Георги Н. НИКОЛОВ
Препрочитам стиховете на рано отишлия си от този свят Реджеб Кюпчю (1934-1976) и неволно се питам на кой бряг днес би била поезията му. Защото у нас етнически брегове много, а общ български, като обетована човешка земя – май ни един. И какво би написал, ако бе свидетел на държава, която не би могъл да си представи. Щеше ли да се роди отново неговото “България”?
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг
е тук,
на твоята земя.
Не познавах лично Кюпчю. Но знайно е, че всеки автор се представя с написаното, не толкова с човешките си черти приживе. Затова не мога спокойно да приема помията, която се изля и се излива върху паметта на знатни литературни творци от дребни злобици, правещи се на интересни днес. Не прави чест на пресата. Не я извинява даже отвратително жълтият й цвят… Що се отнася до Реджеб Кюпчю, роден е в пловдивското село Куклен, а стъпките му по улиците си Бургас чува през 1956 г. Бил физически работник и журналист, а негови приятели в живота и духовността са Христо Фотев, Недялко Йорданов, Илия Буржев, Стойчо Гоцев, Димитър Велинов. Кореспондент на в. “Нова светлина”. Деец на културния фронт. И поет – “Въпросите продължават”, “Животът не е сън”, “Приятели мои, да тръгнем”. Превеждан на няколко европейски езика. А Бургас му присъжда наградата си за поезия…
Що за поезия е тя?
Стиховете са израз на простичкото, откровено, делнично и честно световъзприемане. В тях откриваме проблемите на обикновения човек, тръгнал на работа. Откриваме любовта, природните красоти, някои мащабни проблеми, вълнували света по времето на Реджеб. И опити за философска интерпретация на битието, чието изначалие тича към неумолимия финал:
Солен е краят на всяко нещо,
не случайно са солени морските води,
но не случайно и реките текат с лъкатушене –
за да е по-дълга свободата им.
Всяко сливане е сбогом на течението
или сбогуване със самия себе си.
“За причината реките да текат с лъкатушене”
Няма да сгрешим, или да се повторим, ако определим именно Човека от делника за основен двигател в лириката на Реджеб Кюпчю. Той минава през света с възторжения поглед на дете. Нерядко унива, отърсва се от личностни съмнение и оптимизмът отново го повежда напред. Авторът обича Бургас, морето, житейските картини преди десетилетия, отнасящи смисъла да се живее в нови измерения. Не ще се спираме върху отделни творби с политически привкус, които са всъщност нещо рядко в художественото наследство на Кюпчю.
Но ще споменем, че за разлика от верноподаници, хитричко нагаждащи се и днес с награди и неуместна почит, при него няма намек за плакатност и декларативност. Разсъжденията пак са човешки – от позициите на човека в тълпата, чиято физиономичност се слива с множеството и без която съществуването й не е възможно. Но която също има стремления и те никога не са били маловажни:
Край железопътно линия да имам дом.
(Ще имам ли някога?)
Но да не спират пред него влаковете.
(Ще спрат ли някога?)
Да минават влакове, да отминават,
да минават влакове, да отминават.
Само момичета от прозорците
с бели ръце да ме поздравяват.
(Ще ме поздрави ли някое някога?)
Да минават влакове, да отминават!
“Едно малко желание”
В някои свои стихотворения, като цветове на млада дъга, Реджеб Кюпчю привнася и източни мотиви. Осъзнати, или не, те присъстват в хармония с написаното от него по други поводи, разтворени в различни душевни състояния. Може би най-добра илюстрация за подобно твърдение е “Легенда за славея”:
И градините, и небето, и всичко
когато е далеч от нас,
ражда стремежи.
А красотата на червената роза
е сънят на славея
от тъжната нощ.
Е, Реджеб отдавна не е между нас. Остана в периферната литература, както наричат извънстоличното творчество някои „познавачи” на съвременния художествен процес. Приживе автори като него никога не шумят около себе си. Чувстват вътрешна потребност да споделят вълнуващи ги мисли с околните и го правят, но не гръмогласно. Не върху постаменти от съмнителна принципност, демагогия и идеологически щампи.
А сред уж сивата, безока тълпа – всъщност сбор от мислещи индивиди. Споени в хаотична общност срещу зъбатия кодекс на делника. После? После се разтварят в минало време, до последно оставайки достойни човеци. Завещаното от тях играе ролята на градеж. Но не на пълнеж в историята на българската литература. А на естетически искрици в изпосталелите ни от грубост, лутания и безверие души в клоаката на общественото развитие…Уж, че и развитие, особено в „европейското” ни мислене, има…
ОТ ВСИЧКО ПОВЕЧЕ
Всичко е загадъчно в света днес,
всички огледала са счупени,
къде да видя лицето си аз?
И водите са мътни,
неспокойни са и водите.
На части е разкъсано
лицето ми от вълните.
Къде да видя лицето си аз?
И едни очи няма,
които да гледат направо в моите очи.
И нито едни очи няма –
огледало на искреността.
Къде да видя лицето си аз?
И едни очи няма,
за които да милея
повече от всичко.
ЗЕЛЕНО
Сред природата, към края на есента
видях едно зелено дърво.
Беше толкова зелено,
че и зеленото
се срамуваше
от зеленината си.
Сън ли беше в такова време
до такава степен зеленина?
Но това беше истина –
дървото беше
изцяло зелено.
Никога ли не се е влюбвало това дърво,
никога ли не е било излъгано това дърво,
никога ли не е било замервано с камъни това дърво,
нищо ли не е тежало на това дърво?
Странно е, че
клон до клон,
лист до лист беше зелено,
сред природата, към края на есента
едно дърво – изцяло зелено.
ЛЕГЕНДА ЗА СЛАВЕЯ
Ако затвориш, казват, славея в кафез,
ще престане да пее.
Но това е лъжа!
Тъкмо тъгата по свобода
дава сила на гласа на славея
и песента, изпята с този глас, остава.
И градините, и небето, и всичко
когато е далеч от нас,
ражда стремежи.
А красотата на червената роза
е сънят на славея
от тъжната нощ.
Един ден славеят изгаря от любов,
славеят се превръща в песен.
Разтревожват се тогава градините,
разтревожват се цветята
и вятърът задъхано тръгва
да търси славея.
УТРО
Зная,
прозрачността ти не е от неопитност.
Това е твоето откровение пред природата,
която се е отегчила от нощта.
В твоето откровение
всичко наоколо се разкрива с радост.
Ето, вижте ме, казва морето,
зеленото казва, вижте ме!
Блести в синята усмивка на небето.
Сред тази доброта,
сред тази красота,
сияе човекът!
Колко е гордо всичко
в твоите прегръдки –
с ясен поглед в далечината.
Тази хармония е от равновесието
на светлината.
МУХА
Ти кацна върху ръката ми
и ме ухапа;
сигурно дъжд ще вали.
Може би ти ме предупреждаваш?
А може би от смъртта си се плашиш?
Виж,
това е друго нещо.
Аз от дъжда не се плаша –
скрий се на сухо
там някъде
и за мен не мисли.
(Знам, че не мислиш.)
Когато дъжд е валял,
аз съм пътувал
и съм чукал чакъл,
и стихове съм писал,
когато дъжд е валял.
Ти за мен не мисли.
(Знам, че не мислиш.)
Ти чакъл не можеш да чукаш –
нямаш ръце,
със които да хванеш чука.
И стихове също не можеш да пишеш –
нямаш сърце,
без сърце стихове не се пишат.
И не можеш в дъжд да летиш –
даже удара на дъждовната капка
не можеш да понесеш ти.
Ето, дъжд ще вали
и ти ще се скриеш на завет,
защото си просто муха…
