ПОСВЕЩАВАМ ЦЯЛАТА СИ ПРОФЕСИОНАЛНА И ДАРИТЕЛСКА ДЕЙНОСТ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
ПРОФ. МАГ. ФАРМАЦЕВТ РАХАМИН /МИНЧО/ ШЕКЕРДЖИЙСКИ, ДОКТОР НА ФАРМАЦЕВТИЧНИТЕ НАУКИ
– Детството ти не е като на другите деца – то преминава изцяло в условията на Холокоста в родния ти град Дупница. Баща ти участва в Първата световна война, а по време на преследването на евреите е интерниран в трудов лагер в Генерал Тодоров. И той е сред участниците в спирането на влак на гара Дупница, в който в конски вагони пътуват евреите от Егейска Македония. И ти, макар невръстно дете не си безучастен. Моля те да разкажеш за този случай, в който рискуваш своя живот…
– Аз нямах детство. Детство с игри, приятели, с които мога свободно да общувам. Бях ограничен и в образованието, и тежките преживявания на моите родители. Аз принадлежах към етнос, който беше дискриминиран в един дълъг период. Една народност, която запази от хилядолетие своята самобитност, за разлика от различни племена, които изчезнаха от историята. Стълба на живота ни беше любовта към знанието, културата и изкуството. Една нация, славейки се със своята почтеност попадна под ударите на националности, които без да притежават научния потенциал и човешки достойнства бяха решили, че могат да бъдат велика нация чрез насилие и убийства. Аз попаднах в период, в който един народ реши да владее света с насилие, а не с научен прогрес. Това беше един ужасен период за моята нация, за хората в Европа и до известна степен в България.
– Всеизвестно е хуманното отношение на българите към гонените от закона на властта и отправяни към лагерите на смъртта евреи каквото е и това на дупничани. Независимо от строгостта на „Закона за защита на нацията“, който ограничава правата и свободата на хората от еврейски произход, в града тези ограничения почти не се спазват. В какво се изразяваше това отношение на местното население към вас, евреите?
-Моето детство не беше период на познанията, на оформянето ми като личност, а живот чрез мъка към оцеляване. В цяла Европа един народ се извиси, това беше българският народ. Той не искаше да се раздели със своите приятели от еврейски произход, защото те бяха заедно. Заедно в мъката и радостта. Спомням си, че селското население, което представляваше 80% от населението в България, се впечатляваше от факта, че ние бяхме малтретирани и се питаха: ЗАЩО? И тогава те казваха, за такива хора като вас, добри приятели, ние, Господ и цар ще ви помогнем. И наистина гоненията срещу еврейския народ обхвана цяла Европа, включително и съседните държави. Краят беше невероятно жесток – в камерите на смъртта със задушлив газ. Да, картината с влак – тези от Егейска Македония, които преминаха през родния ми град Дупница в конски вагони, изтощени, болнави, почти с липса на живот, за мен беше едно страшно зрелище. Настанени в тютюневи складове на града, ние деца, роднини и приятели се промъквахме да им дадем вода и храна. Представяш ли си какво беше в моята детска душа? Разнасяше се мълвата, че същото ще се случи и с нас. Ужасно бе всеки момент да чакаш да те сполети тяхната съдба, и да загинеш някъде в лагерите на Освиенцим. И наистина времето за депортация дойде. Нощ, прекарана в страшни мъки и тежка психоза в моята детска душа. Бях на 10 години. Имаше опити за самоубийство, плач, прегръдки, раздяла за цял живот на деца с майки и бащи, на роднини, на скъпи приятели. Това не може да се забрави, помня го до ден днешен. Помня и невероятното събитие, един глас се провикна: „Суверена отмени депортацията“. Невероятен изблик на радост, благодарност, забрава на всички несгоди. Да, наистина останахме живи. Защото бяхме част от българския народ, народ, който не искаше да се раздели със своите приятели, народ състрадателен и готов на жертва да помогне. Аз знаех вече на кого да бъда благодарен – на моите съграждани в Дупница, които в най-тежките моменти ни помагаха. И направиха идването на този момент по-лек. Дупница беше един оазис на толерантност, където тежките дискриминационни закони не важаха с пълна сила. Тогава моята детска душа избра да бъда благодарна и избра професия, желана и от моите родители, да дарява здраве на хиляди хора. А това е фармацията, която прави лекарства за здраве.
– Ти си кореняк дупничанин, с огромна любов към това будно, революционно и културно градче, верен негов син си и днес. Тук си завършил основното и средното си образование преди да поемеш пътя извън неговите предели. Разкажи ни, макар и накратко за тези си ученически години.
– Промените в държавата след 9ти Септември се отразиха върху всички области на обществения, културен и стопански живот. Тези промени засегнаха и образованието. Коренно беше променена учебната програма. В гимназията, в която учех „Христо Ботев“, имаше будни учители, които ни казваха истината за цялостното развитие на историята. Спомените за тях за живи и до днес. Помним учителите по математика, история, география, френски език. Физическото възпитание беше на високо ниво. Нашата гимназия участваше в редица средношколски първенства. Аз бях състезател по тенис на маса и волейбол. Революционните идеи се поддържаха от личности като Илчо Димитров, Мъжкодански и др. Бяхме идеалисти и искахме да се промени света, където хората да живеят задружно без обиди и равенство на всички етноси. Ученическата дейност ме оформи като личност и в бъдеще да не се увличам в псевдо велики идеи и създаването на фиктивни съвършени общества. Град Дупница имаше личности, с които може да се гордеем и днес. Те оформяха това градче като един интелектуален център, който ме привличаше и ме караше да мисля далновидно за бъдещето.
– Имал ли си войнишки години и – ако да – какви бяха те?
– Били са кратки по време на висшето образование. Всички бяхме готови, че когато се наложи с оръжие да защитим нашата страна, ако трябва да се жертваме. Аз бях обучаван да оказвам помощ на ранените и да им дам най-правилното лечение с необходимите лекарства. Опознах много хора и разбрах колко важно е да имаш самоотвержени приятели.
– И идва съдбовното време за твоята професионална кариера, за пътя ти на един от емблематичните фармацевти на България. Кой или какво повлия да тръгнеш по него и – през 1956 да завършиш Висшия медицински институт – София, а през 1996 и специалността химия в Софийския университет „Св.Климент Охридски“?
– За мен не беше трудно да избера моята бъдеща професия. Тя беше продиктувана от моите родители и моята баба, която беше народна лечителка и използваше различни билки и методи за лечение. Аз бях до нея и можах да се запозная с различни въздействия върху човешкото здраве посредством народната медицина. Това бяха подбудите да се запиша във ФФ София, а когато започнах работа в Галенова фабрика реших да се усъвършенствам в кариерата си като записах специалността химия в Химическия Факултет към СУ“ Кл. Охридки“.
– Пътят ти съвсем естествено продължава в практиката със забележителното си развитие като специалист-фармацевт, който много бързо налага своето име на бъдещ учен в тази област сред научните среди. Стартът ти е в Галенова фабрика – гр. Дупница – където работиш и твориш в продължение на цели дванадесет години, а след това в новосъздадения Химико-фармацевтичен завод в града. Тук е голямата ти закалка, тук се заражда голямата ти мечта за навлизане и овладяване на специфичния свят на науката фармация. Не можем да отминем това време и аз бих те помолил да разкажеш за него…
-Завършването ми на факултета по фармация съвпадна и с решението за създаването и развитието на Галенова фабрика. Успяхме да създадем един екип от млади специалисти, предимно завършили фармация и сходни специалности като индустриална химия и химия към Софийския университет. Въпреки трудните възможности за контакти с научни среди и фирми в чужбина, ние успяхме да създадем нови технологии за производство на нови продукти, конкурентни и на чуждия пазар. Постепенно купувахме нови машини, които осигуряваха високо качество на произвежданите продукти. Първите препарати бяха Кофенал, Аскофен с аналгетично действие, препарата Ефизол с обезболяващо действие при заболяване на устната кухина. Дойде голямото производство на Аналгин таблетки предимно за износ на Съветския Съюз. Това бе съчетано със създаване на родно производство на самата субстанция. Таблетките Аналгин бяха бързо разпадащи се с бърз терапевтичен ефект, качества, които ги доближават до произвеждания от фирмата Байер таблетки Новалгин. Започна и интереса на някои чуждестранни западни страни към нашето малко предприятие. Бяха внедрени лицензните препарати Томанол и Байрена. Ние живеехме в един друг свят, стените между изтока и запада непрекъснато отъняваха. Пътувахме в чужбина, научавахме нови неща в областта на производството, етапите и оценката на лекарства. Бях майстор на смяна, технолог, технолог нови производства, химик в контрол на аналитична технология, и след това ръководител на лабораторията. Всичко това ме накара да обмисля едно второ висше образование към Химически факултет, София, който беше с висок рейтинг.
– И още един аспект, още една посока на твоето професионално развитие идва на дневен ред – разклона на пътя ти като преподавател и учен в периода 1986-2004 год. във фармацевтичния факултет към Медицинския университет – София. Легенди се носят за твоя талант, за новаторски резултати от дейността ти като негов ръководител. Знам, че основаваш и ръководиш Катедра по промишлена фармация /1986-2000 год./ Вдигни завесата, моля те, на онова отминало време, в което си оставил неизлечими следи от практическо-научната си работа…
– Моята дейност в Галенова фабрика, Дупница не остана незабелязана от преподавателите на Фармацевтичен факултет София. Беше ми предложено да работя като аспирант в две катедри- катедра на лекарствени форми и галенови препарати с р-л проф. Т. Трендафилов и катедрата по фармацевтична Химия. Избрах катедрата по технология, тъй като нейния р-л беше всепризнат учен не само в България, но и в чужбина, където изнасяше лекции. Проблем се появи, между документите за кандидатстване ми беше необходима характеристика от директора на Галенова фабрика, Дупница. Не мога да не окажа голямата си благодарност към зам. директора на обединението ФАРМАХИМ – Й. Кало и р-л Личен състав, които ми написаха характеристика, която приложих към документацията. Конкурсните изпити издържах с отличен и бях приет като редовен аспирант към катедрата по технология и р-л на дисертацията проф. Т. Трендафилов. Напуснах Галенова Фабрика с най-добри чувства и мъка от раздялата с моите колеги и всички работници. Моята връзка продължи още дълго време, фабриката прерасна в завод, след това стана център на обединението на фармацията в България. Не напразно една от най-големите производители на лекарства в света, разви своето производство в Дупница. На пазара все още има продукти, създадени от галенова фабрика и фармацевтичен завод Дупница. Моята дисертация в катедрата беше с едно май-модерно направление – методи за създаване на лекарства с удължено действие. Вместо неколкократен прием през деня, тяхното действие продължава от 8 до 12 часа. Сложи се началото на модерното направление „Биофармация“, което правеше лекарствата все по-ефективни. Моите изследвания бяха продължение на изследванията на световния учен от японски произход Хигучи. Той възприе положително нашите изследвания, които се доближаваха все по-близко до таблетки с контролирано освобождаване. Той забеляза и одобри нашите изследвания и ги цитира в научни списания. Работата ми във ФФ след защитата беше моята преподавателска дейност, която се следеше с интерес, тъй като беше свързана директно с производство на лекарства. Успях да убедя ръководството на ФФ за създаване на Катедра по промишлена фармация. Преподаваха се 7 дисциплини като надстройка на дисциплините на аптечния профил и оформяне познанията на студентите като бъдещи специалисти във фармацевтичното производство. Те намираха престижна реализация във всички отрасли на фармацевтичното производство – технолози, ръководители на производство, директори, във факултета станаха преподаватели. Освен научно-изследователска дейност аз поддържах връзка с почти всички фармацевтични заводи в България като консултант и като внедрител на техни продукти. Моята дейност продължи и със завода в Дупница, където заедно с мои колеги, завършили промишлена фармация внедрих редица препарати, някои от които са все още на пазара – Беналгин, Ацефеин, Магнерич, Паматон. В научен аспект защитих докторска дисертация, бях избран за професор, а моето деканство 1996-2001 година получи висока оценка. Радвам се на моите студенти, някои от които успешно се изявяват в чужбина: Германия, Швейцария, САЩ. С радост посрещам моите студенти и сега, които помнят съвместната ни дейност.
– И друга национално отговорна позиция заемаш – Национален консултант по технология на лекарствените форми /1996-2000 год./. В какво се изразяваше тази ти дейност?
– Моята научно-изследователска дейност беше изключително свързана със създаване и оформяне на производството на редица лекарствени препарати, които доведоха до известна популярност на моята личност като новатор и изследовател. Това беше времето на оригиналните български препарати, които и досега имат същата позиция: полибактериалните имуностимулатори (респивакс, уростим и дентавакс). Ние бяхме втори в Европа по създаване на подобни препарати след швейцарската фирма “OM”. По това време в американското списание “News Week” се появи предизвикателната статия: „Край на антибиотиците“. В нея на първо място се посочваше развитието на фармацевтичната наука да бъде насочено към подобни препарати. Появи се и първата статистическа информация, че 15 на 100 от хората, които използват за лечение антибиотици стават имунокомпроментирани. Това беше една от насоките за развитие относно намаление използването на антибиотици. Моята дейност беше насочена към хора, които работят в екстремални условия. При мера за такива хора са войската, хората в химическата промишленост. Нашите препарати бяха на разположение на Атомната централа в Козлудуй, на нашите рейнджъри в чужбина. Препаратът „Пиримитин“ беше създаден, за да намери приложение евентуално при една бъдеща ядрена война. Всичко това се осъществи чрез съвместна работа с колегите от Медицинска академия и с ръководител проф. Белоконски. Продуктът „Пиримитин“ беше част от личния пакет на всеки войник и признат в страните от Варшавския договор. Препаратът получи държавна награда. Моята дейност се разшири в областта на спорта. Бяха създадени първите български биостимулатори, намерили приложение първо в олимпийските игри в Москва. За тези препрати получих правителствена награда. Тази и друга дейност в областта на създаването на лекарства беше забелязана от ръководните кадри на министерството на здравеопазването и ми беше предложено да бъда национален консултант по лекарствата. Занимавах се с лекарствена политика, която свързва производствената дейност на нашите фармацевтични предприятия с министерството, където по възможност се коригираше производствената програма и се контролираха цените на продуктите. Имах постоянна връзка с Изпълнителната агенция по лекарствата, където консултирах по някои въпроси, свързани с дейността на българските фармацевтични предприятия, отнасящи се до качеството на продукцията. Участвах и във въвеждането на нови правила в производството. За пръв път започна подготовка за стратегическо направление да бъде осигуряване на качеството и по-точно неговия раздел: „добрата производствена практика“. Оценката на министерството беше положителна и в последствие моите усилия бяха насочени към създаване на Съвет по аптечно дело, където се разрешаваше разкриването на нови аптеки съгласно европейските изисквания.
– А с какво се характеризираше професионалната ти работа като директор на НПСК по фармация /сега Унифарм/ ЕАД – 1991-1994 год.?
– Към Медицинска академия започна производствена дейност по създаване на най-необходимите препарати за нашето здравеопазване. Участвах в разработването и внедряване в практиката на двата препарата: Мигренол и Циметидин. В последствие тази производствена дейност се разшири и се създаде научно-производствения комбинат по фармация към Медицинска академия. Моята дейност продължи като преподавател във фармацевтичния факултет, където поради голям интерес беше създадена катедрата по Промишлена фармация. В нея студентите след 7 допълнителни изпити получаваха сертификат към допълнение на дипломата за завършена фармация. Междувременно поради несправяне с работата беше освободен директора на предприятието и беше приета концепцията заводът да се занимава освен с производствена дейност, с реални обучения в производствени условия на студентите от производствения профил. Предприятието в последствие беше с променено име: „Унифарм“, защото бяха създадени и редица уникални продукти. То въведе редица лицензионни продукти. Непрекъснато обучаваше специалисти от чуждестранни фирми. Състава на предприятието се запази, осигури се високо заплащане, промени се изцяло неговата политика, като производствената и изследователска дейност бяха на първо място, далече от политическата ситуация в България.
– И не закъсняват научните ти звания – ставаш доктор на фармацевтичните науки, редовен професор. А успехите и откритията ти продължават – въвеждаш за първи път в България „Биофармацията“ като наука и практика, включително теста „Скорост на разтваряне“/dissolution test/.
– Този въпрос покрива напълно моите успехи, моята изследователска работа, без която беше невъзможно преподавателската ми дейност. Изключително бях привързан към обучението на студентите, бях ръководител на десетки дипломни работи, свързани с науката и практиката на фармацевтичното производство. Аз бях единственият във факултета с 13 годишен опит с производствена дейност на лекарства. Поддържах непрекъснато връзка с всички фармацевтични предприятия в България. Повечето от завършилите производствен профил намериха място като ръководители и технолози на фармацевтични производства, представители на фирми, ръководители на изследователски лаборатории. От тук нататък се оформи моето основно направление, а именно – индустриалната фармация. С изключителни усилия и с подбрани колективи за пръв път въведох в практиката биофармацията, която коренно преобрази изискванията по отношение ефективността на произвежданите препарати. Някои стари препарати с дълга практика, с променена технология, добиваха ефективността на създаден нов препарат. Въвеждането на степен за скорост на разтваряне също бе включен в новото направление на биофармацията и коренно промени остарелите методи за изпитване. Този тест показваше резултати, които се доближаваха максимално до резултатите при ин виво условия. Много от резултатите бяха публикувани в чужди списания, включително и в американски. Днес те са традиционни, много от тях усъвършенствани, но без тях не може да бъдат създадени препрати с повишена ефективност. Биофармацията в световен мащаб е революция във фармацевтичната технология. Тази значима изследователска дейност беше обект на редица научни статии, които заедно с моето участие при създаването на нови лекарствени препарати, доведоха до защитаване на две дисертации – доктор по фармация и доктор на фармацевтичните науки. Това беше един достатъчен атестат, за да бъда предложен за избор на професор към Катедра по технологии на лекарствените форми.
– Имаш основен принос за създаването на лекарствени форми с модифицирано освобождаване и т.н. Запознай ни, ако обичаш, с тези твои участия и лични открития!
– Основна трактовка на моите научни трудове бяха изследванията по създаването на препрати с модифицирано освобождаване, по-точно с удължено действие, в последствие вече разпознати като лекарствени форми с контролирано освобождаване. Тези лекарствени форми имат съществено предимство пред традиционните, на които апликацията беше да се вземат напр. по три пъти на ден по една таблетка. Имаха колебаещо лечебно действие поради тяхното вариране на концентрацията им в човешкия организъм. Удобството в приема на таблетките и тяхното постоянно присъствие и действие в организма допринесе за това да се превърнат в предпочитана форма, което беше свързано с доста по обем изследователска и екипна дейност по тяхното създаване. Днес тази лекарствена форма има сериозно присъствие на пазара. Редица престижни фармацевтични фирми се занимават със създаването на такъв тип продукти. За първи път беше създадена и компютърна програма, която ни даваше възможност да следим инвитро концентрацията непрекъснато в продължение на 8 до 12 часа. Тази програма беше направена с един компютър „минск-22“, който заемаше цяла стена в министерството на културата, далече от днешното развитие, но като за начало много полезно.
– Вероятно поради проявен интерес към теб-специализираш като гост на редица фармацевтични факултети и изследователски лаборатории /Гедеон Рихтер, Рьом Фарма/ в Будапеща, Братислава, Германия, Швеция и други. С какво обогати своите знания и какво ново научи там?
– Може би самият въпрос дава и отговора. Обогатих своите знания и научих някои новости, които бяха необходими на моята преподавателска дейност и свързаното с нея производство на препарати да бъде близко до европейските стандарти, което позволява тяхното налагане на чуждия пазар. Изключително полезно беше моето посещение във фармацевтичния факултет на Будапеща, в последствие моите регулярни командировки в Гедеон рихтер. Една сериозна подготовка и поддържане на нивото на един съвременен изследовател в областта на лекарствата. Посещенията ми в другите страни бяха по-краткотрайни, свързани преди всичко с усъвършенстване на преподавателската дейност, възможности студентите да преминат и към самостоятелно обучение от teaching към learning. Тука трябва да отбележа, че наши студенти, обучавани в катедрата по промишлена фармация и стажували в чужбина показваха знания по GMP, което все още не беше обект преподаване в другите държави.
– Ще трябва да кажеш няколко думи и за участието си като ръководител в четири космически експеримента по програма Интеркосмос по проблема за изменение на вкусовите усещания при космически полети. Съгласен си, нали?
– Моето участие в програма Интеркосмос беше свързано с изследване на вкусовия анализатор в космически условия. Наблюденията на всички, които следят храненето на космонавтите, е че има разлика във вкусовите усещания в земни и космически условия. Храната, приготвяна с овкусители като кисело, сладко, горчиво и солено не се усеща в космически условия, което правеше приготвяната за тях храна безвкусна. В общи линии, ние създадохме четири тест набора на посочените коригенси с непрекъсната повишаваща се концентрация. Оказа се, че базовата концентрация номер 1, подходяща за храни в земни условия не се усеща въобще. Чак втората, третата и четвъртата степен за определените овкусители се явяват базова, която е необходима храната да бъде добре усвояема. Този експеримент трябваше да бъде проведен в космически условия от българския космонавт Георги Иванов и неговия съветски колега Рукавишников, но както е известно полетът беше прекратен и се наложи експериментът да бъде проведен с френски и унгарски космонавти, които определиха резултатите от самия експеримент. По този повод бях награден с медал от международната космическа асоциация – Интеркосмос.
– Като гледам предългата, крайно интересна справка за всичко, което си извършил досега в областта на фармацевтиката и на личните ти, на авторските ти открития на нови лекарства /като Беналгин/, които вече използват няколко поколения у нас и зад граница, ми се струва, че си живял два живота. Е, господ ти даде дълголетие, за да се грижиш за здравето на народа, дано още много години да си жив и здрав! Не е възможно аз да изброя всички твои постижения с конкретните наименования на лекарствата, а ще кажа само, че притежаваш 22 патента за създадените от теб препарати.
– Да така е…
– Успоредно с новите успехи ти получаваше и продължаваш да получаваш високи награди. Би ли ги назовал, професор Шекерджийски?
– Моята дейност продължава и до днес. Не спирам да се занимавам с актуална тематика, отнасяща се до здравеопазването и до здравето на хората. Демографските проблеми ме вълнуват изключително много и възможният принос на нашия колектив в тази насока. С оглед повишаване на раждаемостта с асоциацията „Искам бебе“ работим заедно и вече имаме първите резултати. Няма по-приятно от това да чуеш, макар и по телефона радостната вест: „проф. Шекерджийски, аз имам дете“. Интересуват ме и проблемите с удължаването на дълголетието на хората и тяхното нормално съществуване като здраве и поведение. Вълнуват ме проблемите на Алцхаймер и деменцията – едни застрашаващи заболявания в интелектуалния свят. Това са високо морални награди. Те ми носят повече удоволствие, отколкото един метален знак. Да бъдеш избран за почетен гражданин на родния си град с бурни ръкопляскания от общинския съвет, който да те предложи за най-високото отличие орден Стара планина първа степен. Моят жест бе да работя за това – помогнах един малък красив остров в южния полюс да носи името на гр. Дупница. Това е признание за моята десет годишна съвместна дейност с нашите полярни експедиции към южния полюс.
– Ти си широко скроен, хуманно устроен човек – даряваш всекиму добро и никой не наказваш със зло. Затова и дарителската ти дейност е много богата. Разкрий я и пред нашите бъдещи читатели!
– Моята дарителска дейност е добре обмислена. Това е благодарност към българския народ, който прояви невероятно доброта да ме спаси от най-тежкото наказание, да ми спаси живота, да се радвам днес на живота на моето семейство. Това, което се случи с мен беше невероятно и невероятно бих искал да бъда полезен на народа, включително и с моята дарителска дейност. Дълги години аз предлагам безвъзмездно на всички полярници препрати. Нито един от тях досега не се е разболял. В едно писмо до фирмата, ръководителят на експедицията проф. Пимпирев споменава, че само той се е разболял, защото не е взел от препарата. Дарявал съм препрати на почти всички болници в София, на старчески домове в Дупница, на отделни личности. Дарявал съм суми за издаване на книги в Дупница и София, както и някои лични помощи. Това не ми създава затруднения, а напротив ще продължавам да бъда благодарен за това, което се случи с мен. 68 години вече работя и ще продължавам да работя, докато мога и всичко това посвещавам на една благородна проява на българския народ. Ето затова си заслужава да живея, мой скъпи приятелю Петър Андасаров. Нима нашето приятелство не беше продуктивно? Нашето приятелство не беше свързано само със събиране на приятели, а беше една упорита дейност в полза на хората – да бъдем полезни, да избягваме от статуквото, да вървим напред и да се радваме, когато срещаме хората, които ни изказват своята благодарност.
Разговора води Петър Андасаров