АНЖЕЛА ДИМЧЕВА

Вариаци на критическото мислене

 

 

Боян Ангелов. „Прободени носталгии”, изд. „Лексикон“, 2024

 

Цивилизационният избор в 21. век предполага все по-задълбочено вглеждане в митологични и библейски понятия. Това важи и за народите, и за отделните индивиди. Не само историята се повтаря като факти, но и поведенческите модели търпят своеобразен кръговрат. В митологията на различни народи героите пробождат змейове, отсичат глави, изпращат отровни стрели да прободат очите на врага. Да си спомним и за Христос, който  беше разпънат на Кръста и след физическата му смърт беше прободен от стотника Лонгин, подчинен на Пилат Понтийски.

Физическото пробождане и днес шества от ТВ екрана, кино индустрията и компютърните игри – уж виртуално, но не съвсем. То действа пагубно на мозъка, извършвайки деформация на човешките възприятия, засилвайки съревнованието, алчността, омразата и властолюбието. Виртуалните убийци са деца, които не осъзнават колко лесна е крачката до реалното убийство. Ето защо диктаторите и войнолюбците не са изчезнали от картата на света. Напротив, заедно с тях се родиха и душевните убийци… Те систематично унищожават вярата в ближния, изопачават добросъседството, ликвидарат свети морални устои като уважението към майката, обичта към детето, толерантността към чуждата религия, надеждата на човека, че всеки има потенциал за духовно издигане, за постигане на един хармоничен свят – без войни и ненавист.

В този смисъл се движи подтекстът и видимите послания в новата стихосбирка на Боян Ангелов „Прободени носталгии“. Разбира се, тук няма да видим конкретика на „физическо пробождане“, защото това е философска книга. Четирите части, озаглавени „Владение“, „Немислимо“, „Кумирът“ и „Прободени носталгии“, подсказват траекторията на този феномен: спомените са коренът на онова бъдеще, което все повече ще е нужно на личността. Неслучайно книгата открива поетичния си прозорец с творбата „Алхимия“ – това е свещенодействието, което извършва любовта в „есенното безпокойство“ – не толкова като сезон, а като предверие на изтичащото лично време. Боян Ангелов е майстор на интимните фрески – те са вплетени в почти всяко стихотворение, дори на пръв поглед темата да е друга. Например в „Сенки“ лирическият герой разказва за лодките и гълъбите на едно топло пристанище, внезапно заговаря за Колхида и заявява: „Не е ли и тя смътно видение на любовта ни?“. И по-нататък мисълта му ни води към аксиомата: „Без кумири се живее по-добре, / защото остават поетите“.

Още по-сложно като разшифроване е стихотворението „Метафора“: една красива антична скулптура от поетичен вихър. В него желанието и обожанието към жената са изразени с абстрактни метафори, без думата „любов“ да звучи, но чудото на любовта е тук. Препратки към митологията присъстват в няколко творби, посветени на Кипър – амфитеатъра в Пафос, Агия Напа, Ларнака, планината Троодос… И през невидим мост между София и Кипър над разпенените вълни изгряват зелените очи на Афродита. Но това не са описателни, туристически разкази: поетът разсъждава за думите, които са камъчета от антични мозайки… В този цикъл от книгата има едно знаково стихотворение – „Китарата“: ето оттук започва линията на прободените носталгии. Една стара китара, макар и забравена някъде, ще прозвъни в душите ни и ще ни върне обратно към корените на рода, дома и съкровеното.

Втората част провокира със заглавието „Немислимо“: колелото на времето се е завъртяло. Точно сто години по-късно сякаш Далчевата празна къща от стихотворението „Повест“ („Прозорците – затворени и черни / и черна и затворена вратата, / а на вратата — листът със словата: „Стопанинът замина за Америка.“) намира своята проекция в днешна София. Боян Ангелов обича да навлиза в диахронното повествование – дали с поезия, с литературна биографичност, или с есеистика – няма значение. Неговото стихотворение „Почти по Далчев“ препраща едновременно към атмосферата на Далчевата предметност и резигнация, но и изгражда трагикомичното платно на изоставените къщи на днешните емигранти – със зиналите прозорци и пробит покрив, а над тях в далечината блести тъжно златният купол на „Невски“. В тази гротеска главна роля играе един бездомник, ровещ в кофите на европейската столица. Къде е Ангелът, който ще спаси душата му?… Къде е милосърдието на държавата, чиновниците, българите? Това са парещите въпроси, които нямат отговор.

В други стихотворения дебне „възторжената лава“, защото социалната несправедливост не може така да продължава. Или в творбата „Натурфилософия“ се потапяме в тържеството на въображаемото природно царство – с глухарчета и петунии, с рози бездомни и метафорични плевели, с косове и къпини. Тази цветна феерия ни кара да вярваме, че не всичко е загубено, гласът на достойните хора ще се чуе. Виждаме го в стихотворението „Сред нас“:

 

Отечествените слова

не се нуждаят

от защита,

над пурпурната синева

щом ехото им

още скита.

Върху прегърбената пръст

лежи обратното броене,

а който

ни спаси от мъст,

не ни научи на летене,

но е сред нас,

до нас върви

към своя връх студен и стръмен,

и на челото му кървѝ

пробойна от

венеца трънен.

 

Същата вяра в човека до нас пробожда носталгията по детството – „Вратата“ през времето се отваря, защото някога една добра ръка е отворила врата, за да спаси дете – не просто от сянката на траурното шествие. Тя го е спасила от самотата.

Третата  част „Кумирът“ ни връща към основни философски дилеми: Защо нашият съвременник се лута между „разпни го“ и „осанна“? Кои са днешните заблуди? Кога  победата не е заслужена, а е предназначена? Фантазия или реалност – кое да бъде водещо? Защо второто лице на приятеля е всъщност това на врага?

Боян Ангелов се доверява на един сложен метаезик в своята поетическа визия. Той знае, че от една страна, познанието убива емоцията, но от друга страна, познанието уплътнява стремежите на духа. Синхронът в овладяване на творческата стихия е труден, функцията на формата е ограничителна, затова на помощ идва интуицията – тя е тази проекция едновременно на смисъл и на език. Авторът влиза в ролята на интервюиращ себе си – дали се разкрива докрай, дали доверието на читателя е спечелено…? Поантата на стихотворението „Агорафобия“ ни казва с усмивка: смъртта ще разреши всичките ни проблеми.

Интимната струя отново преобладава в редица от творбите – „Съцветия“, „Потайности“, „Голота“, „Голямата любов“. Няма граници на фантазното в любовта – обясненията са излишни, дори само една светулка е достатъчна за любовния ритуал. Лирическият герой отхвърля благоразумието, той се доверява на природните вибрации, които движат света.

Във фокуса на философското надграждане е стихотворението „Обожание“ поетът извежда един вечен в своята актуалност афоризъм:

 

Отчаянието не е призрак,

а е бариера за мечтите.

Не споделяйте дори пред близък,

че понякога насън летите!

 

Финалът на поетическата цялост „Прободени носталгии“ е едноименната поема. Тя трябва да се прочете няколко пъти, за да се проникне в изразния контекст, събрал позовавания от митологията, фолклора и философията на Изтока. В поетичния текст читателят ще се наслади на красиви природни и душевни пейзажи, вградили афористичната мисъл на автора, в която ще открием и неологизми, и поразителни с актуалността си авторски сентенции. Очарованието идва не само от класическата песенна форма, но и от богатия паноптикум с изображения на дишащи и движещи се персонажи от флората и фауната, а над цялото човешко безпокойство „витае небесната прежда“. По този път Боян Ангелов търси баланса – да изведе собственото си разбиране за симбиоза между традиция и модерност. Почти всеки стих отглежда в своята лапидарност една диалогична гледна точка, оксиморонност на риторическите фигури, където добротата е най-важната морална категория: „Кой ще намери причина / да отмъщава на цвете; да отмъщава на птица, / още по-малко на жерав?“.

Тази поема определено се родее с поемата на Любомир Левчев „Островът и всичко останало“. В нея Левчев написа: „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата“. Очевидно крахът на илюзиите е последван от нещо още по-страшно – човекът на 21. век изпепели страстта си да мечтае. По същия начин в поемата на Боян Ангелов наднича сянката на приближаващия апокалипсис – „огнена суша / и незараснали рани…“.

Ще завърша краткия анализ на тази богата на инвенции и послания книга с авторски афоризъм на Боян Ангелов. Той е еманация на парадоксалността в съвременния свят, на неговата разпокъсаност, фрагментарност, изменчивост и липса на ценностен ориентир: „Казват, животът е книга, / дето самичка се пали; /после е въглен и после – / бавно сивееща пепел“.

Докато има носталгия, човекът не е загубил естественото състояние на сетивата си – отчуждението е победено. Носталгията носи божествена светлина, придава идентичност на човека, както името и родното място. Тя не може да се програмира – в този смисъл тя е уникална способност. „Прободени носталгии“ – едно лично богатство в духовния арсенал на поета Боян Ангелов.

 

 

Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“