Продрум ДИМОВ

Там ни отвежда Иван Д. Христов в новата си книга с разкази „Орлово проклятие“, която издателство „Български писател“ предложи през 2020 година на читателите. Този надарен наш белетрист навлиза в литературно-творческото пространство с успешното си съпричастие в съавторските заглавия „Знай своя род“ / 1983 / и „Учители – сподвижници на Левски“ /1989 /.

Силно пристрастен към възрожденското минало на скъпия му Родопски край, той се заема със сериозно проучване на участието на видни родопчани в национално- освободителните борби и през 1993 година с подчертано творческо самочувствие се  представя с дебютното си самостоятелно издание „Родопски апостоли“. Радушният прием в читателските ни среди на впечатляващите му литературни изяви го окуражава. Ентусиазира се за по-осезаемо присъствие в литературния живот като успешно твори в областта на късата белетристика и литературната критика. През 1999 година излиза от печат книгата му „Литературни пристрастия“, последвана от „Кръстен знак“ /2003 /, „Територии на духа“ / 2010 /, „Изпитание“ /2012 /  и „Отблясъци“ / 2017 /.

И ето, че в ръцете ни е поредното му успешно прозаично заглавие – „Орлово проклятие“. Тази книга е един чудесен сборник с разкази, в които  възкресява чистосърдечните нрави и преживявания на обикновените трудови хорица, чиито целомъдрен народен бит изчезва безвъзвратно в безмълвните бездни на миналото. Авторът ни потапя в този скъп на сърцето му изчезващ вече свят с нескрита носталгия, преклонение и обич. В стремежа си да разкрие в по-голяма пълнота своя любим персонаж, писателят ни удивлява със завидното умение да вниква в примамливата душевност на героите си.

За този креативен подход естествено му помага обстоятелството, че е роден и засукал от здравия народен корен, и е израснал сред своите земляци от Родопите. В течение на десетилетие той наблюдава хорските взаимоотношения и успява да улови с чувствителните си сетива и най-трудно уловимите детайли в човешкото поведение.

В условията на днешната безцеремонна нравствена деградация, хуманността е едва ли не отживелица и на преден план ни натрапват като актуална морална норма егоизмът и егоцентризмът. Допускам, че именно това е мотивирало и писателя да търси и открива човечността в миналото, даже и нейния оцелял и мъждукащ пламък през робството. Никак не е лесно да откриваш добросърдечието и в най-мрачните дни на османското иго. Пътят, който води към спасението на човещината и българщината минава през много кръв и сълзи, варварски издевателства на обезумелия и безпощаден ятаган. Твърде показателни в тази насока са разказите му „Вълчанова люлка“ и „Кръстен знак“. Техните страници буквално се задъхват от тежки драматични и недопустими преживявания. Читателят настръхва, обзет от страшен ужас, когато се докосне до  безмилостната и жестока участ на малките Василчо и Ангел Шаров – загубили родителите и близките си от освирепелите поробители, но оцеляват по чудо, за да опазят родовия си корен и да пренесат българското в бъдещето.

До тези стряскащи ни редове авторът е стигнал, след като се е запознал с не заличени от времето легенди и спомени, изровени от народната памет, за да ги пресъздаде с езика на художественото слово на днешния ни и утрешен ден.

Във фокуса на непрестанните му творчески търсения попадат лицата с грубите селски ръце – овчари, козари, орачи, косачи, които открива в селската кръчма, при стадата, в саите, в гората, по нивите и ливадите или по време на сватби и веселия на селските мегдани. Пред погледа ни оживяват образи, чиято семейна радост и лично щастие често са помрачени от неочаквана загуба на най-близките хора в семейството. Подобна атмосфера дишат разказите „Съдба“, „Бежанец“, „Топчията“.

Авторът с неустоим пиетет ни разхожда из пъстрата и разнолика галерия от образи, като във всеки се стреми да открои същественото, значимото, което го характеризира като личност и човешко явление. Преживяванията на героите са на фона на идиличната обстановка – близо до овцете, пред лумналото огнище в кошарата или край стария оджак  вкъщи. Пътувайки из стародавния вътрешен свят на своя обичан персонаж, писателят разкрива себе си и своята същност, която е в убедително съзвучие с поведението на героите. В същото време на много места сме съпричастни към генетичната привързаност и вродена обич на българина към животните. Да не говорим за завещаната му от деди и прадеди сроденост с труда и  загриженост за домашното огнище. Иван Христов, родопчанин по природа и сърце, се възхищава от красотата и душевния свят на тези корави българи  планинари, които изливат своите радости и мъки с любимите си гайди и кавали, намират житейската си утеха във всекидневно общение с животните, чиито мелодични чанове огласят просторните ливади и сочни пасища.

Писателят съчувства и дълбоко страда за болките и гибелта на своите герои, макар че някои от тях, както споделя пред мен, са плод на художествена измислица, а други са прототипни. Всички обаче са дълбоко правдиви, добронамерени като художествено-естетически типажи. За жалост неведнъж ставаме свидетели на трагични сцени. Пред очите ми често възкръсва обаятелната и красива млада жена Севда от разказа „Милуш“, която едва ли не припада, краката й се подкосяват от спонтанната скръб, когато открива в градината, изстинал и безжизнен, своя млад съпруг Милуш. Не по-малко болка и състрадание потиска читателите, когато се докоснат до тежките и съсипващи преживявания на Стайко от разказа „Бежанец“, наказан от съдбата да загуби житейските си спътници, останал осиротял да се грижи за двете си нещастни деца.

Обект на заслужено внимание в творческите усилия на автора е и уникалното чистосърдечно българско гостоприемство в разказа „Черният гост“. Още с влизането в селската кръчма на младия судански негър Мухтар, насядалите наоколо селяни са обзети от спонтанно въодушевление. Мнозина скачат нетърпеливи от масите и хукват да се ръкуват с непознатия мургав пришълец от Африка. Новодошлият се вижда едва ли не в чудо, като гледа как масата му за нула време се отрупва с всевъзможни питиета и мезета. Скоро нечии емоции се изливат в духовити речи, осъждащи гневно расовата дискриминация и прокламиращи високо обичта и горещото приятелство между народите с различен цвят на кожата и вероизповедание.

Едва ли този черен гост, попаднал в горещата и ласкава българска прегръдка, е очаквал, че личността му ще покачи до такава степен градусите на родното  благородство.

В интересните си къси белетристични творби писателят търси по Йовковски своя Серафим, човека  – носител на високо стойностни народни добродетели. Без да изпада в излишен и самоцелен дидактизъм, Иван Д. Христов – довчерашен педагог, чрез своите герои ни внушава, че всяко зло рано или късно ще бъде наказано. Такъв идеен и емоционален заряд носи и прекрасният разказ „Орлово проклятие“, на който е кръстена книгата му.

При изграждането на образната си система авторът умело прибягва до подходяща  речева характеристика като си служи в диалозите с лексика от простонародната реч. В същото време се въздържа от изкуствена авторска характеристика, а оставя героите да разкриват себе си чрез своето собствено поведение.

Всичко в „Орлово проклятие“ е дълбоко прочувствено и преживяно, поднесено от един талантлив разказвач и зрял словесен художник, което нарежда писателя сред най-изисканите ни и професионално подготвени съвременни белетристи.