрелите без съд и присъда – както преди, така и след 1944 г., изселванията – пак преди и сетне, опитите да се наложи небългарско съзнание в този край. Това не затъмнява погледа му за следдеветосептемврийските постижения, превърнали бачевската земя в цветуща градина. Като се предпазва от риска да изкриви напукания от противоречия натюрел на родното си село, авторът копнее то да излезе от ада на вековните разпри и всеки негов жител да заживее достойно, без наследените предразсъдъци. Както подхожда на поет, книгата завършва с цикъл стихотворения, посветен на жилавите му герои. Още в първото издание на този сериозен труд високи оценки дават фигури като Венко Марковски и Николай Хайтов.

   Към краезнанието несъмнено се отнася „Лиляче и Врачанското землище в древността“ – мащабно изследване, обхващащо обширния период от 28 000 г. пр. Хр. до 600 г. сл. Хр. Дълги години Георги Ралчев е събирал писмени и устни предания и легенди, проучвал е архиви. Макар авторът да отбелязва скромно, че не написва нова история, а само напомня онова, което се е случвало в родното му Лиляче и съседните селища през хилядолетията, обемистият му труд, богато илюстриран с карти, снимки и рисунки, е ценен принос в нашето краезнание.

„Личните имена, църквата, държавата и кръстникът. Русе, 1830 – 1970 г., 2000 г.“ представя резултатите от дългогодишно упорито изследване на ролята на държавата и църквата за формиране на системата на личните имена в града. Проучени и анализирани са десетки хиляди страници от църковните книги и общинските архиви. Антропонимичната система на Русе е разгледана в контекста на историческото развитие и на промените в законовата регламентация за именуване на новородените. Авторът Станчо Любенов Станчев е приложил многобройни документи за регистрационната процедура през годините.

Филип Марински и Мария Каврошилова-Радичева са събрали стотици диалектни думи и изрази в речника „В Широколъшко говорим така“ с надеждата да не изтънее до скъсване връзката с корените. Авторите са впечатлени от факта, че думите, изпълващи със съдържание понятието „лош човек“, са много повече от тези за „добър човек“. Според тях това е своеобразен нравствен коректив срещу нарушаването на определените норми. С изобилието от думи за неприемливото предците са улавяли отклонението в многобройните му нюанси, за да го заклеймят и – по възможност – премахнат.

Втурнах се с нетърпение в „Пътеписи отвъд Океана“ на Владислав Михайлов, най-вече заради близо стоте страници за Пуебла. Имах приятел оттам, който беше дошъл в България да пише дисертация за нашите аграрно-промишлени комплекси (АПК), прочули се чак в Мексико. Замина си и доста време си кореспондирахме. След смъртоносното земетресение там през 1985 г. писмата му секнаха. Ясно беше защо, но не исках да приема горчивата истина. Разтворих книгата на журналиста-пътешественик с очакване за чудо. В живота се случва какво ли не – може пък да е попаднал тъкмо на Хил Еспиноса, да са се заприказвали и да стане ясно, че приятелят ми е още на белия свят. В онзи мегаполис под Попокатепетъл. Уви, чудесата не се срещат под път и над път. Дори в пътеписите. Освен за Мексико, Владислав Михайлов разказва увлекателно и за приключенията си в южните щати на САЩ и особено за родното място на джаза – Ню Орлеанс.

За Рим е писано толкова много, че сякаш отдавна няма какво да се добави. Добрият автор обаче винаги може да намери гледна точка, която да освежи интереса към темата. Лидия Николова е успяла да го стори, превръщайки 27-вековната история на „бащата на градовете“ в окуражаваща читателя среда, в която той да постави мислено себе си и да направи сам паралелите със съвременността. Като съпруга на един от най-успешните ни дипломати – отишлия си наскоро Райко Николов, писателката го е придружавала в посланическите му назначения по света, включително и в Италия. В „Римски истории“ обаче няма да срещнете описания на тежки приеми, бляскави коктейли и изискани тоалети. Но ще научите или ще си припомните имена и случки, родили или събудили за нов живот крилати фрази като: „Кво вадис?“,  „Бързай бавно!“, „Помни, че си смъртен!“, „Тежко на победените!“, на понятия като „пасквил“, „меценат“, „катакомби“, „непотизъм“, на жестовете „палец нагоре“ и „палец надолу“, дори на традицията съпругът да вдига на ръце младоженката пред прага на съпружеския дом. С висока стойност е не само познавателният, но и поучителният заряд на книгата. Търсейки тайната на римското дълголетие, проследявайки възходите и паденията във времето на „главата на света“ („капут мунди“), авторката не ни спестява и събития, които са притеснителни и за сегашния дневен ред на Европа. Неконтролирано прииждащата миграция  разклаща с нравите си основите на изконните римски добродетели. Бракът от свещен обред се превръща в преходна авантюра, а отглеждането на децата вместо дълг става бреме. Посочена е и практиката, следвана понякога и от днешните власти, макар и не буквално, на тълпите да се осигурява „панем ет цирценсес“(„хляб и зрелища“), а сега – и по някое сако, и същевременно, държейки я постоянно „със затаен дъх“, да се контролират настроенията й. Колко познато звучи как хората се ласкаели, че можели да виждат цезаря, да го приближават, да се възторгват, че той се допитвал до тях! Чрез тази привидна близост властниците прехвърляли върху народа отговорността за взиманите решения, запазвайки за себе си възможността за последната дума. Показвайки на плебса, че се вълнуват заедно с него, принцепсите овладявали  емоциите му, което им помагало да предотвратяват бунтовете. Ето как, поднасяйки факти от историята на Рим, Лидия Николова прави това не самоцелно, а с очакването читателят сам да намери техните проекции в настоящето на България и Европа и да стигне до полезните изводи.

   „Говори с Нева“ е рубрика в сайта „Тоест“, в която преводачката от няколко езика Нева Мичева отговаря на получени по електронната поща въпроси. В едноименната книга, нестандартна за нашите издателства, са събрани 43 миникореспонденции с читатели на сайта. Темите са различни, по всички се вписват в основната – за смисъла на човешкия живот.

„Будители, наука, образование“ е заглавието на втория том статии и интервюта на известния хирург, учен и общественик Дамян Дамянов. В публикациите си, обхващащи периода между 1997 г. и 2020 г. академикът развива критично, но градивно възгледите си за мястото на науката в стопанския и културния живот на България, за ролята на БАН в историята и настоящето на страната. С болка той говори за изкривения модел на здравната реформа, тласкащ здравеопазването към комерсиализация и довел до деморализация на здравната система. Споделените мисли са интересни и полезни не само за професионалистите, но и за широк кръг читатели.

Колкото и да търсите в Гугъл, няма да откриете отзиви за „Шепотът на гигантите“ на Иван Маразов, които да съдържат нещо повече от уводните бележки на самия автор към книгата. И не защото поредният труд на именития наш професор не е интересен, а тъй като материята е сложна, дори някои от термините са разбираеми само за специалистите. Далеч не всеки би се наел да рецензира или поне да анотира този научен анализ, който трудно се вмества в познатите ни калъпи на публицистиката. В античния свят митичното племе на гигантите се свърза с Тракия. Но освен гигантите и великаните, тракийската земя е родила и пигмеите. Заради богохулството на двете митични раси боговете ги изгонили от земята и ги затворили в подземния свят. Местата обаче, в които те са бродили, все така са опасни, тъй като и до днес се чува техният „шепот“. За да бъдем нормални хора, не трябва да гледаме на себе си нито като на гиганти, нито като на пигмеи. Нормата е най-важното не само за архаичния, но и за съвременния човек, заключава авторът.

В „Езиковедски ситнежи“ Михаил Виденов, академик и водещ социолингвист, отскоро покойник, анализира проблемите на съвременния български език, проследява и обяснява протичащите в него процеси. Интересни са коментарите му за обстоятелствата и причините за раждането на новата лексика – от „влак“ до „ваканцувам“, „ковидясвам“ и „карантинирам“.

За онези, които не са чели нищо от и за Милко Гърчев, книгата му „Дълбоките корени на българската идентичност“ започва крайно непредвидимо – с трибуквения циничен надпис, срещан навред, където е стъпил български крак, без да е пощадил и скалните рисунки в „Магурата“. Според автора той е профанизирана и лесно разбираема версия на най-българския символ – Ипсилон с две хасти (IYI). Популярното трибуквие в двата си варианта е външна и незряла проява на онази енергия, която прави възможен свещения брак между Богинята-Майка и Небесния Отец. Авторът оспорва официалната научна парадигма, обявила за драсканици и фалшификати важни находки за нашата идентичност. Не ми достигат обаче специфични познания, за да преценя дали и доколко е прав.

   „Злато за смет“ включва 46 исторически статии за дълбоките корени на нашия етнос. Чрез съвременния български език Милена Върбанова превежда посланията на дълбоката древност. За нея той е ключ към тайните на миналото, който никога няма да ни подведе. Така става възможно имената „Ромул“ и „Рем“ да са български, а последните думи на Исус Христос да са произнесени също на български. Книгата поднася и други подобни твърдения, които не бих искал да коментирам.

*     *     *

Смисълът на публицистиката е да влияе върху общественото мнение, да го формира и насочва. Да въздейства върху човека, да го активира, да го извади от житейски удобната, но обществено безполезна позиция на статист в играта на времето. Да го откъсне от примирението, че нищо не може да се направи в епохата, в която му се е паднало да живее – времената все са някакви и все могат да служат за оправдание.

Борбата с времето е вечна. Не е възможно да се победи „с малко, но завинаги“, след което да се пее на воля: „Времето е наше!“ Огромни империи са си отивали в резултат и на подобна нагласа. Това прави още по-съществена ролята на публицистиката за отстояване на възприетата посока или за нейната промяна. Неслучайно авторитетни списания и престижни международни институции периодично правят класации на стоте най-влиятелни интелектуалци. Цени се тяхната способност да въздействат върху широки обществени дискусии и да задават курса на дебатите за бъдещето на човечеството.

На този фон и при нашите мащаби през 2020 г. родната публицистика убеди, че има потенциал за високата си мисия. Със сериозните постижения на документалистиката, с най-доброто от есеистиката и мемоаристиката тя доказа, че, колкото и да е всесилно, времето е променимо. Че крехката наглед съвест може не само да устои на императивите на епохата, но и да повлияе върху техните характеристики. Успее ли публицистиката да внуши това на обществото или на големи групи в него, тя си е свършила работата. Нататък стъпките може и да са по-трудни, но при всички случаи са по-ясни.