Мраморът и бронзът, гранитът и стоманата напразно се опитват да ни убедят, че поетът е съществително име, понеже са уподобили неговите форми и черти, а той вече е минало.

Поетът няма минало време, той е винаги сегашно – той „Е”. И самото време, което е безименно по природа, се сдобива с име, когато той го изрече. Защото поезията е живата отливка на настоящето и единствено тя е в състояние да го пренесе до бъдещите хора.

Така народите създават историята си, така градят своята памет.

Той, наследил сълзите и крилата на тая земя, беше строител на мостове. Градеше ги с вярата, че дългът на творчеството е да приобщава континентите и да очовечава разстоянията. И направи така, че за България и нейната песенна вечност заговориха близки и далечни езици. А на своя език подари звездите, които бяха негови по призвание.

Принадлежност на първооткривателската плеяда български творци от средата на миналия век, които станаха епицентър на сложни и драматични пориви, Любомир Левчев носеше щастливата съдба в своето вдъхновение. Постовете и трибуните не натежаха на полета му, лаврите и елеят не угасиха жаравата на неговия ежедневен самосъд.

Поезията винаги е била избор между красивите и истинските думи. Само от истинските се ражда Високото Слово – така, както светлината се прави от мрак. Така, както песента ни дава кураж да преодоляваме несправедливата ефимерност на земния си живот и да вярваме в мечтите. Защото винаги ще има сражения и фронтове, винаги ще заставаме пред избора – на страха, чието спасение е в бягството, или на достойнството, което отстоява човека и го въздига над нищото.

Той не избяга от Помпей.

Каква по-прекрасна памет за един вулкан от безсмъртната лава на Словото!

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ