АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.

ПРОЗА — ДОКЛАД ОТ ХРИСТО СЛАВОВ

БЕЛЕТРИСТИЧНАТА ПРОДУКЦИЯ НА 2015 ГОДИНА

Христо Славов

Издадените през 2015 година белетристични книги са художествена продукция с респектиращ обем и добра основа за провеждането на сериозен литературен  разговор. Пред нас са 37 заглавия – 11 романа и 26 сборника с разкази и новели. Разбираема е трудността на задачата да се направи преглед на изданията, малко по-възможни изглеждат усилията да се подберат достатъчно принципни моменти от публикуваното, с които да се провокира днешната литературна среща за дискусия по всички въпроси на съвременната литературна дейност. Такива срещи, които превръщат залата в лаборатория за литература, са редки и аз с голямо удоволствие ще пристъпя към задаването на най-подходящите според мен въпроси, чиито отговори ще очертаят някои специфики на белетристичните книги от миналата година.

Още в началото искам да отбележа, че пристъпвам към задачата си в качеството на читател, който има зад гърба си хиляди страници прочетена, главно класическа художествена литература, което вероятно е повлияло много и на представата ми за критерии към едно белетристично произведение. Пристъпвам и с изкушенията на автор, имал възможност да общува близко с едни от най-ярките имена на съвременната белетристика, което общуване винаги съм се опитвал да превръщам в опит, който трябва да се пази и да се развива.  Ето защо в моите бележки ще проличат пристрастията ми към значимостта на авторовите търсения, към висотата на художественото майсторство и на последно място –  към потребността на текста за широката читателска аудитория.

И така, кои са много ясните неща от прочита на белетристичните книги за 2015 година?

Пристъпвам с уважение към труда на всеки автор, който е издал белетристична книга през миналата година, защото за всеки от тях писаното слово е форма за личностна реализация и силно желание чрез него да стигне до читателя. Всеки един от тези автори се е опитал да акумулира по шепа енергия от живота, да й вдъхне художественост и да я изпрати в пощенската кутия на четящия. Такива са били помислите – и на професионално написания текст, чиято амбиция е да стигне до всеки, и на несръчно изписаните изречения, които описват биографичния опит на един автор и стигат едва до границите на тесния семеен кръг почитатели…

Писаното слово кодира в себе си зрелостта на автора. Този код се открива както в едно изписано изречение или страница, така и в цялото произведение. По този признак за зрялост книгите от миналата година могат да се подредят като пластелинови фигурки, изработени от ученици в различните класове: от някои лъха на силна несръчност, други могат да стоят изправени, защото създателите са съобразили пропорциите на самостоятелно стоящата изправена човешка конструкция, трети – имат прилики с действителни пози и състояния, а четвърти – просто излъчват емоции и както ще кажат някои, „искат да ти проговорят“.

Тази неравностойност е и закономерност при условията, при които са издадени произведенията. От една страна, са много успешните заглавия: „Пощальонът“ и „Последният Адам“ на Йордан Пеев, „Резерват за грешници“ на Георги Чаталбашев, „Душа на друг човек“ на Никола Инджов, „Стамболов – воля за държава“ на Бойко Беленски, „Клуб „Петък 13“ на Евгений Кузманов и още десетина заглавия. А от другата страна са повечето, наредени след тях, за да стигнем накрая до произведения, които действително не са си поставили високи цели и амбиции, показват недостатъчната белетристична техника на своите създатели.

Опитах се по време на четенето да селекционирам произведенията, отговаряйки си на въпроса – за кого са предназначени, за каква аудитория, знаел ли е предварително автора, кой читател най-добре ще възприеме произведението му. Този, който обича философската литература, психологическата проза, „розовите романи“. Или високообразованият читател, търсещ книги, които му казват повече отколкото той знае, или читателят, който чете за разнообразие между две гари или този, който нищо не чете, но като научи, че нещо е особено прехвалено ще го прочете…

Общото ми впечатление е, че почти всички автори желаят книгите им да се прочетат от всички. Доколко това е възможно и постижимо е въпрос за друга дискусия. Що се отнася до изграждането на силна връзка на автора със своите почитатели, фенове, съмишленици мога да посоча няколко само добри постижения: на Радослав Младенов „Идиотът в мен“, на Павлина Павлова „Сапфиреният феникс“, на Георги Бранев „От облак на облак“, на Надя Михайлова „Чужденци в чужбина“. Тези автори почти познават по лице читателите, към които са адресирали своите книги. Затова и техните белетристични текстове са напористи, кипят от енергия, ефектни са почти като светлинно шоу и привличат интереса. Това са книги, които провокират точно определени читателски слоеве и аз много ще се радвам, ако науча дали действително моите предположения са поне близки до истинското състояние на нещата…

Има автори, които са по-спокойни в отношенията си с читателите. Те проявяват по-голяма сдържаност, по-силен аристократизъм и желанието им да се харесат на читателя е по-овладяно и по-завоалирано. Такива автори са Катерина Хапсали  с „Гръцко кафе“, Георги Михалков с „Човекът, който подаряваше мечти“, Златимир Коларов със сборниците „Отблясъци от далечни светкавици“ и „Шантави истории“. Техните книги са повече лични изповеди, но също носят силата на компактната атмосфера, около която гравитира читателският интерес.

Много от авторите през 2015 година са се насочили към интимния свят на съвременниците си.  Всички разбират, че в тези взаимоотношения е трудно да се намери нещо, което ще изненада читателя. Това го знаят и авторите и затова са потърсили други интересни гледни точки. В „Гръцко кафе“ са зададени десетки други въпроси, които витаят около интимния свят на главната героиня. Въпросите на националната култура, на гена в балканските народи, на културните различия в хората разпукват структурата на техните семейни отношения, излизат на открито и правят романа сериозен и смислен. За мен тази книга е успех за авторката.

В романа „Пощальонът“ Йордан Пеев свързва автомобилната катастрофа с катастрофата в личния свят на героя. Симпатиите ми към този автор са безспорни главно защото освен този роман авторът е издал и втори роман през 2015 година – „Последният Адам“, който е също в този тематичен обсег, но според мен е на значително по-високо ниво. Двете произведения ме изкушават да кажа, че пред нас стои един завършен белетрист, за който от тук нататък най-големите изисквания и критерии за художественост ще си ги създава само той. Има такова ниво, след което авторът остава сам със себе си и със собствените си изисквания и представи за света.

Отбелязвам като успех и романа на Надя Михайлова „Чужденци в чужбина“, в който се разказва интересна история за взаимоотношенията между българи – емигранти в Англия. Сложните преживявания на героите някак ме оставиха спокоен. Не успях да вникна в драматизма, останах до нивото на описаното отвън, на очертанията на движенията на тези хора. Не почувствах вътрешните им преживявания и не се докоснах дори до тях, макар че ги предполагах…

Има два романа от миналата година, които амбициозно щурмуват политическата тема. Единият директно е назован политически криминален роман  – „Сапфирения феникс“ на Павлина Павлова, а вторият е „Доктринер“ на Светослав Нахум, който е допълнен с пояснението „роман за литературната идея“. Известно е, че политическият роман няма традиции в съвременната литература или поне аз не ги познавам. Затова и двата романа ми направиха впечатление с амбицията да се навлезе в сложните тайни и реални сюжети на политиката.

 Павлина Павлова е обработила и е разполагала с много фактология и с голямото желание да й намери подходящата художествена форма. Натискът на фактологията обаче понякога е толкова силен, че текстът придобива публицистична острота и рязкост и излиза извън пластиката на художественото звучене. Похвално е обаче желанието и през фактите за разпада на една банкова институция да се разкрият съдбите на героите, които са били близо до нея.

„Доктринер“ е роман, в който заявките са още по-високи. Явно авторът познава добре някои събития от политическия живот на Европа, които доведоха до промяна на историческия ход на времето на милиони хора. Затова споменах, че тук заявката е голяма, защото мащабът на събитията засяга огромни слоеве от населението.

И двамата автори успяват да ни убедят, че си струва да прочетеш книгите им. Поздравявам ги за това и за трудните задачи, които са си поставили. Аз бих пожелал на повече автори да опитат в политическата тема. Тя е благодатна за ровене, тъй като е близка до живота и е достатъчно отдалечена от него, за да е истинският живот… Вече двадесет и пет години сме свидетели на уникален исторически факт, несрещан досега по света – преминаването на социализъм в капитализъм. Няма по-голямо предизвикателство за съвременния белетрист от този факт, с който ни е дарила историята… Литературните критици могат да кажат, че още е рано да се белетризира времето, по-подходящ е публицистичният тон и изказ, затова пожелах на повече хора да се заемат с тази тема…

Искам да представя още една двойка романи: на Радослав Младенов „Идиотът в мен“ и на Георги Бранев „От облак на облак“. И двата романа разкриват „находки“ в ежедневието, имат задъхан, бърз темпоритъм, четат се леко, обединява ги прекрасното чувство за хумор, особено иронията и самоиронията. И двата романа са написани от интелигентни хора, талантливи и всяко изречение в тях убожда и провокира.

На първа корица на романа „Идиотът в мен“ пише „осмей първо себе си, и чак тогава – останалия свят“, а на първа корица на романа „От облак на облак“ – „четива за между две гари“. Смея да твърдя, че и двамата автори леко подвеждат читателя, като му притъпяват изискванията… Те точно разчитат на интелигентния читател, който ще очаква и ще открие изключително сериозни въпроси, зад храстите на покаралата папрат…              Историческата тема е представена доста широко в белетристиката на 2015 година. Сериозни и познати са и авторите. Творбите излъчват самочувствие и увереност. Романите са много професионално изпълнени. Такива са „Стамболов – воля за държава“ на Бойко Беленски, „Съновидение за св. Борис I“ на Анжел Вагенщайн, „Душа на друг човек“ на Никола Инджов. Тези книги са сред най-успешните произведения за 2015 година.

Разказаното в романа на Никола Инджов е запомняща се завинаги картина от последните 70 – 80 години. Виждаме как героите се премятат през драматизма на необходимото и желаното, как страдат от болката между безизходицата и правилната посока на спасението. В този роман, написан талантливо от познатия  на всички ни професионалист Никола Инджов личи, че изборът на темата пряко уплътнява целта на художника и твореца.

Романът на Бойко Беленски е сполука не само за него, но и за белетристиката на миналата година. Често се улавях, че по време на четенето губех връзката с реалния образ на Стамболов и го възприемах повече като литературен герой, мъченик на своите идеи и представи за уреждането на нова България. Това е успех за автора, защото в историческите романи е твърде рядко да се надмогне историческата плънка на текста и да се възприема само белетристичната тъкан като самостоятелна художествена реалност. Бойко Беленски е показал много линии, много конфликти. Драматизмът в главният герой лъха от всяко негово действие и се обуславя от много връзки – човек, общество, власт, народ, мъка, щастие и т.н.

Интересно хрумване чрез историческа тема е направил и Андрея Илиев с „Играчката на мъжете“. В трите новели е акцентирал върху една от любимите играчки на силния пол – оръжието. И най-важното: читателят разбира, че характерът на тази играчка не се е променил особено много през вековете, както и желанието ни често да посягаме към нея.

Голяма е групата на авторите, които изследват нравствените аспекти в отношенията между хората. Вероятно те са разбрали, че днес времето комерсиализира живота и променя досегашните им представи за морал и нравственост. За да тръгнеш към тази тема трябва да притежаваш висока чувствителност, изострена способност да откриваш измененията в тази невидима същност.

Златимир Коларов е издал два сборника с разкази през 2015 година – „Отблясъци от далечни светкавици“ и „Шантави истории“, заедно с Валя и Калин Коларови. И в двете книги личи постоянната тревога на автора за своите герои. В „Шантави истории“ са търсени по-обобщени образи, в следвоенните разкази съдбите в разказите са много лични, героите са отчаяни, тъжни и смазани от разрушенията и ужаса на преживяното.

Важна характеристика за произведенията по тази тема е, че в почти всяко от тях повествованието спира до задаването на въпроса… Авторите не съзират продължението, нямат концепция за решението…

Георги Михалков с „Човекът, който подаряваше мечти“ и Стефан Бонев със сборника „Странните неща“ са близки в търсенето на общочовешките нравствени ценности. Техните герои винаги се изправят пред нравствен проблем. Божидара Цекова в сборника „За обичта и всичко останало“ е разказала истории от семейния свят, но винаги с нравствено послание – единият от героите гледа настрани от семейството, а другият мисли и за двамата… Авторката разказва леко и непринудено, но разказите са като пеперуди – бързо изхвръкват и отлитат. Героите си говорят прекалено спокойно за случките, в които са главни участници. Няма го вътрешният свят. Или го има, но не е показан. Нещо близко съществува и в търсенията на Анна Колчакова в романа й „Бразилска пеперуда“. Вероятно става въпрос за действителна случка, в която грижата за едно обречено дете доставя радост на главната героиня. И при тази авторка темпото на разказа надделява над вътрешните преживявания на героинята.

През изминалата година са издадени четири романа, които заслужават, първо, да се разгледат заедно, защото се конкурират във всяко отношение, второ, защото имат сходни послания и, трето, защото се отличават със силата на своята художествена стойност.

Това са романите на Йордан Пеев „Последният Адам“, на Георги Чаталбашев „Резерват за грешници“, на Здравка Евтимова „Една и съща река“, на Евгений Кузманов „Клуб „Петък 13“.  За тези произведения общото е, че избраната тема създава най-добра среда за развитие на авторовите идеи. Високи са възможностите на всеки от тях да постигне желаното художествено внушение. И четиримата притежават белетристичен опит и зрялост, за да постигнат плътен рисунък и убедително художествено послание. Въпреки общите прилики искам да отлича два от тези романи, които повече ме привличат в чисто субективен план. Става въпрос за „Последният Адам“ и за „Резерват за грешници“.

„Последният Адам“ е роман с почти притчово звучение. Това е книга за мислене над най-големите въпроси за човечеството. В тези 150 станици авторът е успял зад привидно лековатото и приказно-забавно разказване да вмъкне сериозни послания, дълбоко гравирани в текста. Четеш и все едно разгръщаш храсти и чакаш да стигнеш до края…, но не стигаш, защото написаното непрекъснато те кара да асоциираш, да си представяш, да търсиш прилики и разлики, да усложняваш…

Разглеждам и като голям авторов успех романа на Георги Чаталбашев „Резерват за грешници“. Този талантлив автор умее да създава атмосфера, която да привлича. Тази атмосфера личи както в цялата структура на книгата, така и в отделни части от нея. Не мога да забравя сцената с разфасоването на опеченото агне. Това са класически изписани страници, в които се „чуват“ и звукови ефекти. Това е роман-спектакъл, в който всяка страница е кадър от филм. Затова си мисля, че повествованието е подходящо за филмиране и дано моето предложение вече се планира или поне да се мисли по този въпрос.

Успешен е и романът на Здравка Евтимова „Една и съща река“. Авторката потвърждава познатия ни професионализъм, с който тя пише. Виждаме добре изградените образи, пластиката, която обвива повествованието. Героите действително изживяват дните си като потопени в една съдба, която някой друг е предвидил… Те са силни характери, които се променят, борейки се за желанията си и разбирайки обречеността, в която са потопени.

В романа си „Клуб „Петък 13“ Евгений Кузманов прави интересни внушения, противопоставяйки едни на други героите си. Образите са толкова силни, че въздействат като живи, ходещи портрети. Това е забележителна способност на автора, което читателят не може да не отбележи с уважение.

През миналата година са издадени няколко сборника с разкази, които също заслужават да бъдат представени, макар и накратко.

Албена Докова и Вангелис Зафиратис са публикували диалог в писма. В началото очаквах да се натъкна на сюжетна линия в отношенията между двамата. Това щеше да бъде епистоларен роман. Но нещата тръгнаха в друга посока. Авторите ме изненадаха като съхраниха свежестта на своята първа среща и искреността на чистите си помисли. Повярвах им, че писмата са истински, а не специално написани. Ясно разграничавах стила на Албена и на Вангелис. Проследих измененията в изказа на героите в хода на техния диалог. Действително повярвах, че са извървели дълъг път един към друг.

Милка Иванова с „Приятелят на Дон Пабло“ и Бойка Асиова с „Лудовица“ също печелят симпатии с искреността на словото си и главно с емоционалния заряд, който лъха от написаното. Особено при Милка Иванова разказите се превръщат в импресии, което говори за способността на авторката да предава чувствата си на читателя.

Петър Евтимов е написал сборника „Кафене Граово“, в който с изключително неподправен стил е разказвал мъдро и увлекателно. Той е автор, който много не се намесва в действието на разказа, затова те се четат като самостоятелни случки от живота. Като че ли са се написали сами, без авторова намеса.

По друг начин се е представил Любомир Халачев в сборника „Любов по време на студената война“. Той навързва живота след себе си. Зад него се оформя нишка от събития, следващи едно след друго като на верижка, които показват многообразието, пълнотата и понякога безсмислието на нещата, сред които сме се разположили да живеем.

Няколко думи за образите и героите в белетристичните произведения. Много епизодични са опитите за изграждане на характери. Тук безспорно, като добър пример са героите на Георги Чаталбашев от „Резерват за грешници“. В повечето случаи авторите директно описват качествата на героите си или външния им вид. Не може да се каже, че героят е „як като бик“. Бих предпочел да усетя физическата сила на този човек, а дали е като на бик или на друго същество е друг въпрос. Това е основен похват за изграждането на образите на героите в голяма част от произведенията.

Почти така стои въпросът и с психологическата характеристика на героите. Авторите в по-голямата си част назовават пряко какво чувства героят, а не го показват чрез действията му или преживяванията му. Тази гледна точка е особено важна за изграждане на пластиката, чрез която читателят не трябва да вярва на автора, а да почувства героя.

Не по-различни са нещата и с драматизма в образите на героите. Какво ще бъде качеството на белетристиката, ако в героите не се пресичат противоречиви тенденции? Ако героите не се разкъсват от идеи, от алтернативи, всяка от които правилна… Такъв драматизъм усетих в образа на Стамболов от романа на Бойко Беленски, но действително това е рядко явление в книгите, които са издадени през миналата година.

Стигаме и до въпроса за измислените и истински съществуващи литературни герои. Васил Попов често ме напътстваше, като казваше: „Може да си го измислил този герой, но трябва така да го опишеш, като че ли има жив човек зад него…“ Опитвах се да търся живота в литературните герои на романите и разказите, но повечето от тях ми се струваха измислени и неуплътнени. Може да са били истински, да са имали дори прототипи, но ми се струваха бледи.

Следващият критерий, на който ще обърна внимание, е „чопленето на текста“. Този процес, като че ли не съществува в съвременния белетристичен процес. „Чопленето“ е неприятна, трудоемка и изискваща много време работа. Защо? Защото думите имат свойството да изветряват с времето. Написваш един разказ или роман, оставяш го някъде и след година-две разбираш, че много от думите в него са изветрели, превърнали са се в кухини. Няма рецепта за времето, което е необходимо на всички думи, които са неподходящо избрани, да изветреят. Важно е авторът да не допусне в творбата си наличие на такива кухини, с които да се обсипва читателят.

Завършвам тази част от доклада с още един критерий, който си бях поставил, четейки представените ми произведения: опитвах се да открия индивидуалния художествен стил на всеки автор. Опитвах се да си представя ще позная ли следващата му книга, без да ми е известно името му? На това място ще вмъкна едно отклонение: Преди много години организирах един конкурс в издателство „Народна младеж“ за редактори, на който с Димитър Яръмов подбрахме текстове от много известни автори. Участниците в конкурса трябваше да познаят автора или поне в кой век е написано произведението. Искахме да проверим не само културата на кандидатите за редактори, но и чувствителността им към спецификата на художествения стил на авторите. В тази връзка искам да кажа, че от представените книги на пръстите на едната ръка се броят авторите, на които безпогрешно бих познал следващите произведения.

Като говоря за изразни средства бих завършил с още едно произведение, което е напълно необичайно за издателската практика. Става въпрос за албума на Иван Кьосев, в който са изрисувани портретите на десетки български писатели. Безспорно това не е белетристична книга, в нея няма сюжетни линии, но има творчески задачи, които Иван Кьосев е изпълнил прекрасно, отговаряйки на изискванията на своите модели: да ги нарисува по-млади, да изглеждат по-интелигентни, в същото време да си приличат силно с оригинала и да останат завинаги в историята… Иван Кьосев си е свършил добре работата.

И така групата на най-добрите книги за миналата година включва романа „Последният Адам“ на Йордан Пеев, романа „Резерват за грешници“ на Георги Чаталбашев и историческия роман „Стамболов – воля за държава“ на Бойко Беленски.

Кое още липсва в картината на издадените книги от 2015 година? Може би предположенията ми за реализацията на тези книги. Всички те са издадени във време, което се управлява от „продавачите“. Днес продавачите определят закономерностите – не само в книгоиздаването, във всички сфери на живота. И не е задължително най-добрият продукт да се радва на уважението на продавачите. Просто продавачите определят най-добрия продукт, защото налагат критерий, който често е извън общоприетите ни изисквания за художественост. Това се нарича индустрия, която често не признава качествата на творческия процес, а изискванията на пазарната среда… Затова вече си има ясни маркетингови рецепти и ако искаме да се включим в тяхната реализация, бих предложил да дискутираме върху подпомагането на процеса за приближаване до читателя…

Художественото слово има свойството да увеличава обема си и да пораства, само ако се възприеме от някого. Не се ли възприеме, остава като новородено и непораснало дете. Така ми изглеждат сега книгите от 2015 година. Имат нужда от загрижен родител… Както родител води детето си на кръжоци и курсове и обяснява как то добре рисува, пее и свири и как от него може да излезе нещо, така и книгите имат нужда някой да ги поведе из пазара и да разказва на читателите, че ако ги прочетат, тези книги ще пораснат големи, защото от всички миналогодишни заглавия поне десетина ще пораснат, ако получат такова внимание и такава грижа.

Съвсем в края искам да спомена какво е записал Луи XVI в дневника си за деня, в който пада Бастилията. Записал е думата „rien“ – нищо. Явно не е разбрал истинското значение на събитията, не е прозрял бъдещите промени, до които те ще докарат Франция и Европа. Приел е това събитие като поредния метеж.

Днес бих записал в моя дневник „появиха се книги през 2015 година, които очаквам да пораснат…“