139 години от рождението на Пейо Яворов
Анжела Димчева
…Свръхземните въпроси,
които никой век не разреши…
Яворов, „Маска”
Мъгла се стеле над София. Но това не е загадъчната импресионистична забуленост от картините на Моне. Нито „оня час на синята мъгла”, където „чезне вечерна позлата”. Непрогледен, миризлив смог задушава буквално и преносни физическото и културно пространство на българската нация в 21 век. Толкова е изпълнен въздухът с аерозоли лицемерие, че хората започват да мутират. Плоскостта на видимото е всъщност ребус от привидности.
Мрачни, каменни лица участват в уличната пантомима. Обективът на всеки фотограф би могъл да запечати дори на един-единствен кадър как клошари се бият около кофа за боклук, младежи се дрогират, а някъде на заден план добре облечени мъже отварят вратите на скъпите си коли, за да си разменят многозначително… куфарчета. И това става през 2017 г., когато отбелязваме 10 години от членството ни в Европейския съюз. А някак между другото политиците ни се досещат на определени дати да се снимат пред бюстовете на великите ни поети.
Така ще бъде и на 13 януари, когато се навършват 139 години от рождението на Пейо Яворов.
Израснал като поет на границата между два века, той въплъщава в личността и творчеството си противоречията на една драматична епоха: отмиране на възрожденските идеали, бясно нахлуване на нерегулируемите капиталистически отношения, зараждане на нов, модернистичен културен феномен у нас (кръга „Мисъл”).
Препрочитайки днес сътвореното от Яворов, усещам нещо поразително – в съзнанието ми се промъква една натрапчива аналогия, която не е била видима преди 20-30 години. Граничността на неговата епоха, социално-нравствените катаклизми, поляризацията на обществото в началото на ХХ век пораждат същите трагични раздвоения у индивида, каквито наблюдаваме в т. нар. „години на преход”. Няма защо да им даваме други определения, това е аналогичното първоначално натрупване на капитали и все по-голямо разслоение на обществото, все по-безцеремонно потъпкване на гражданските права на обикновения човек, от една страна, а от друга – самозабравянето на управляващите от всяко следващо „с нова мисия и морал” правителство.
Сякаш поетът е прескочил 100 години и се разхожда в „полите на Витоша”. Наблюдава смехотворното боричкане за власт, долните интриги по време на избори, „задушния черен прах”, стелещ се в душите на хората. Това, което се обожествява като основна ценност за сегашната мутренска олигархия, Яворов го е формулирал още тогава: „Богатството – ето ум, ето всичко. Като имаш пари – и ум, и чест, и почест можеш да си купиш, ако ти трябват. Но няма защо да ги купуваш; да бъдеш богат – то значи вече да си умен.”
И сега Яворов би написал стихотворението „Ледена стена”:
Ледена стена – под нея съм роден.
Стъклена стена – отвред съм обграден.
Хладната стена – замръзва моя дих.
Вечната стена – с глава я не разбих…
Ако бих могла да си позволя парафраза, най-вероятно творбата би звучала така:
Ледена стена – шеф и подчинен.
Стъклена стена – поглед умъртвен
Хладната стена – допир без любов.
Вечната стена – не, не съм готов.
За своето време Пейо Яворов е не само драматично-чувствителен лирик, колоритна личност, скандална фигура (в образите на харамия и любовник), но и носител на метафизично начало, на една психологическа вглъбеност, непрекъснато анализиращ ранената си душа. Така на моменти творецът изгражда (чрез асоциации, метафори и сугестивни символи) една въображаема действителност. Неслучайно редица изследователи (д-р Кръстев, Л. Стоянов, Св. Игов) наричат Яворов „пророк”. В поетическите си прозрения поетът разкъсва постулатите на досегашната естетика, а новата поетическа правдивост в творбите му се възприема от публиката като аксиома на модерния век, отделни стихове бързо се превръщат в сентенции. Широката аудитория невинаги разпознава авторството на Яворов, така слети с народното съзнание са стиховете му: „Аз не живея: аз горя”, „Деца, боя се зарад вас”, „Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням”.
Направих малък експеримент и попитах ученици кой е първият стих от Яворов, изникващ в мисълта им. Без колебание повечето казваха „Две хубави очи”.
Тази творба е визитната картичка на поета. Понякога се питам: колко ли наши поети (класици и съвременници) притежават такова ярко, запомнящо се, ювелирно произведение? С огледалната структура, с вътрешната асонантност, с кристалната си изповедност то е достойно за всяка световна антология редом с творбите на Пушкин, Байрон, Емили Дикинсън, Бодлер.
В своята „История на българската литература” Светлозар Игов пише: „Яворов е първият изразителен интроспективен български поет… С Яворов смъртта за пръв път става драматичен проблем на българската поезия. И няма и след него поет с така силно изразено чувство за смъртта, в която се преплитат две противоположни влечения – страх от смъртта и особено влечение, опиянение, копнеж по нея.”
Когато на 16 октомври 1914 г. в София се разнася вестта за самоубийството на Яворов, това е краят на едно продължило цяла година клюкарско издевателство над нещастния поет, който след самоубийството на Лора е сляп и отритнат от обществото. Бих казала, че едва ли тогавашната „жълта” преса е представлявала и една десета част от сегашната скандална, порнографска, пошла медийна война, чиято основна цел е всекидневно да залива съвременния българин с все по-ужасяващи събития. В днешната реалност съдбата на Яворов не би била по-различна. Нашето общество се е превърнало в говорилня на омразата, в асоциално блато, жадно за сензации, обръгнало на всякаква мръсотия. Тук преуспяват двукраките, за които няма нищо свято. В добавка интернет епохата превърна скандалджийския език в свой фундамент, изчезна не само правилната граматика, изяществото на писаното слово, но се пренебрегнаха учтивите фрази в общуването, а оттук се стигна до принизяване на важни родови и обществени емблеми.
А за Яворов имаше свети понятия: майка, родина, душа, дете.
Някога неговата интелектуална извисеност и нравствена чистота не можеха да допуснат комерсализация на творческото „аз”. България в 21 в. усвоява по-скоро пороците на глобализацията, отколкото достиженията на напредналите нации. Дали осъзнаваме, че се намираме в ерата на най-непростима духовна и естетическа експлоатация – тя ни води към първобитен век… Тук безплътната фея на поезията няма място, нея не я убиват физически, тя се стопява сред тълпата на безразличните. Така никога няма да се роди нов Яворов.
Ще позволим ли това да се случи?
Изкуството е сляпо… Щом не вижда, че създателят му е просяк.
Защото в дъното на социалната йерахия са творците. И как да бъде иначе в държава, която отделя само 0.5% от Държавния си бюджет за култура?
В градините на мисълта се разхождат сенки на идеи, в Парламента кукли на конци подготвят поредното трагикомично шоу, малките градове мълчат – там нищо не се случва, нивите са сираците на Прехода, а културата се е свила в чакалнята на европейското милосърдие. Една човешка длан – все още на картата…
На снимките:
- Паметникът на Яворов в гр. Чирпан.
- Къща-музей „Пейо Яворов” в Чирпан.