ПРОЩАВАЙ, АПОСТОЛЕ!

Пенка ЧЕРНЕВА

 

 

 

В тефтер пишем спомени. На тефтер доверяваме съкровени мисли. Пред тефтер изповядваме мътна ревност и бистра любов. Тефтер ни помага да заключим решителни намерения.

На този не му било писано да го превърже розова панделка. Не попил нежни думи, макар че всяка страница е обрамчена от красиви винетки. Нямал време за минало време. Само за сегашно – което „е в нас“. И за бъдещо – където е той. Ако все пак всяка минута е спомен за предишната, тък всеки спомен е за току-що свършеното – в името на утрешното.

„Агенда“ пише на корицата му и тази латинска дума значи „което трябва да се направи“. Случайно съвпадение, но силен символ – притежателят му направи всичко, което трябваше да се направи. Което можеше да се направи. И даже невъзможното.

Откакто видях с очите си и пипнах с ръцете си джобното тефтерче, често плача за Левски.

А за мама плача, откакто тя почина.

„Бележник за служащи от всяко занятие“ – с немска педантичност уточнява издателят на една от следващите страници на тефтерчето. От всички занятия, за които го бе надарила природата, той бе избрал най-нужното: „Да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование“. Най-опасното и неуместното, според начетени българи, които смятали, че напредък ще има само чрез просветата: „искането на права с оръжие“. Най-прозорливото, защото „тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да било бунт, с надежда, че ще се отърват от злото, идваха, накъдето ги теглехме“.

Дали е случайно, че още на корицата, на гърба на „Агенда“, вероятно с най-калиграфските букви, които е можела да реди ръката му, е изписан тропар от славянската служба на Кирил и Методий? Едва ли е случайно. Имал ли е съзнание за великата си мисия? Сигурно. Виждали ли са очите му – сиви, почти сини – собствената си звезда на небосклона на отечеството, за което работи? Кой знае. „Аз съм организаторът“ – бе казал Левски пред съда главно за да опази останалите, като привлече мълнията върху собствената си, високо стърчаща над другите глава. Той бе близко гледащият и далеко виждащият. Той бе сеячът.

Последната корица на тефтерчето му липсва. Може сам да я е откъснал (по-малко вероятната версия), може друг да я е сменил после с обикновен картон. Склонна съм да  приема и двете версии – други прекъснаха животописната му книга, но той сам си бе избрал смъртта. Смъртта, а не края. Последната корица липсва. В живота му има само „от“. Тефтерчето е недописано. Няма точка. Няма край. Левски продължава…

Още тъгувам за моя червен китеник, който бе последното веществено нещо, останало ми от майка ми. На онзи, който го открадна, бях готова да издера очите. Знае ли той как се преде тънка нишка от вълнена къделя на дървена хурка? Знае ли как се боядисва мерак прежда до най-ценния червен цвят на земята – маминия? Знае ли как се тъче китеник, наречен за любимо чедо? И цялата тая грижа по създаването на топлата постеля идва като десерт след десетки други видове изнурителен труд. Да се прекопае градината и да се бодне в земята нещо, което ще роди плод. Да се ореже, после да се напръска лозето, което ще напълни бъчвата. Да се прикъткат животинките на двора, та да има нещо за чинията на децата, когато се наканят да дойдат. Да се иде на полето заедно с другите жени, самотни като нея, че и повече от нея. Мамина майчица!

Как е замръквала и как е осъмвала сама? Как се е чувствала насаме със сърцето си в онзи привечерен час, когато светлото си е отишло, а мракът още не е настъпил – в онзи граничен час, в който човек се чуди къде да се дене и мира не му дава усещането за бездънна празнота, за безсмислието на живота, за безнадеждността на битието, за   на потопа и за вселенското проклятие? Как е заспивала сред тревожни мисли къде са децата и на децата децата, здрави ли са, нахранени ли са и накъде отива тоя свят? И защо трябва да заспива човек, щом неминуемо ще се събуди?

Привечер след привечер е преодолявала граничния час на безтегловност – откъде е намирала сили за това? Нощ след нощ е заспивала по заповед на умореното тяло. А сутрин се е събуждала с живителната мисъл, че трябва да се направи нещо простичко, но важно – да измете пред портата, да бодне нещо в земята, да ръсне зърна на пилците, да свари супа за сама душа, пък ако дойде човек – да нахрани и него.

И по някое време за отмора и за наслада да седне пред стана и да провре алената нишка, да затегне възелчето…

Не знам по каква логика поставям един до друг двата безкрайно скъпи и свидни за мен образа. Или много добре знам. Защото, освен майка, всеки от нас има и своя Левски. Би трябвало да къта поне два негови образа. Единият – недостижим, за да ни тегли по нравствената стълбица на светите неща. Другият земен, за да ни уверява, че светите неща не са недостижими за обикновения човек. Ако за някого той е само съчинена приказка, красива измислица, идол – да надникне в тефтерчето му и да види, че не би могло да има по-реална приказка от Левски. Той върви по земята българска на кон и пеша – значи трябват за коня ечемик и за пешака кърски обувки с подкови за 31 гроша; и тайна къща за в „противен случай“; и… Ако за някого пък е само „човек като всички“ – пак в тефтерчето да прочете: „Слънце – най-деликатен въпрос, т.е. свята република“…

За себе си търсех в тефтерчето приземяването. Намерих го – от което образът му стана още по-свят за мен. От седма до единадесета страница са записани лекове. За клинов човек; за зъби; за жълтеница. За сърце, дето прияда като живо: „сол в устата и малко балсама, че преглътни!“ Такива ли са били болежките му, каквито лекове е записал? И дали е имал винаги под ръка сол и балсама – по кърища и друмища?

Та до това сърце, което прияда като живо, Апостола е носел плътно тефтерчето уж за лични, а то все за народни работи. Носим ли ние всеки до сърцето си такова тефтерче? И „прияда“ ли сърцето ни като живо за народните работи? Къде си, Апостоле, да провериш!

Може да ни дадеш и рецептата си „за вапцилка алено“ и за червено – на една ока колко драма кърмъз, колко тергия, колко стипца (15-18 стр.) И в същото време как да се използват хората с най-доброто, което носят. „Всичките дейци в градът трябва да се разпределят в работата, кой за каквото може“. И че отговорност има само тогава, когато се иска и се цени. „С препоръчка изпровождам … с мисия да вземат сметка де каквото съм наредил, т.е. де в какво се е напреднало и в какво не“ (стр.62).

13,7 сантиметра дължина и 8,2 ширина. За коя година е издаден тефтерът, не се знае – практичният издател е означил само месеците и датите, та да се продаде повече от стоката му. От 100 листа налице са само 61 с кориците, 104 страници са изписани. Някои от горе до долу, по 18-20 реда на страница с почерк, леко наклонен надясно. Други – с две, с три колони цифри. Трети – с две думи само. „Сююк кавак“ – пише на стр. 24 и никой досега не е разбрал какво ще рече това. „Бистрица: за имане има три тополи. Народе????“ – пише на стр. 115 и мъка ме мъчат тези четири въпросителни. Вопъл на отчаяние? Синовен упрек? Прозрение и покруса?…

Личен бележник – в него е личността. Със своя бит – безкрайно скромен, отшелнически. До сълзи достолепно е това „една риза от платно тъкано и една хасяна“. Личност великодушна и със справедливо сърце – „ … и за ядене в къщата, дето се прибирам, защото са бедни, 50 гроша“; „на сирота жена, при която намирам прибежище в зъл случай, пък сирота няма отде…“ Но в бележника е и револверът, и шишането, и барутът, и тайните квартири, и „препоръчката от ЦК“ кой и къде да съставя частни комитети. До оръжието е песента, но и тя една такава – „На прощаване“ на Ботев е в тефтерчето, и „Въспоминание“ на Чинтулов, и една друга песен за знамето, за боя, за вразите и за кръвта, дето не се знае той от поп Минчо Кънчев ли е научил или попът от него.

Личен бележник – за личните народни работи, за революцията. По това ще познаем чий е, макар да няма името на собственика. И по правите сметки, разбира се. „От ноемврий 25-ий захващам да вода точна сметка от дека какво вземам и за какво ги давам“ – пише на стр. 64. И наистина отчита и боза за 0,30 гроша, и „гребен за мене“, и небет шекер за кашлица, и „чифте копчета за риза“…

Какво щеше да пише още в неизписаните страници Апостола? Сигурно за близката „сватба“, за „наредата“, сигурно за комитетските пари, които са за барут и пушки, а не за празни работи. Преди години имаше призив да допишем тефтерчето на Левски. Едва ли ще можем – много висок стил ни е задал геният. Тия дни Националният военноисторически музей започна кампания сред учениците „Какво бих казал на Васил Левски, ако беше жив днес?“…

Ако беше жива днес майка ми, щях да целуна ръката ѝ с гореща молба да ми прости, че я оставих сама и не бях до нея, когато е отлитала нагоре. И да ѝ кажа, че ограбваха родната къща веднъж, два пъти, три пъти… Единственото добро е, че тя не можа да го види, не можа да поживее и в днешното българско село, изоставено, изнасилено, оскотено. Плача за мама.

Не знам какво ще кажат днешните деца на Левски. Като отдавна порастнало дете аз ще му разкажа как преди години в далечна Куба попаднах в един завод, където българи помагаха братски, а работниците от завода в отговор бяха поставили в двора скромен паметник на най-обичания българин за всички времена. Левски в цял ръст, насочил поглед натам, където по права линия през океаните се намира България. Приседнах отмаляла. Ще му разкажа за близкия Босилеград, защото в малкия градец най-голямата забележителност е паметник на Апостола на главната улица, а в метална рамка на оградата е закрепено гневно стихотворение за днешните властимащи, които нямат ни чест, ни срам. Няма да премълча и опитите тук-таме в родната татковина я крадлива ръка да отмъкне синджир, я вандалска кирка да отчупи парченце от рамото му. Всуе са тези опити, но по-тъжното е, че вместо твоята мечта за чиста и свята република, Апостоле, днешните управници безчинстват в продадена и поругана страна. Кабинетите си кичат с твоите портрети, но избягват да срещат погледа ти. А сърцата им са толкова затлъстели, че няма как да приядат като живи за народните работи.

Прощавай, Апостоле!  .

Плача за България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post МЕЖДУНАРОДЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС
Next post ПРЕДСТАВЯНЕ НА „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ” В ПЛОВДИВ