Прогресива ГЕОМЕТРИКУС е псевдоним на Наталия НЕДЯЛКОВА.

Наталия Недялкова е родена през 1969 г. в Русия. От 1984 г.- живее в България. Завършила е полска филология във факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Журналист, преводач, поет. Председател на Творческата комисия към Бургаската писателска общност, член на Съюза на рускоезичните писатели в България, член на Съюза на преводачите в България. Превежда от (и на) руски, полски и много други славянски езици. След завършването на висшето си образование 16 години работи като журналист във вестниците „Бургас днес“ и „Труд“.

Нейни произведения и преводи са публикувани в различни издания у нас и в чужбина: сп. „Литературен свят“, сп. „Пламък“, национално списание „Море“, алманах „Бургас“, електронно списание „Меридиан 27“, алманах на Съюза на рускоезичните писатели в България „Отражения”, в авторитетни списания и алманаси в Русия,  Полша, Македония, Хърватия, Черна гора, Албания, Румъния и др. Автор на самостоятелните поетични книги „В театъра на сенките” (2014 г), „Перила към небето” (2017 г), „Онзи зад вратата“ (2019 г), на съвместния двуезичен сборник с руската поетеса Валентина Сергеева „Там, за зимой” /“Там, след зимата“, издаден в Санкт-Петербург. Носител на награди от Международния конкурс „Съзвездие на духовността“, състоял се в град Киев: трето място в категория „Литературен превод“, диплома от Творческия съюз на писателите на Грузия, Тбилиси – за високо писателско майсторство, както и отличие на писателите на Казахстан за преводи на съвременна балканска поезия. Лауреат е в международния конкурс „Княгинята на руската поезия“, посветен на 130-годишнината от рождението на Анна Ахматова.

 

 

БЕЗ БАГАЖ

Който трупа знания, най-накрая от ума си пати. Защото, знайно е и е незнайно, че в онова Позорище всички роли са предварително разпределени, репликите отдавна са написани, а сюжетите не са чак толкова много. И ако някой си мисли, че след пристигането си в театрото ще минава някакъв кастинг, където някой ще оценява дарбите му, дълбоко се заблуждава. Затова, милосърдна е чистотата на невежеството. През призмата му някоя провинциална панаирджийска шатра може да мине за Кралския театър в Копенхаген. Инфантилките да се превърнат в инфанти. А застаряващите инженю-та в инженери на човешките души.

Аве, Цезар! Приветстваме Те, Велики Сценаристе на Вселенското представление. Помоли патрициите си, които си наредил в ложите, да престанат да дават лайкове на онези, които се бият един срещу друг на арената. Всеки високо вдигнат към небето палец ги хвърля в нови и нови битки. Те са уморени и е време да приберат мечове в ножниците им. А лъвовете да се кротнат в клетките си.

Вива, Цезар! Пристигаме без спомени на онази Гара Разпределителна, от която тръгваме да търсим своя път, своята Viva Sacra. Онова Дао, което ще ни отведе в истинския дом, който е далеч от сегашното си име. Истинското е неговия адрес, който сме забравили.

Някои пристигат с багаж, претрупан със стари неуредени сметки. Вече не си спомнят от кого, колко и в кое завъртане на Самсара са взимали назаем. За неоправените плащаници и лихви им напомня единствено смътното и подсъзнателно чувство за Дълг. В нашия театър това се смята за добродетел, за нещо много красиво и благородно.

Други пък инстинктивно се опитват да разтоварят куфарите си от всичко ненужно, за да бъде пътуването леко и приятно. Един вид, да се наслаждаваш на гледките и диалозите със спътниците по пътя, а не да дебнеш през цялото време някой да не ти отмъкне дисагите.

 

За един Поет, разказват, че когато тръгвал на път, взимал със себе си само четка за зъби. Защото бил бохем и живеел като птичка Божия.

Заченатите в мрака, тръгват да търсят мястото си под слънцето. Защото копнеят за истинската светлина.

Стълбата към небето е стръмна.

По стъпалата й се изкачва с по-малко багаж, за да не се срутиш.

А най-добре – без багаж.

 

 

 

ХУБАВО Е ДА БЪДЕШ КНИГА

 

За някои животът, земното му измерение, е нещо като храм. Особено за онези, свикнали с художествените интерпретации на абсолютната идея, която човешкият разум всячески се опитва да напъха във визуален образ, цвят и форма. В храма – Битието, едни отправят горещи молби, други молитви, трети препокриват и двете понятия. И макар направлението на отпращането на двата вида послания е едно също – Там, някъде Горе, разликата между двете е като между небето и земята. Нищо, че някога някой е казал, че каквото е горе, такова е и долу. И че Едно е всичко, а Всичко е едно.

За други пребиваването в света на материалните форми е като посещение в библиотека. Тежки, отрупани с дебели и не толкова обемисти книги, рафтове. Подредени по раздели, по азбучен ред и по какво ли още не, в съответствие с уставните правила на сигнатурната таблица. Научиш ли я добре, сигурно ще разбереш и тайните на мирозданието. И затова, че най-ценните екземпляри се пазят далеч от многото очи и ръце, в хранилището. А за достъп към златния фонд съществува специален режим, специален ред и заявка, молба и молитва.

Ще ни се да мислим за уникалността на собствената си житейска история. И че между двете й корици – началото и края – четящия го чакат неподражаем сюжет, оригинална фабула, запомнящи се диалози и монолози, крилати фрази, които подобно на ято фантастични птици ще се измъкнат от тесния кафез на повествованието, за да пребъдат във вековете.

Хубаво е да бъдеш книга. Не досадно и глуповато четиво, което се захвърля след първите 2-3 страници. Нито пък бестселър, чиято бясна популярност и нашумялост минава бързо и угасва като новогодишен фойерверк.

Хубаво е да бъдеш книга, написана от мъдър автор и прочетена и препрочитана от интелигентен читател, който успява не само да прочете между редовете, а и да продължи повествованието, дори и като сложи след точката му още две, та да го превърне в многоточие и да направи финала отворен.

А когато всичко се превърне в пепел и прах, хубаво е да бъдеш прашинка върху корицата на някаква старинна книга. Падне ли тази прашинка на земята, значи, че след дълги години забвение някой отново е отворил КНИГАТА.

 

 

СВОБОДНАТА ВОЛЯ ОТ ЗАКАЧАЛКАТА

 

Преди да отвориш прозореца си към света, отваряш вратичките на вътрешния си гардероб.

Там, сякаш върху закачалки, грижливо са подредени, изпрани и изгладени, настроения. Някои дори съвсем нови и все още необличани.

Настроения за студени и ветровити дни.

За жегаво време, без намек за повей.

За прашасали улици и за сокаци с кални локви.

За празник и делник.

За полска работа и за градинско парти.

Настроения за разхвърляне на камъни.

Настроения за събиране на камъни.

Настроения за изскубване на плевели.

Настроения за прибиране на златни класове.

Преди да отвориш прозореца си към света. (казват, че очите са онзи прозорец, през който душата наднича и гледа), и преди да отвориш входната врата, за да излезеш навън, нагласяш се в подходящите нагласи.

Настроението е като дреха. За да се чувстваш в него, като в собствената си кожа, трябва да е ушита по мярка, да стои добре, и е достатъчно ефектна – и за модния подиум, и за селския мегдан.

Що е то Свободната Воля в един предопределен сценарий и отдавна утвърден репертоар.

Да спазваш модните тенденции, или да се опиваш от архаизма на винтажа? Да решиш коя от всички закачалки да измъкнеш от гардероба?

И разбира се, да не забравиш и за маската.

Твоето личното право на избор –

дали да е еднократна

или да бъде за продължителна употреба.

 

 

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНАТА ЗАПЕТАЯ

 

Представи си, че животът не е нищо повече от един учебник по граматика. Толкова много правила, толкова много изключения, че сто живота не стигат, за да ги научиш всички тези капани, завои, слепи улици в личната си словница и колективната буквеница.

Сякаш някакъв Одисей лавираш между морфологията и синтаксиса, като между Сцила и Харидба, вярвайки на красивата фраза, че който узнае истинското име, ще управлява същината на явлението. Ала Обетованата земя, онази прословута Итака, все така и не се мярка. Явно имената им изначално са изписани с правописна грешка върху пътната упътваща табела.

Вървиш нанякъде и се препъваш в препинателните знаци, превръщащи се в препятствия.

Иска се много воля и безразсъдство, за да се измъкнеш от отчайващата рамка на кавичките.

Иска се много пунктуалност, за да подредиш в пунктирна линия всички онези елементи от пунктуацията, та тиретата да се превърнат в онзи мост, който да те преведе над бездните на правописните канони.

Като фокусник, сблъскал се с монолитната непоклатимост на точката, опитваш да измъкнеш от черния цилиндър на фантазията си поне още две и да превърнеш точката в многоточие.

И накрая, сред морето от скоби, дефиси, удивителни, въпросителни и прочие елементи на графичната система, да намериш

Нейно Величество Запетаята.

Тя разделя и огражда.

Тя променя смисъла.

И като същинска кукичка улавя в морето на семантиката, не златната рибка, а направо трите кита, на които ще се крепи

Твоята персонална граматика.

 

 

НЕ Е ЛЕСНО ДА КРОИШ КАПА

 

Не е лесно да кроиш.

Каквото и да е. Било то планове, или пък капи.

Защото за всичко трябва мярка да има, а къде да я намериш правилната универсална мярка, щом от всяка камбанария мащабирането е различно. И хубави конци трябват, и по възможност да не са бели.

Защото, ако се наложи кърпене или съшиване, да личи по-малко.

И винаги при кроячеството има огромна дилема.

Не само в реалния, а и в огледалния свят.

Ето, например, дори и Лудия шапкар се чуди

на кой най-напред да скрои капа:

На Триглавата ламя

или Конника без глава.

И какво да скрои точно

Капа или цилиндър на фокусник.

От който вместо мартенския заек,

може да изскочи, ако не котката на Шрьодингер.

то поне усмивката на Чеширския котарак.

 

 

ПО МОСТА НАД ЖИВОТА

 

Пее се в една стара песен, че животът е нещо като мост, по който вървиш от единия бряг до другия. От началото до края, а може би от изначалното приключване към някакво предстоящо започване. Знае ли някой. „Кръгът никога не се затваря, времето никога няма да умре“, а обратното отброяване понякога означава старт.

Не е нова мисълта за моста и за живота, и за житейското пътуване. Нищо, нищичко ново под слънцето, както го пише в разни умни старинни книги.

Ама за всеки влак си има пътници, и за всеки пътник неговия си индивидуален мост. Въжен, виадукт, понтонен, висящ, мост-естакада, покрит, тунелен…

Някои уверено стъпват върху монолитните железобетонни конструкции и преминават през моста на живота си или над него като танкове. Пробивни, газещи и разчистващи всичко по пътя си.

Други с достолепие на римски патриции триумфират по зидани сводови мостове в търсене на своята изгубена империя.

Трети с внимателна прецизност на акробати и отчаяна смелост на авантюристи превземат височината и разстоянието на пръсти – над истинската, или пък измислена от тях пропаст – по сплетени въжета и дървени дъсчици.

Четвърти се радват на соления бриз, синята бездна и царската дантела на вълните, пристъпвайки по моста насред морето.

По някои мостове може да премине цяла кавалерия и безчетна войска.

Други пък са тънки като нишка, призрачни като тънък лунен лъч. Но и те свързват двата бряга, началото и края, завършването и започването.

Мостове.

Преходници.

Съединения.

Линии.

Благословени да са те и техните строители.

Защото

Лесно е да гориш мостове.

Трудно е да ги съграждаш.

 

 

ВСЕКИ С ФИЛМА СИ

 

Греши онзи, който си мисли, че Великата Илюзия, по-точно участието в нея, е привилегия само на избраните. На онези щастливци, дето имат официални тапии за актьори, режисьори, сценаристи, оператори и прочие кино-работници.

Всеки е със филма си, и във филма си. Отпреди и след времената лентата върти ли се върти, прожекциите – ту се радват на небивал касов успех, ту вървят на празен ход пред полупразна зала. Но филмът никога не свършва.

Щеш ли или не, играеш и участваш, участваш и играеш.

Важното е да не излизаш от собствения си филм и, опазил те Основния Сценарист, да не влизаш в чужди.

Там, гарантирано няма да ти предложат главна роля, за която номинират и награждават с Оскар, златна палма и сребърна мечка.

Там ще си част от масовката, фон, върху който ще блестят и изпъкват всякакъв калибър movie-star или прочие знайни и незнайни старлетки.

В своя си филм си алфа и омега на кинаджийството. Първият и последният кадър. Мистичният целулоиден Уроборос. Целият киноекип и публиката. Билетопродавачът и кинокритикът. Всички знакови филмови братя – Люмиер, Уашовски, Коен, а дори и сестри, ако има такива.

В своя си филм ти си самият филм, самата филмова лента, която няма прекъсване. Тя се извива като нишката на Ариадна, която все някога ще изведе от лабиринта на Великата Илюзия. И от нишка ще се превърне в триумфалния червен килим. Твоите 5 минути звездна слава за всички изиграни главни и поддържащи роли.

 

 

ЗА ДОБРОТО

 

Доброто съществува. Независимо от това, че подобен род констатации, може би, звучат наивно и нефелно.

В модерния свят е модерно да бъдещ циничен, скептичен, хулещ и присмиващ се.

И интелектуално да намираш грозното и малоумното във всяко нещо, изпречило се пред погледа ти.

Добротата няма остри зъби, отровно жило, рога, копита, зурла, грабливи нокти – все неща толкова необходими за една джунгла, гора, ферма, кочина.

Места, реално съществуващи, и разбира се нужни като елементи в общата картина на Мирозданието.

В него нищо не е излишно, и всяко по своему е красиво и добро.

В неговата понякога абстрактна и сюрреалистична сюжетна линия има място както за Малкия Принц, така и Лорн Малво.

Място за Екзюпери, Куелю, но също така и за Буковски и Рот.

Защото Доброто е толерантно към всяка себеизява и никога не лепи етикети и определения.

Доброто няма корист, и не познава никакви страхове.

Защото няма какво да губи, а само какво да дарява.

Доброто не тъне в сиропираното блато на илюзиите, но и не живурка в зловонната клоака на омерзението.

Доброто е онзи мост, който понякога е солидно стоманено-бетонно съоръжение, а друг път е съвсем тънка летва и хлъзгаво въже над Бездната.

Но най-доброто на Доброто е, че то винаги е съществувало, наистина съществува, и ще пребъде во Веки Веков.

Или така ни се иска да вярваме.

 

 

ЗА УСМИВКАТА

 

Някога, след време, след времената, когато и тази цивилизация се превърне в кратко изречение във Вселенската енциклопедия, а може би не в цяло изречение, а дори в кратка дума или просто символ, много от важните неща, толкова важни, умни, сериозни, глобални и структуроопределящи неща ще изгубят своя смисъл.

Канарите, раздробени от времето ще се компресират в една песъчинка.

Славата, суетата, самолюбието и сребролюбието ще се превърнат в песъчинка.

Болните амбиции ще оздравеят и ще се превърнат в песъчинка.

И пясъчният часовник, който отмерва времето, ще се счупи и натрошените му стъкла ще се смесят с песъчинките.

Всички думи по света – изречени и неназовани ще се превърнат в песъчинки.

В хиляди, сгорещени от слънцето песъчинки, по които тича щастливо и усмихнато дете.

Дете, което не се бои да строи пясъчни замъци, които само след миг ще отнесе морската вълна. Вълната, която и самата тя след миг ще се разбие в морския бряг, и ще я попие пясъкът. До последната капка.

И пясъкът ще си отиде.

Но ще остане Усмивката.

С безброй усмивки в нея на всички някогашни, сегашни и предстоящи строители на пясъчни замъци и въздушни кули.

 

 

ЗА БУРИТЕ И БЕЗВЕТРИЕТО

 

„Сееш ветрове, жънеш бури“, казват мъдрите хора.

Но защо ли, обикновено го приемаме като предупреждение, а не обещание за добра реколта.

Защо ли се опитваме да отложим срещата ни със стихията, която се надига, преизпълнена с нечовешка мощ, и рано или късно връхлита.

Тайфунът се стоварва, помитайки по пътя си всичко преходно, за да разчисти пространството и да остави вечното.

Бурята, тази приказна красавица, ще разпилее сламка по сламка колибите, камък по камък дворците, но истинските катедрали никога няма да рухнат.

Халата ще изпочупи клоните, ще събори на земята изгнилите и узрелите плодове, но корените на здравите дървета ще останат. И Иградзил ще продължи да се издига към небето, подпирайки облаците.

Ураганът ще преобърне морето, не една котва ще се скъса, не един кораб ще намери вечното си пристанище на дъното. Но след лудешкия танц на фурията, брегът ще бъде покрит не с пясък, а с бисери.

Мнозина ще изберат привидното спокойствие да сеят безветрие.

Но щилът (абсолютно безветрие – б.м.), рано или късно, превръща в блато, дори и Световния океан.