ПРОЩАЛНО СЛОВО ЗА ЛЕВЧЕВ

Мраморът и бронзът, гранитът и стоманата напразно се опитват да ни убедят, че поетът е съществително име, понеже са уподобили неговите форми и черти, а той вече е минало.

Поетът няма минало време, той е винаги сегашно – той „Е”. И самото време, което е безименно по природа, се сдобива с име, когато той го изрече. Защото поезията е живата отливка на настоящето и единствено тя е в състояние да го пренесе до бъдещите хора.

Така народите създават историята си, така градят своята памет.

Той, наследил сълзите и крилата на тая земя, беше строител на мостове. Градеше ги с вярата, че дългът на творчеството е да приобщава континентите и да очовечава разстоянията. И направи така, че за България и нейната песенна вечност заговориха близки и далечни езици. А на своя език подари звездите, които бяха негови по призвание.

Принадлежност на първооткривателската плеяда български творци от средата на миналия век, които станаха епицентър на сложни и драматични пориви, Любомир Левчев носеше щастливата съдба в своето вдъхновение. Постовете и трибуните не натежаха на полета му, лаврите и елеят не угасиха жаравата на неговия ежедневен самосъд.

Поезията винаги е била избор между красивите и истинските думи. Само от истинските се ражда Високото Слово – така, както светлината се прави от мрак. Така, както песента ни дава кураж да преодоляваме несправедливата ефимерност на земния си живот и да вярваме в мечтите. Защото винаги ще има сражения и фронтове, винаги ще заставаме пред избора – на страха, чието спасение е в бягството, или на достойнството, което отстоява човека и го въздига над нищото.

Той не избяга от Помпей.

Каква по-прекрасна памет за един вулкан от безсмъртната лава на Словото!

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ПОЗДРАВИТЕЛЕН АДРЕС 100 г. Н. ХАЙТОВ
Next post ПРОФЕСИЯ „РУСОФОБ”