ЦЪРВУЛИТЕ
Още докато се качваше на влака, блъскан от навалицата, дядо Милан чу нейде, зад гърба си познат глас:
- Тате, тате! Почакай!
Старият човек обърна машинално глава назад и съгледа в напиращото гъмжило сина си Милко, който му махаше запъхтян с ръка:
- Тате, не си отивай! Върни се! – викаше му той, пламнал, зачервен като въглен жарава от напрежение.
Бащата се поспря, подвуоми се за миг, ала нищо не му отвърна, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му и не можеше дума да отрони. А хората наоколо, помъкнали всевъзможни багажи и деца, се тълпяха припряно пред вагоните – оставаха броени минути до тръгване на влака. Старият човек се беше предал вече на властта на хорския бързей, който беше неудържим и го натъпка в един от вагоните. Сториха му място в съседно купе, ала сдържа ли го, из главата му шестваше незаглъхващ все оня напорист глас отвън и не го оставяше на мира. Стана му жал за чедото му, припнало по петите му. Нещо го резна отвътре, стана изведнъж и се изсуна вън в коридора, дето все още не секваше потокът от преминаващи пътници. С големи усилия успя да се добере до отворен прозорец и разля напрегнат поглед над гъмащото все още по перона множество. Макар и в напреднала вече възраст, очите му бяха верни като на сокол, та скоро уловиха отново къдрокосата, тъмнокестенява глава на сина му.
- Тате, моля ти се! – стрелна го пак пресепналият глас на младия човек от перона.
- Не прави така! Слез моля те!
Бащата го гледаше замислен, главата му замаяна и зашеметена, разпъната от странен смут, още не можеше да се съвземе. Дрехите му играеха на гърба, а устните потреперваха от неумолимо вътрешно безпокойство.
Страшна мъка го гнетеше, но как да я озъпти. Сърцето му се късаше от болка като гледаше как момчето му се притеснява, поставено между чук и наковалня. Душата му се гърчеше, притисната от безмилостно менгеме, което беше заключило устата и думица не можеше да промълви. А отвън един глас все още не губеше надежда.
- Тате, къде си тръгнал? Поне за Коледа да сме заедно! – не преставаше да го утешава синът, почуствал се виновен, че не може да обуздае капризите на жена си.
- Милко! – открехна мъчително устни мъжът от прозореца. – Прости ми, ама не е за оставане у вас. Нали чу какво се хортува. Нека барем ти да си добре с децата, па не се кахъри за мен. Тя моята се е веке видяла…. – успя да изрече и очите му тутакси се замъглиха.
- Тате, моля ти се, недей така да правиш! Е, колата е тука, ела! – сочеше му Милко назад, кипнал от мъка, към паркираните автомобили до гарата. Остави я нея, знаеш каква е…
Бащата стоеше окаменял на мястото си, гърдите му пареха от неутешима горест, която безжалостно поглъщаше сетните му сили. В тоя момент вагонът се размърда, напомни за своята подвижност и бавно потегли. Синът се почуства безпомощен да пропъди нанесената обида на своя скъп родител, лицето му помръкна, явно връхлетяно от непреодолимо чуство за вина.
- Не се тревожи толкова, Милко! – нададе унило старецът, усетил болката на чедото си. – Гледай ти да си жив и здрав, семейството ти, пък мен ме зарежи. Не съм се скарал със самотията…
Влакът постепеннто ускори ход, а на перона една ръка дълго махаше, тя сякаш молеше прошка от човека, застанал повяхнал на прозореца. Горкият човечец все още не беше на себе си, бе вторачил замъглени очи в стъклото и не ги откъртваше от него, макар че вече нищо не се виждаше. Нейде далече остана надеждата му, помрачена от надменната студенина и бездушие на града. Постоя още малко като омаломощен, приковал празен поглед навън и чак сега му текна за мястото, което го чакаше в купето. Вътре го посрещнаха оживлението и бодрото настроение на спътниците му. Насреща му се бяха увлекли във весели предпразнични приказки младо семейство с две деца. Погледа му веднага привлякоха като магнит малките.
- Добър ден, дечица ! – заговори ги нетърпеливо първо тях, обгръщайки ги с топлото дядово изражение. – Накъде се наканихте?
- На село, при баба и дядо! – отвърнаха му почти хорово малчуганите.
Добра Коледа ще прекарате! Да сте живи и здрави, да ви посрещат и изпращат, да ви се радват – рече им дядото и усети как нещо го жегна отвътре като си помисли за своите внучета. Как му се зарадваха, като го видяха. Толкова много ги обича! С какво нетърпение очакваше тоя празник! Милите му внучета – и пари беше скътал за тях, подаръци… Тая пуста самотия му беше дотегнала у дома. Откакто бабата му се помина, изведнъж осиротя, често по цели нощи не мигва.
Денем е по-друго – до магазина, отбие се в кръчмата – размени някой и друг лаф, заприказва се с негови акрани. Па и все още е здрав и читав, поработва помалко, прехваща по някой и друг лев, че на пенсия само може ли да разчита. А когато Милко му заръча да им гостува за Коледа, светна му изведнъж пред очите. Пък и младите чудо време не са се вестявали. По-рано, докато беше жива баба Миланица, намираха време и за тях, къщата им оживяваше. От прасенце, кокошчици, яйца – все нещо ще откарат. Колата им не обичаше да се връща празна. Ама сега старост го налегна и стока не се чува лесно на село.
Беше се отпуснал уморено на седалката и поглеждаше сегиз-тогиз към децата.
Мислите му неволно го връщаха към преживяното в днешния ден. В натежалата му глава изплуваха двете му внучета – Иринка и Борко. Ето го и таткото, усмихнат, бърза да стисне сърдечно загрубялата десница на скъпия гост… Само майката я няма. Тя, както винаги се случва, все се прави на много заета или пък все още не е чула за пришълеца от село, за да се здрависа с него. Малките им наследници обаче не можеха да му се нарадват. Още щом го зърнаха, се втурнаха като малки агънца и се хвърлиха ненаситно да го прегръщат.
– Дядо, мили дядо? – надпреварваха се да излеят обичта се те, вкопчили се в него, зажаднели за детска ласка обятия.
– Какво ни носиш дядо? – заобсипваха го с обичайните си въпроси , знаейки че той винаги ще намери с какво да ги зарадва. Очичките им живнаха, грейнали от подадените им шоколади и сочни банани.
Майка им следи отстрани тая удивителна гледка, сияеща от детско щастие и умиление. Изведнъж се почуства неловко и, за да прикрие безразличието си към пристигналия свекър, опита да изрази, макар и лицемерно, някакво гостоприемство.
- А, дойде ли? – изтръгна само това с подчертано ледено изражение като се ръкува с половин уста за „добре дошъл“.
- Ами що да чиня, нали ми бяхте поръчали и аз довтасах. Донесох една дамаджанка от мискета да се почерпим като на празник. А големият петел, дето гонеше и плашеше дечурлигата от махалата, и на него му видях сметката. Дано ви се услади с кървавица и кисело зеле. Турил съм някой и друг орех, яйца… Нали знаете,че селска къща е като брашнен чувал.Колкото и да го тупаш, все пуска по нещо.
Докато гостът разказваше за своя товар, снахата изобщо не го слушаше, беше се заоблачила и се чудеше как да се отърве от това досадно гостуване. Изведнъж се запъти към спалнята и кимна поверително на съпруга си да я последва. Малките хич не обърнаха внимание на това и продължаваха да се жабуркат с примамливите дядови вкусотии. Дядо им беше седнал на дивана в хола да се поотмори и понечи да извади вестника, който си беше купил на гарата за някоя и друга новина. И тъкмо го разтвори, ненадейна караница откъм спалнята го сепна. Захвърли вестника, наостри слух и му замириса на сериозна кавга. Позаслуша се и улови:
- Ти бе, с какъв акъл го домъкна тук! – чу през стената гласа на снаха си. – Само той ми липсва сега! Знаеш, че сме поканили майка и татко, пък и някои приятели ще дойдат, за какво ни е той?
- Ама Жени! – опитваше да я успокои мъжът й. – И той е човек, бива ли да го оставяме сам на село? Няма другаде къде да отиде, човешко е…
Като чу тези приказки, гостът изведнъж се почуства като на тръни. Изтръпна като ударен от елекстрически ток, остри иглици запъплиха по гърба му. Имаше усещането, че е попаднал в страшна яма,от която трябва да се измъкне час по-скоро. За момент се посъвзе и пак погледна към спалнята, а оттам не преставаха да се сипят хапливите изблици на гостоприемната домакиня.
– Не го искам тука, чуваш ли?
– Не си права, разбери! – напразно се стараеше да я разубеди синът му.
– Ти още не си разбрал, че не мога да го понасям! Само цървулите му щом видя, ми се вдига кръвното…
– Какво пък толкова ти вадят очите цървулите? Човек от село! С какво да ходи?
– Мирише, та се не трае! Ако ти е толкова мил, избирай! Или-или!
– Ти май не си с всичкия си!
-А-а-а! Така ли? Вие сте най-хубавите, а пък ние с образованието сме за боклуджийския сандък, нали?
Градусът на напрежението в спалнята все повече се покачваше. Дядо Милан се видя в чудо. Надигна се като попарен от дивана и тръгна право към антрето, дето го чакаха смълчани послушните му селски цървули. Но, преди да се обуе, се обади на сина си:
– Милко, аз си отивам, белким миряса къщата без моите цървули. Изпразнете само торбите, че трябва да хващам пътя за гарата.
-Тате, стой тука ! Никъде няма да ходиш ! Изпречи се отпреде му синът, смутен от яростните нападки на жена му.
-Айде, довиждане! Само мирлък да е!.. – тръшна помръкнал от огорчение вратата нежеланият гост и се затътри съкрушен към асансьора.
– Ама как така? – спусна се подире му синът, кипнал от болка и негодувание. – Дядо, дядо бе! – чу крехките мили гласета на невръстните си внучета, очите му мигновено се наляха…