Елена ХАЙТОВА
Искате ли да се поразходим?
Ако сте влюбени, къде бихте пожелали?
Сигурна съм, че първо ще погледнете нагоре към небето. То първо привлича обичащите се. А после, разбира се – и луната.
Но защо ли влюбените предпочитат лунната светлина, нощното потайно време, небето, звездите. Може би, затова, че познават любовта на чародееца Орфей към Евридика, който е изрекъл омайните слова: „Искам да съм небе – звездно, всевиждащо, за да те гледам със всички небесни очи“.
Каква красота! Малко са били за митичния певец неговите две очи, за да се наслаждава на ефирната Евридика, а иска чрез цялото небе да й се радва и да покаже своята всепоглъщаща любов.
Но нека се отделим от Орфей и се докоснем до най-новата книга на писателя Стоян Георгиев – „Анна“ – с любов на лирика.
Стоян Георгиев е белетрист със солидна творческа биография. Неговата проза предизвиква към дълбок размисъл и възхищение. Тя включва книгите му „Горчив коктейл“, „Митническа сага“, „Тайното послание“, „Енциклопедистът Богоров“ както и дисертационният му обемист труд „Драматургията на Харолд Пинтър“ посветен на английския драматург Харолд Пинтър. С този си труд Георгиев стана доктор по филология в Института по литература към БАН. А сега вече е издадена и като книга.
След като бе отпечатана на руски през 2012г. в Москва, книгата „Митническа сага“, тя бе преиздадена поради големия интерес към нея, тази година от издателство „Захарий Стоянов“ в София в един том с книгата му „Горчив коктейл“. Веднага след това същото издателство на именития критик Иван Гранитски, издаде и стихосбирката „Анна“ с любовна лирика.
Читателят, прочел и обикнал белетристиката на Ст. Георгиев, може би ще се учуди: та нали е известно, че любовна лирика се пише в по-млади години.
Но в подкрепа на Георгиев ще цитирам един стих от големия орфеист и поет Никола Гигов, който открива, че „Най-топла и взаимна любовта е през лятото на нашите години“. Сиреч в зряла възраст. Тогава тя-любовта, е гореща, по-разумна, всепоглъщаща, но не стихийна, а всеотдайна и мъдра.
За любовта сме чели много – от младостта ни надничат прелестните образи на Лаура и Беатриче, Ромео и Жулиета, Пушкиновата Татяна и още, още свежи световни имена, обвеяни от жарки чувства.
С какво ще ни изненада Стоян Георгиев? По кои свои тайнствени пътеки ще ни поведе и дали както Орфей, не ще загуби любимата, ако се обърне назад, за да я погледне.
О, не. Зрялата любов помага на влюбения да овладява внезапните чувства. Той се обръща назад в миналото, където и двамата с любимата имат свои семейни огнища, несполуки, унижения и обиди. Но назад се обръщат заедно, за да видят, преценят и се поучат от грешките си. Поетът е мъдър и проникновен, той познава хлевоустието на тълпата, която не щади най-вече, хората на изкуството-поетите, злослови зад тях, клюкарства. Вместо със злоба и настървение, той с лек хумор я рисува пред любимата:
„Пак миражи те обзеха,
днешното те угнети,
търсиш в минало утеха,
в стари спомени, мечти.
Бъдещето пак те плаши,
разумът у теб шепти,
че поетът е опасен,
не се влюбвай в него ти“
Влюбеният проявява завидно търпение. Той знае, че жената, която е обичала трудно къса с миналото си поради невидимите нишки, които я свързват със старото огнище, което макар и угаснало, напомня за себе си. Учудващо е неговото прозрение, което го отделя от други нетърпеливи и припрени влюбени.
„Някой ден ще ме обикнеш,
без илюзия, тъга,
и до мене ще политнеш.
Чак тогава – не сега.“
В подобни случаи обичащият ревниво отправя упреци, негодува, едвам удържа гнева си, а поетът Георгиев – напротив. Той не спира да се възхищава от любимата си Анна и да говори с жар за прелестите й. Нещо повече, той дори призовава, че както обича нищо друго не му е нужно, дори свободата не би го радвала, защото: „Аз до лудост те обичам“ – признава той, нарича я „Лунна Анна“, описва прелестите й, изгаряйки в най-светите си чувства:
„Лицето ти е бяла орхидея,
снагата ти е струна на лютня,
за нея все мечтая, все за нея
и видя ли я, в миг изгарям сам.“
Апогеят на чувствата на поета най-после идва. Любимата е извървяла своята пътека на лутания, съмнения и колебания и тръгва в общия им път с усмивка. Търпението и постоянството в чувствата на поета му носят очакваната награда – взаимна любов. Настъпва равновесието, нали чувствата трябва да бъдат взаимни, иначе везните ще се наклонят застрашително.
Най-после щастливия поет изявява себе си в своята самооценка. А тя е справедлива, изповядана в точен стих:
„Понякога съдбовно ме обичаш
понякога стъписваш се от смут,
страхуваш се от чувството велико,
че то е ново, ала никой друг
кураж не притежава нито смелост
до тебе да застане в тежък миг
тревогите ти вечни да споделя
надежден и добър като войник!
Още в своя предговор в началото на книгата си сам поетът пише: „Настоящата книга е стихосбирка, но всъщност тя е историята на една любов, преминала през романтизма на идеала, през колебанията на разума, през съмнения, възторзи, надежди и мечти“.
Като прекрасно допълнение към стихосбирката са снимките на Анна и влюбеният поет. Гледайки, читателят ще се увери в прелестите на влюбените и най-вече в притегателната чувственост на Анна.
Да, тя е толкова силна и неудържима, че дори привлича както към влюбените, така и към читателите, птици от Луната. Те долитат от там, минават през корицата на стихосбирката и ни докосват с любов.
Това са мечтите на всички влюбени, които вярват, че любовта е небесен благослов, дават криле на всички, готови да обичат и обещават, че ако сърцата са стоплени от любов, на земята ще има по-малко болести, страх и мъст.
Именно силната безгранична любов на поета Стоян Георгиев му дава сила да се яви пред Господ-Бог и да каже най-хубавото си стихотворение, записано на последната корица.
А то е „Пред Страшния съд“.
Ако днес отвъд аз, прашен,
в миг попадна изумен
и на Съд велик и Страшен
Господ-Бог ме призове
бих Му отговорил смело,
че познал съм любовта
и с живота се разделям
без да жаля за света!
Че по моя път нелесен
срещнах прелестна жена:
космоса ми стана тесен,
без жестокост и злина!
С нея бях и аз божествен,
че богиня беше тя,
а животът бе тържествен
и безкрайна радостта!