ПРОФ. ВАНЯ ДОБРЕВА, ПИСАТЕЛ, УЧЕН И УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ:
ВЯРВАМ В НОВИЯ ДЕН И В УСМИВКАТА НА СЛЪНЦЕТО
– Ще започна с малко необикновен въпрос – умението да владееш думите е придобивано от теб, най-вероятно и в творческата семейна среда, освен от прочетените многобройни книги, преминали през ръцете ти. Имам предвид, че си била непрекъснато в присъствието на един от най-дълбоко и нестандартно мислещите интелектуалци на България – проф. Чавдар Добрев. Дали това не е определило посоката на избора ти за сериозно занимание с наука и литература?
– Известно е, че семейството е определящ фактор в развитието на всеки един от нас, възпитанието влияе на неговата ценностна ориентация и поведение. Имах невероятното щастие Чавдар Добрев да е мой баща. И той си остава за мен висшата мярка за морал, вярност, честност, достойнство, свобода на духа, категорична обществена (социална) позиция, ярък критически талант. С баща ми бяхме изключително близки, той беше не само мой родител, но и учител, приятел, съмишленик. Сега, когато физически го няма, осъзнавам като свой свещен дълг казаното от Пенчо Славейков в стихотворението „Баща ми в мен“: „Достоен ти бъди за мен!” И се опитвам във всяко свое действие да бъда достойна дъщеря на Чавдар Добрев, да следвам неговите стъпки и в литературата, и в обществената сфера. Не като негово копие, а да откривам собствения си път в онзи смисъл, който той ми разкриваше. Мисля си, че това е начинът да постигнеш завещаното от близките си – да разгадаваш техните идеи, да реализираш в практиката набелязаните техни цели и задачи. И така да подхранваш паметта… Баща ми особено държеше и аз, и брат ми, да познаваме класическата литература. Почти винаги, когато работеше върху по-пространно изследване за български писател, избираше емблематичен за творчеството му текст – поетичен или прозаичен – който задължително трябваше да науча или прочета. Така още от малко дете рецитирах стиховете на Ботев, на Яворов, на Кирил Христов, на Смирненски, на Далчев, на Вапцаров и т.н., и т.н. Преразказвах христоматийните български разкази, четях класическите ни романи. Думите, които срещах и не разбирах, търсех в тълковния речник и след това, на свой ред, ги обяснявах.
Мисля си, че огромно влияние върху мен оказа и фактът, че много рано попаднах в света на театъра. Като критик и изследовател на театралното изкуство баща ми редовно ме водеше с него на театър. Така постепенно привикнах да обсъждаме постановките – пиесите, режисьорската работа, актьорските постижения. Във втори клас изненадах семейството с прочитането на всички комедии от Шекспир. Бях толкова очарована, че дори направих опит да създам нещо като поема. Вероятно е било пълна глупост, защото баща ми дълго време се шегуваше с това мое творение. Но пък, от друга страна, насърчи желанието ми да разучавам пиесите на Шекспир, а след това и на Молиер, на Островски и т.н., и т.н. Сега си давам сметка, че пристрастието на баща ми към Шекспир е било определящо за него като театрален критик, защото моят едва петгодишен брат свободно рецитираше монолога на Хамлет. Иначе негов кумир беше Бертолт Брехт. Татко непрекъснато се появяваше с някаква нова книга, която трябваше да прочета. В седми клас, когато се подготвях за кандидатстване, неговата помощ се изразяваше в предоставянето на една камара книги с критични студии върху българската литература, които наистина прочетох. Също – и когато кандидатствах в Университета.
По време на ваканциите, дори и на плажа, четях много, и то предимно естетически етюди, философски или теоретични съчинения. Неусетно и за самата мен, започнах да се интересувам от този вид литература, да изучавам жанровите особености на античните майстори, да се вълнувам от идейните и композиционните решения в западноевропейската и руската литература.
Сравнително късно, в студентските си години, започнах да пиша критически текстове. И – ето една характерна черта на общуването с моя баща – когато се консултирах с него и той не одобряваше написаното, ме иронизираше или отправяше остроумна бележка. А това много повече дисциплинира и изисква допълнително четене и прецизиране на изказа.
Понеже става въпрос за литературата, ще споделя и друго. Чавдар Добрев притежаваше дарбата да гради приятелства. За него приятелите бяха част от голямо духовно семейство. И до днес негови близки приятели са част от нашата фамилия, като с брат ми продължаваме да се обръщаме към тях с „лельо“ или „чичо“, колкото и вече да не е естествено, защото сме усвоили отношението на Чавдар Добрев към тях като към наши роднини.
Свидетелка съм на много разговори, дискусии, остри полемики. Приятелите на баща ми са големи български поети, писатели, критици и театроведи. Повечето, за съжаление, вече покойници. Творческите им разговори не приключваха за кратко време, а продължаваха в разнообразни форми – в София в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев“ № 5 на партия бридж-белот в дома на Красимира Близнакова и Георги Саев, на семейни вечери; по време на семейните ни почивки в почивните станции във Варна, Хисаря, Боровец, Ситняково…
Страстта на Чавдар Добрев към полемика, към разкриване на същината на явленията, бе пословична. Красимира Близнакова ми е разказвала как в мига на голямото земетресение във Вранча баща ми е на гости у тях. И те тримата, заедно със съпруга ѝ проф. Георги Саев, оживено дискутирали естетически проблеми. Увлечен в полемиката, баща ми въобще не обръща внимание на земетресението, на тревожната покана да напуснат апартамента. Споделям всичко това, защото, най-вероятно, тази атмосфера ми е влияела. Разбира се, за мен баща ми винаги ще е пример, с усмивката си, с ведрото си отношение към живота, с вродения оптимизъм и вяра в добрата човешка натура.
– Впрочем кога за първи път усети силата и красотата на думите, за да тръгнеш към овладяването на техните светове, а и да ги преподаваш на студенти?
Родителите на баща ми са учители. Не помня дядо Атанас, твърде рано си е отишъл от този свят. Но са ми разказвали, има го и в биографичните текстове на баща ми, че дядо ми е бил човек на големите идеи и на радикалните действия. Учил е в авторитетната за времето си гимназия в Одрин „Д-р Петър Берон“. През 1913 г. семейството, подобно на други българи, бяга от Одрин и се установява – както те си мислят, временно – в териториите на българската държава. Заедно с акад. Георги Цанев през 1917 г. дядо ми е сред основателите на комунистическата партия в Несебър, а през 20-те години е близък до ямболските анархисти на Георги Шейтанов, като комунист се отличава с висок интелект, познания и организаторски качества. Моят първи братовчед – доц. д-р Анатолий Найденов е кръстен на него. Татко, който винаги пазеше като светая светих дълбока привързаност към своя баща, даде неговото име на брат ми Атанас. Когато за първи път опознах по-отблизо рода на дядо ми – ямболския ни род, усетих, че от дядо ми сме наследили радикалното мислене за обществото, социалните идеи за справедливост, свобода, солидарност. Негови ученици са ми казвали, че го помнят като изключителен учител, с разностранни интереси и богат словесен речник. Когато се раждам, баща ми оставил на майка си да ми избере подходящото име. И баба ми Иванка, също учителка, избрала Ваня. Така станах нейното „бабино“ дете. Почти тридесет години, чак до смъртта ѝ през 1990 г., живяхме заедно и тя беше опората на цялата ни фамилия. Баба също се отличаваше с огромна култура. Знаеше наизуст цялата българска класика, познаваше добре руската и западноевропейската литератури. Къщата в Чирпан, където е родена и израстнала, се намираше близо до къщата на поета Яворов. А тя обожаваше неговите стихове. Чавдар Добрев също е автор на няколко стихосбирки и на книга с разкази. Живи са спомените ми как първият читател на статиите и книгите на татко беше именно тя, неговата майка. И никак не му беше лесно, защото тя беше строг съдник. Баба ми също беше социално ангажиран човек – съратник е на Ана Маймункова и е участник в конгреса на БКП през 1921 г. До края на живота си беше убеден комунист и партиен член. Струва ми се, че баба ми също допринесе да се формира в мен интереса към занимания с литература. Огромна е ролята в моя живот и на моята леля, сестрата на баща ми, доц. д-р Златка Найденова.
Безспорно, семейната среда е определяща за интереса ми към заниманията с литература. Но намерението ми да се отдам на литературата и културата изкристализира в периода, когато учех в Националната гимназия за древни езици и култури. На НГДЕК дължа изключително много – на учителите и на съучениците си. Нисък поклон на директора на гимназията, г-жа Гергина Тончева, както и на преподавателя ми по литература г-жа Стамена Димова. Нисък поклон и на всички наши учители, които ни научиха свободно да мислим, да аргументираме своя гледна точка , но и да приемаме различното мнение. Така се случи, че през годините границите между нас, учениците и учителите ни, престана да съществува. И останахме в топли отношения. Тесни са контактите и с голяма част от съучениците ми – някои от тях писатели, хора на изкуството, учени, известни юристи. В НГДЕК осъзнах, че се увличам по възможностите, които литературата предоставя за разкриване на света и човека, че искам да се посветя на изучаването на техните необятни вселени.
Колкото до преподаването – с него започнах далеч по-късно. Проф. Надежда Драгова ме покани за свой асистент по балкански литератури в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Гордея се, че в научен и преподавателски план съм нейна ученичка. Още в първите часове осъзнах, че срещата със студентите е предизвикателство, и то голямо. Не може да си разрешиш минута почивка – винаги трябва да си подготвен. Трябва да си искрен и да си признаващ, че невинаги знаеш отговорите на интересуващите ги въпроси. Като преподавател стимулираш самостоятелното им мислене, свободата на формулиране на собствена гледна точка. Трудно е, но е много приятно да срещнеш свои реализирали се успешно студенти, които пазят добри спомени за срещите ни. А и вече имам студенти, които са мои колеги. Умни и талантливи.
– Кое е първото ти професионално работно място, за чийто праг е завързан пътя на творческото ти развитие – в областта на науката или на художествената публицистика, характерна и за твоя натюрел?
– Започнах с литературна критика. Като студентка, българска филология, направих първите си опити в областта на литературната критика. Участвах в работата на студентския клуб на младия писател „Димчо Дебелянов“, а след това и в кръжока по литературна критика. Известно време сътрудничих на Дома на детската книга, бях започнала да пиша рецензии за детски книги. Малко преди да завърша, постъпих като репортер в сп. “Младеж“, по-късно в сп. “Черно и бяло“, в. “Малък вестник“ и др. Занимавах се с художествена публицистика, но и с журналистика. Научната кариера дойде след това. Покрай грижите за моята току-що родена дъщеря, Тина, написах дисертацията си за историческата драматургия на Иван Вазов. И това беше вече началото на пътя ми в науката.
– А как продължи пътят ти през годините – има такава максима – творческият процес е бягане на дълги разстояния, до успеха стига този, който е издържал до края. Ти продължаваш още това си бягане, но аз бих те помолил да назовеш собствените жалони, които си оставила досега по него. Впрочем – удовлетворена ли си от постигнатото дотук?
– Човек не може да бъде удовлетворен от онова, което постига. Нали това е животът – непрекъснато движение напред, тичане към хоризонта, който, слава богу, не се приближава. Последните книги, върху които работих заедно с мои колеги, са посветени на изучаването на живота и творчеството на акад. Александър Божинов. Една много интересна личност, определен за родоначалник на българската политическа карикатура. Но заедно с това той пише стихове, разкази, критически етюди, дори има и написана кратка пиеса. Оказа се, че карикатурата може да бъде трактувана като свидетелство не само за исторически процеси, но и за обществени състояния и оценки. Това ни даде възможност да се докоснем, в един нетрадиционен план, до културната ситуация от края на ХІХ и началото на ХХ век – време на градеж на модерната българска култура.
Ще ми се тук да отбележа нещо, струва ми се – важно. Когато работих върху монографията си за българската възрожденска комедия, проучих еволюцията на драматургичните явления в широк исторически контекст. Оказа, че въпреки вековете робство, българската възрожденска комедия се ражда и развива като типично европейско явление, но в неговата българска форма. По сходен път прочитът на „Житие и страдание грешнаго Софрония“ от Софроний Врачански (част от друга моя монография – „Прочити и наследства“) ми даде възможност да откроя проявленията на националното мислене отново във връзка с модерните за епохата естетически виждания и платформи. Същото е и с изучаването на творчеството на Александър Божинов – национално своеобразие, но постигнато в синхрон с европейските културни процеси от края на ХІХ и началото на ХХ век.
Като изследовател съм пристрастна към националната ни литература и култура. И най-важният жалон за мен е осмисляне на връзката: семейство-род-нация, основа както за индивидуалната, така и за колективната идентичност. От друга страна, когато става въпрос за Европа, за европейската култура, не приемам обсъждането й като единно унифицирано явление. Споделям обаче тази позиция на Европейския съюз, която посочва многообразието от национални култури в Европа. Да припомня, че категорията „Културно многообразие” съчетава постиженията на Запада и на Изтока, както и на Севера и на Юга. Изразява единството от ценностите и творческите подходи, характеризиращи отделните европейски национални държави. Между другото първият, който формулира категорията „културно многообразие“, е Константин-Кирил Философ. Именно той обосновава правото на всеки народ на собствен говорим език да твори и да познава Бога.
Няма как да говорим за европейска култура, без да откроим приноса на славяно-православната цивилизация, чието начало е свързано със средновековната българска култура, а след нейното затихване – с великата руска култура. И бих определила като дълбоко некултурен акт, граничещ с национално предателство, днешното прокламиране на евроатлантическите ценности като присъщи на българина в противовес на славяно-православните. Не съм руски възпитаник, но заниманията ми с драматургия и българска литература разкриват допълнително дълбоките пластове в културните контакти между руския и българския народ. Няма как да потърсиш обяснение на проблема личност – социум без руската литература, или да трактуваш проблемите на съвестта, без да си се докоснал до гениалните творби на руските писатели. Безкрайно ми е чуждо днешното поведение на провъзгласилите се за интелектуален елит на България глашатаи на други интереси – не само хулят Русия, но и отричат нейния огромен принос в европейската култура. За получените трийсет сребърника те са готови да изправят в братоубийствена война българските ни синове срещу руския народ. С други думи, в политически план съм привърженик на идеята на Де Гол за Европа на нациите, на отечествата. Европа, която включва и Русия. И има самосъзнанието, че е пространство от културно многообразие. Така че, за мен науката, литературата, изкуството, мисленето за общественото развитие са области от едно цяло. Иска ми се да вярвам, че съм последователна в отстояването на истинските стойности и разкриването на историко-културните процеси. Така, както ме е учил баща ми – да проучвам, да систематизирам, да извайвам целостта на обекта. И да не се предавам.
– Та да се върнем към първия ми въпрос: как изграждаше у себе си образа на човека и твореца проф. Чавдар Добрев – твоя забележителен баща?
– Независимо, че ни напусна през 2021 г., не възприемам баща си в минало време. Мислено всеки ден си общувам с него, някак търся неговото мнение в решаващи и объркани състояния. И това ме зарежда с оптимизъм и воля за действие. Преди всичко татко ме отгледа и възпита. Както мен, така и моя по-малък брат Атанас. Възприемаше като свои по-големи деца двамата си племенника – Йонка и Анатолий. С гордост се отнасяше към Йонка, неговата наследница в любовта му към Унгария. На нея единствено се доверяваше, когато станеше въпрос за преводи от унгарски език. И пак с нея обсъждаше актуални естетически и културни проблеми, радваше се на постиженията ѝ. Племенникът му, Анатолий, успоредно с трудната професия на лекар, прояви и естетически усет за художествена литература и поезия. И татко неколкократно казваше, че той е роден литератор. Баща ми отгледа и възпита Тина, моята дъщеря. Държеше тя да реализира неговия първоначален избор – професията на юриста. И тя завърши право. /Преди да замине да следва литература в Будапеща, баща ми посещава един семестър право в СУ „Св. Климент Охридски“./ Той приемаше, че Тина наследява неговата аналитична и логично устроена натура, овладявайки нормативните разпоредби и тяхната интерпретация. Много често общуваше и с племенницата ми Марина, която притежава вроден усет на литератор, независимо че в момента се е посветила на друга професия. Баща ми положи много грижи и за възпитанието на най-малката си внучка, Наталия, дъщерята на Наско. И до днес, Наталия, вече студентка по медицина, знае наизуст стиховете на Ботев и Вапцаров, познава добре развитието на православно-славянската цивилизация. Татко беше много щастлив, когато през 2016 г. се роди и Виктор, синът на моя брат. Когато наблюдавам Виктор, който днес е на осем години, откривам доста прилики. В артистичността, в чувството за хумор, в музикалния усет и наклонността към занимания с изкуства… Ако трябва да определя ценностите, на които баща ми държеше, то на първо място са близките му, семейството – родителите му, неговата сестра, племенниците, децата и внуците, а също и приятелите. Държеше на националната държава, на социално устроеното и свободно развиващото се общество. На справедливостта и солидарността. Баща ми винаги е бил за мен най-близкият приятел, човекът, с когото съм споделяла най-съкровените си тревоги и надежди. Като за всяко дете, и за мен татко е и си остава недостижим пример за подражание. Доколкото ми е било възможно, съм усвоила и неговия начин на мислене и оценка. А също и на вярност, но и на непримиримост с фалша и предателствата. В един свой стих Чавдар Добрев пише, че най-голямото предателство е отчаянието. И никога не ми е разрешавал да се отдам на отчаяние, или да направя заден ход, за да оцелея в дадена критична ситуация. Чавдар Добрев беше много остроумен и оптимистично устроен човек. И в най-трудни ситуации откриваше светлина и изход. Свиреше на китара и изпълняваше руски романси. И тези неща усвоих от него… Учеше ни да приемаме делника с усмивка и стоицизъм. Казваше: животът продължава… Ще посоча едно негово стихотворение, посветено на мен, в което се съдържа всичко, което той ми е казвал и онова, което ми завеща:
Дъще моя,
когато най-боли,
стискай зъбите –
не се предавай:
усмивката ти да блести
и умът да реже
трилобитните мощи.
Вярвай –
има слънца
и в мъката непрегоряла.
Моя кръв просто бъди.
– Усети ли, че той се занимава изключително сериозно със словото, с което се творят голямата наука и голямата литература?
– Още от малка зная, че ежедневното четене било на художествена, било на философска, естетическа или теоретична литература, както и създаването/писането на текстове, е професията на моя баща. Какви са стойностите на създаденото от него – нескромно е като негова дъщеря да давам оценки. Но като изследовател на българската култура смея да твърдя, че всеки, който се задълбочи в духовното наследство на Чарвдар Добрев, а то е значително, ще се докосне до осветлени в дълбочина естетически процеси и явления, до философски трактовки на поетични търсения и открития, до оценка на високи драматургични постижения и театрални реализации, т.е. ще успее да получи ориентири в сложната материя на модерната култура – западноевропейска, руска, унгарска, българска. Що се отнася до боравенето с думите, като възпитаник на големия теоретик на европейската естетическа мисъл Дьорд Лукач и на модерната унгарска култура, Чавдар Добрев винаги е държал на опредметения смисъл. Образът, думите, изреченията, текстът, настояваше той, са израз на мисълта, нейно овеществяване. Значението на всеки текст, както подчертаваше, се разкрива в идеите и концепциите. Разбира се, и във формата, но като непосредствен синтез със съдържанието. Когато пишеш или, когато говориш, често ми напомняше той, трябва да знаеш какво казваш. И още. Баща ми държеше текста (писмен или говорим) да разкрива истината. Без страх от последствия, каквито и да са те!
– Освен това – не може да не ти е направило отрано впечатление, че неговите прозрения и философските им обобщения са с адрес не само към строго научните среди, но и към творците от други жанрове, както и към читателското общество. Това не е ли знак за специална мисия на хора като него за духовното въздигане на националната ни култура?
– Неслучайно давам примери с началата на българската модерна култура. Проучванията около Александър Божинов дадоха основание на извода за нагласите на българския творец, който никога не скъсва с обществения си ангажимент, не се дистанцира така рязко, както творецът в Западна Европа или Русия от края на ХІХ и началото на ХХ век, със съдбата на обществото и народа си. При Чавдар Добрев всяко размишление за теоретичен или художествен проблем намираше свое продължение в мислене за общественото устройство. И това за него бе напълно естествено. Няма как да мислиш за литературата, за изкуството, говореше той, без да си даваш сметка за съвременните реалности и за обществените настроения. Още повече, че той приемаше изкуството като вид отражение на действителността. През целия си творчески път баща ми винаги е бил на страната на таланта, в защита на младите ярки дарования. Още през 60-те, 70-те и 80-те години, но и след промените. Неведнъж негови статии и рецензии са влизали в противоречие с официалната политика преди 1989 г. Не са малко и случаите, когато заради убежденията си е принуден да напусне заемания пост – и като заместник-главен редактор във в. „Литературен фронт”, после и в сп. „Съвременник”, и като главен драматург на Народния театър, където се опитва да обнови репертоарната политика на театъра… Но това не се превърна в причина, той да се откаже от БКП или да се включи към обявилите се за демократи негови колеги непосредствено след 10 ноември 1989 г. Пред мен е водил разговори, в които отказваше да се присъедини към СДС, въпреки споделяните от него демократични възгледи. Определяше се като представител на лявата интелигенция. И твърдеше, че социалистическата идеология се нуждае от модернизиране, от съобразяване с реалностите. Това свое виждане последователно защитаваше и преди промените, както и след това. В периода 1994-1997 г. бе част от парламентарната група на Демократичната левица. И много тежко преживя щурмуването на Парламента и разигралата се след това приватизация, разрухата на България. Резултатът са четирите байпаса след тежък масиран инфаркт… Продължи да пише статии, да анализира обществените процеси. Създаде нови приятелства върху основата на идейни близости. Харесваше много Жан Виденов и младите политици около него. Пръв оцени и недостатъците в политическия образ на Корнелия Нинова, предупреди за скорошен крах на партията. И това, уви, стана факт. Написа много статии на тема „Русия“ и руската култура. След Унгария, другата негова голяма любов беше Русия, там е защитил своята кандидатска дисертация. Отстояваше позицията, че националният интерес на България е свързан с добрите контакти с Руската федерация. А за президента Путин казваше, че е велик държавник, който укрепва позициите на националната държава. За разлика от всеобщия диктат на глобалистичния Запад. Предрече и настоящия военен конфликт, както посочи и мрачните перспективи България, а и другите източноевропейски държави, да се превърнат във флагман на бъдещите военни действия срещу Русия. През последните години живо се интересуваше от категорията свобода. Приемаше, че все повече са примерите с недостиг на свобода и в глобален, и в национален, и в партиен план. Без свобода, твърдеше баща ми, всяка идеология, дори и най-хуманната, губи своята жизнеспособност, защото прекъсва непосредствената си връзка с исконната човешка природа. И в потвърждение на тези си размишления, започна детайлно отново да изучава романите на Достоевски. И това беше неговата последна творческа, изследователска и обществена позиция…
– И не е ли било това големият пример за теб по твоя творчески път?
– Струва ми се, че стана ясно. Чавдар Добрев винаги е бил и остава пример за мен и моите близки. И като творец, и като обществено ангажиран човек, и като баща.
– Ако се абстрахираш за миг от семейната среда, а имаш предвид само общуването си с баща ти проф. Чавдар Добрев, как би нарисувала неговия крайно интересен образ?
– Типичен интелектуалец. С богата енциклопедична култура. И много скромен човек. Умееше да общува, да провокира и да се шегува, да помага и да прощава. Невероятен работохолик. Винаги ме е впечатлявало умението му да създава текстове. Не в тишината на кабинет, а в условията на детски глъч, разговори, дебати. Успяваше да постигне вътрешно вглъбяване и само за кратко време да представи завършен концептуализиран текст. Не притежавам това умение.
– Кой е най-скъпият от него за теб урок през годините на съвместния ви живот?
– Това е много труден въпрос. Може би, както по-горе се казва в неговото стихотворение, да продължа да бъда негова дъщеря. Вярна на него и на себе си. Да съм отговорна към близките си. Да пазя националното и човешкото си достойнство. И още, и още…
– А как гледаше на твоето отношение към словото и на твоето творческо развитие?
– Зарадва се, когато се насочих към проблемите на българската възрожденска култура, организирайки в самостоятелни монографии проучването на културно-историческите наследства и еволюция на възрожденската историческа драма, на българската възрожденска комедия, когато внимателно проучвах „История славянобългарска“ или творчеството на Софроний Врачански. Но когато за един период се отдадох на политиката, не скриваше, че не му беше особено приятно. Разбира се, като всеки баща, изпитваше и чувство на гордост, че дъщеря му се справя с трудностите на ежедневието, че отстоява позиции. Но за него много по-смислено бе да се върна към словото, към проучването и разкриването на културните явления, към работата с текстовете. Беше убеден, че политиката задушава творческото начало в човека и носи само тревоги на честния. И тук се оказа прав.
– Не само на теб, а и на всички нас какво духовно наследство остави проф. Чавдар Добрев?
– С една дума – голямо. Около 60 монографии, студии, литературни и театрални рецензии, публицистика, мемоари, стихове, проза, преводни книги. В българистиката, русистиката и унгаристиката. В литературознанието и театрознанието, политиката и критиката. А също и като съставител и редактор на научна и художествена литература. Тепърва, надявам се, ще се преоткрива написаното от Чавдар Добрев. И за театъра, и за литературата, и за обществото.
– Как се оказа пред прага на Университета по Библиотекознание и инфоромационни технологии /УниБИТ/? Има ли пръст в избора ти да свържеш творческата си съдба с него, или сама си взела това решение?
– По покана на проф.д.ик.н. Стоян Денчев се присъединих към академичния състав на УниБИТ. Преди това преподавах в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград, и бях част от една прекрасна група ерудирани литератори, с които и до днес поддържаме топли колегиални и приятелски отношения. УниБИТ ме спечели с научно-творческата си атмосфера. Проф. Стоян Денчев е от онези рядко срещани ръководители на културна институция, които притежават стратегическо мислене и градивен талант. Той е човек със силно развито чувство за национална принадлежност и отговорност, с богата ерудиция и култура. Високо ценя и неизчерпаемата му енергия, иновативната му природа, ентусиазмът, с който заразява всеки един от нас.
– С какво те привлече УниБИТ, кое е по-различното в него от всичко в други висши учебни заведения?
– За разлика от други висши училища, УниБИТ се центрира около съхранението и развитието на националната памет, тук последователно се работи върху разкриването на културните наследства. Може би защото на едно място сме събрани представители на различни научни направления от социални, хуманитарни, компютърни науки, се уважава свободата на мислене. УниБИТ поддържа тесни контакти със сродни висши училища от цял свят. Тази година, например, бяхме гости на Университета в Месина, Сицилия. Благодарение на контактите на проф. Стоян Денчев, Университетът поддържа ползотворно сътрудничество с водещи американски университети, такъв е университетът в Бъркли. Не е достатъчно широко известен фактът, че като ректор проф. Денчев първи пренася в български условия модерния принцип на „ученето чрез правене”, благодарение на който акцентът в обучението на младите хора пада и върху придобиване на умения. Разбрах, че МОН имало намерението да въведе присъщото за средното професионално образование дуално обучение във висшето образование. А това не е особено уместно. По-скоро трябва да бъде изучен опитът на УниБИТ в практическата реализация на принципа „учене чрез правене“, което може да се превърне в позитивен за висшето образование процес. Нашите студенти усвояват широк спектър от теоретични познания, които формират допълнителни практически умения и компетентности. Учебните програми по всички специалности включват задължителен практически блок от реални занимания на студентите в библиотеки, архиви, туристически агенции, технологични паркове, органи на сигурността и т.н. По линия на извънаудиторните занимания на студентите, ние въведохме различни форми, като академичната работилница, в която студентите се срещат с творци, изявени учени и общественици. Такава беше и вашата среща със студентите, в която стана дума за изкуството на поета Петър Андасаров, и прозвучаха ваши стихове. Оказва се, че младото поколение има необходимостта по-често да се докосва до изкуството и неговите автентични представители.
– Конкретните теми, по които преподаваш и даваш знания на твоите студенти? Интересни ли са им?
– Дисциплините, по които преподавам, изискват доста четене. Най-общо, те обхващат историята на литературата, с акцент върху българската литература и култура. Споделят, че им е интересно, но и доста трудно. Съществува един световен проблем – пренебрегването, дори неглижирането на хуманитарното знание. В науката вече се говори и за приоритет на точните над хуманитарните науки, както и за подчиняване на хуманитарното на по-точното познание. Въобще, това е едно увлечение, което няма да доведе до нищо добро. Науките трябва да се развиват равнопоставено и да се знае, че всяко знание води до прогрес. Хуманитарното знание включва литература, история, философия, религия. Иначе казано, това е знание, което гради въображението, чувствения свят. Знание, на което се подхранва националната памет и националната идентичност. Изкуственият интелект, поне според мен, при всичките си усъвършенствания, няма как да получи това духовно съдържание. Така, че време е да открием пътя към възраждане на хуманитарното познание. Което би трябвало да е приоритет и на националната политика на всяка държава.
– А ти как оценяваш тяхното културно равнище, отношението им към преподавания от теб и от колегите ти материал?
– През последните години постъпват студенти, за които книгата се оказва непознат и непривликателен предмет. А това за нас, за усвояването на хуманитарното знание, е голям проблем. Общовзето, липсва базисната обща култура, която е задача на средното образование. Констатираме недостатъци в усвояването на знания по история и литература, защото специалностите, в които се обучават нашите студенти, са с хуманитарна и обществена насоченост. Така че в момента ни предстои да обмислим и решим как да „набавим“ тези дефицити на знание от средното образование.
– Как би характеризирала всъщност това поколение – какво е то? Какъв предполагаш, че ще е приносът му за духовния ръст на утрешна България?
– Обичам младите хора. Приятно ми е да работя с тях. И се заразявам от техния ентусиазъм. Поколението, към което аз принадлежа, уви, не успява да реализира своята мисия да придвижи България напред в икономически и духовен план. Проваляме се. Прекалено много мои връстници се увлякоха по каузата на отвореното общество, която разруши устоите на националната държава/националната култура и все повече превръща България в колониална държава. Никакво значение, оказа се, няма членството ни в ЕС. Сега, други, по-млади хора, утвърждават България като територия за военни цели. Ужасна перспектива. Младото поколение, на студентите, на моята дъщеря и племенници, вярвам, ще начертае новия път на българското възраждане, на обновата. И ще успеят. Независимо от непрекъснатите манипулации и опити да бъдат заличени скрижалите на българското ни самосъзнание.
– В този смисъл каква е високата мисия на това толкова важно учебно заведение, широко популярно още в миналите години когато за всички нас беше просто Библиотечния институт на България и подготвяше стойностни кадри – библиотекари за всички читалищни, ученически, университетски и административни библиотеки?
– Библиотекарят винаги се е възприемал като високоподготвен човек, енциклопедист. Да не забравяме, че Александрийската библиотека е този културен център през Античността, в който за първи път се систематизира и изучава класическото старогръцко наследство. През Средновековието Библиотеката се утвърждава като възлово културно средище, пазител на словото. Константин-Кирил Философ получава високото призвание да стане библиотекар в Патриаршеската библиотека на Константинопол. Великият Гьоте също е библиотекар… Много големи български писатели също са възпитаници на Библиотекарския институт. Оказва се, че днес професията на библиотекаря е свързана с усвояването на цялата палитра от модерни знания и умения. И затова, в УниБИТ, наред с традиционни специалности в областта на библиотечните науки, се изучават архивистика и документалистика, културно-историческо наследство, информационни ресурси на туризма, медии и публични комуникации, история и теория на лидерството, компютърни науки, информационни технологии, национална сигурност и др.
– Ами ние забравихме, че ти си и със забележителни изяви на писателското поле, член си на Съюза на българските писатели, участваш като член на литературни журита, беше и докладчик в годишния преглед на литературните произведения в областта на публицистиката. Как се чувстваш в тази среда на твои колеги – творци на българското слово?
– Благодаря за високата оценка. За мен е чест и гордост да съм член на СБП. Защото приемам, че участието в тази авторитетна организация е и голяма отговорност. Отговорност пред българското слово като еманация на националния ни дух. Прекланям се пред съвременните български поети и белетристи, защото в условията на не особено регламентирана конкуренция, те успяват да създадат забележителни стихове и разкази. Смятам, че тепърва Народното събрание ще трябва да регламентира постоянна субсидия за развитието на творческите съюзи, за поддържане на тяхната организационна и творческа дейност. Изключително важно е да се разбере, че политиката в областта на културата трябва да съдържа и стимули за развитието на българската литература. Няма как българският писател да постигне своите творчески резултати в условията на пазарна икономика и световна конкуренция без финансова подкрепа. В СБП членуват талантливи българи, с високо развито чувство на национално достойнство, с широка култура и творчески възможности.
– Убеден съм, че имаш трайни впечатления от стойността на българската литература като цяло. Би ли ги споделила сега?
– Аз наистина дълбоко уважавам и ценя българската литература. Както класическата, така и съвременната. Признавам, че не успявам да следя потока от нови автори и творби. Както и че онова, което липсва в момента /отчитам го и като свой пропуск/ е развитието на литературна критика. Причините са комплексни. Свързани са и с преформатирането, съобразно новите постулати, на идеологическите задачи на творбата. Някак социалните медии задават ракурс към краткостта на текста. Акцент върху първия план на изказ, върху оформянето на желания образ с оглед реализиране на предварителните стратегии. Струва ми се, че се проблематизира художествената дистанция, а това означава че се работи последователно за изравняване между измислица (включително и художествената) и реалност.
– За какво още мечтаеш в продължаващото ти пътуване през бъдещите години към поставените си цели в науката и художествената литература?
– Тепърва ми предстои проучване на културните процеси, които протичат в историческата българска диаспора на Балканите. Започвам и работа по една тема, свързана с представите за свръхестественото в българската култура. В обществен план продължавам своите битки. Особено ме вълнуват въпросите на мира и войната. Не мога да се примиря с предателството на политическия ни елит, с решението да обслужи поредния чужд господар в ущърб на националните ни интереси. Не мога да приема, че античната максима „Historia magister vitae” съзнателно се забравя: не се учим от историческите си грешки, а предпочитаме да ги отдадем на забравата. Пренаписаха българската история, използвайки подходите от културата на отмяната, на премълчаването на истините, вградени в националната ни памет. Свещена глупост! За която трябва отпор.
А иначе продължавам да вярвам в новия ден и в усмивката на слънцето.
Разговора води Петър Андасаров