Ивайло ХРИСТОВ

По традиция българското слово е нашата родина и хранилище на историческо ни битие. Неслучайно още през 1842 г. в пробната книжка на сп. „Любословие“ Константин Фотинов посочва, че периодичните издания са „повече потребни, нежели хляба“. Ето защо словесното изкуство е най-ярката форма на българския дух и чрез него може да бъде проследена философията на националната ни съдба. То носи и притежава силнно изразени етникосъзидателни и държавнотворчески функции.

Жизнена съдба и творчеството на Марко Балабанов са пряко потвърждение на тази тенденция. В този смисъл прави чест на Боян Ангелов, че е посветил труд и усилия да осветли пътя на този забравен днес русофил, славянофил и на-вече българолюбец. В книгата на Боян Ангелов се открояват два основни тематични кръга. Първият, посветен на журналистиката на Марко Балабанов и вторият – върху неговата политическа и обществена дейност.

Проследявайки текстове на Марко Балабанов в различни издания, Боян Ангелов откроява следните закономерности. Преди всичко през Възраждането и след Освобождението на България от османска власт българската журналистиката се превръща в най-непосредственото и ежедневно отражение на политическите процеси, протичащи сред обществото. Но това не е нейната единствена роля. Тя в значителна степен и  предизвиква множество от най-големите събития. Без вестник „Борба” трудно може да се обясни подготовката на българите в Източна Румелия, да извършат и защитят Съединението от 1885 година. Без текстовете, публикувани по страниците на вестниците: „Мир”, „Свобода”, Знаме” и „Радикал” не е възможно да се проследи формирането на модерното, европейски тип държавнотворно мислене на свободната българска нация. Политическите вестници пропагандират и идеята за национално обединение и провъзгласяване на независимостта на България през 1908 година. Гражданската война от 1923-1925 г. намира най-широко отражение именно по страниците на политическия печат. Там пишат най-значимите български интелектуалци от периода между двете световни войни. Със своята публично изразявана позиция по страниците на печата, тези хора държат будна националната съвест към политиката на властта и интересите на широките народни маси.

Боян Ангелов много детайлно се е спрял на ролята на Марко Балабанов за развитието на българския периодичен печат. Както е известно, през първата четвърт на ХIХ век  у нас се появява светска образована интелигенция. Това са високобразовани личности с висше, университетско образование, които култивират европейска култура, манталитет, инициативност и ново световъзприемане сред българите. Начело на този процес са: Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Иван Богоров, Васил Априлов, д-р Никола Пиколо, д-р Иван Селимински, Константин Фотинов, Ботьо Петков, Добри Чинтулов, Димитър и Константин Миладинови, Райко Жинзифов, Марин Дринов,  и, разбира се, Марко Балабанов и мн. др. Натрупването на тази съзидателна енергия естествено води до появата на периодичния печат, чиято роля за модернизацията на българското общество е основополагаща. В цялото национално движение през Възраждането журналистите заемат водещо място, натоварени са със значими политически и социални функции – както в еволюцията на българската обществена мисъл, така също и в борбата за духовна и политическа еманципация. Неслучайно Боян Ангелов припомня знаменитите думи на Петко Славейко в статията му „Към съотечествениците ни българи“, публикувана във в. „Македония“. Авторът на „Изворът на белоногата“ изрично отбелязва, че желанието и намерението му е да издава „вестник за народа“, който не само да известява, но и да всява нравствено-политически начала, да регулира общественото мнение. В  този смисъл нашият печат е резултат от  културна и политическа целесъобразност, функциите му са силно идеологизирани. Или както точно го е доловил Христо Ботев журналистика ни поема функциите на несъществуващи или непълноценно осъществявани у нас дейности и институции. Тя се превръща в гражданска съвест на обществото, в двигател на могъщи енергии. На тази основа почти всички големи български писатели от Възраждането до средата на ХХ век са и талантливи журналисти и публицисти, съсредоточаващи в своето творчество богати интелектуални и емоционални пластове. Тези социокултурни различия задават и своеобразието в развитието на родната ни преса. Западноевропейският печат започва като печат на факта, докато българската журналистика е с подчертано обществено-политическа насоченост.

Основателно Боян  Ангелов се е спрял на в. „Век“ – издание, в което Марко Балабанов разкрива освините си виждания. Високообразован интелигент, учил в Атина и Париж, Марко Балабанов има съществена роля в легалния периодичен печат, като обогатява политическите полемики, разнообразява тематиката и разнообразява кантината на възрожденската ни публицистика. Като подготвен юрист Марко Балабанов излага компетентно най-сериозните политически и икономически въпроси на епохата. Боян Ангелов не е спестил известната двойственост на „Век“, да изложи някои негови позиции, които влизат в противоречие помежду си. Например настоява в определени моменти да се работи за помирение с Гръцката патриаршия. Основно място в книгата на Боян Ангелов заема еволюцията на Марко Балабанов и в. „Век“ след революционната вълна на Балканите от есента на 1875 г. В статите си Марко Балабанов започва да настоява за действително и качествено прилагане на обещаните реформи, за наказване на виновниците за кланетата над българите, за амнистия на политическите затворници, за широки граждански права на народа ни. Същата линия Марко Балабанов поддържа и във в . „XIX ий век“ , който започва да излиза на 7 февруари 1876 г., продължавайки номерацията на „Век“. Когато настъпват епичните априлски събития от 1876 г. той отнова е най-смелият и дързък цариградски печатен орган.

Известно е пристрастието на историческата ни наука към радикалното, революционното крило на Българското Възраждане. Прави чест на Боян Ангелов, че без да игнорира неговото значение, се е спрял обстойно и на еволюционистката, легално-либералната насока в общественото развитие през втората половина на ХIХ век. Марко Балабанов е един от юридическите строители на Екзархията и застъпник на тезата, че единствено в нейните рамки ние можем на съхраним целостта на българската народност.  Това показва, посочва Боян Ангелов,  че Марко Балабанов не е просто възторжен просветител, а човек, който иска да създаде идеологически фундамент за политическата линия на просветителството, да противопостави на революционната програма не просто практически действия, а също такава програма, извлечена от философията на българската историческа съдба и положението ни на европейската карта.

Анализирайки дейността на Марко Балабанов след Освобождението, Боян Ангелов разкрива ролята му на един от „строителите на съвременна България“. Дейността на Марко Балабанов в края на деветнадесетия век е въплъщение на акумулираната българската национална енергия в институционално съзидание и държавно строителство. Защото, с  всичките военни и стопанско-търговски ограничения, България  вече е реален факт в европейската политика. Неслучайно в периода от Освобождението до края на Първата световна война като водеща доминанта се откроява  градивния потенциал на нашата народопсихология. В зигзагообразната линия на нейната еволюция позитивите започват решително да надделяват над негативите. Те са най-видимите, най-ярко открояващи се и поради това се явяват най-мощните обновители на държавата. В рамките на този период окончателно кристализира оформената европейска същност на българската нация.

Несъмнено от съществено значение е характерът на политическия и икономически елит, който се формира в освободеното отечество, част от който несъмнено е и Марко Балабанов.  Начело на държавата в първите свободни тридесет години застават фигури като: Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Драган Цанков, Константин Стоилов, Григор Начович, Михаил Маджаров, Константин Величков,  Олимпий Панов, Атанас Узунов, които биха правили чест на всяка европейската държава от края на ХIХ век. Въпреки политическите си различия, те поставят интересите на България на първо място. Наличието на подобен елит, означава и съществуване на авторитетни хора със самочувствие и елитарна култура, а заедно с нея и на високи добродетели. Носители на характеровата „революция“ през Възраждането, те пренасят нейната инерционна сила и след Освобождението. Достойното им присъствие на политическата сцена (депутати в Народно събрание, министри в различни правителства, висши офицери в армията) е доказателство за формиране на държавнотворен характер, който осигурява нов интелектуален, политически и морален ресурс на нацията. Със силата на своя респектиращ пример такъв тип елит се превръща във фактор и образец, следван от страна на целокупния български народ. В менталността на този елит преобладава приемствеността в надграждането на ценностите. За това когато правителството на Стефан Стамболов е свалено от власт през 1894 г., нито една от Стамболовите реформи не е прекъсната. Напротив, курсът за всестранно развитие на нацията и държавата е продължен от неговия приемник Константин Стоилов, въпреки че те са яростни политически противници.

Проследявайки политическата и професионална кариера на Марко Балабанов след Освобождението, Боян Ангелов е показал и акцентирал върху патриотизма като доминиращата тенденция в структурата на българския народен характер. Това е времето, в което с основание можем да говорим за наличието на един „чист“, „просветен“, „масов“, „съзнателен“, „държавнотворен“, „европейски по същността си“ патриотизъм“. Родолюбието все още е едно общонародно чувство, една „единосъщностна“ съставка в ценностната система на българина. То е стимулиращ фактор за цялостното изграждане на България и еманципирането на нашия народ в европейския свят. Родолюбието вече е източник на енергия за новаторство; за държавно строителство във всички области на живота. Това е елемент на характера, който превръща окончателно свободния българин в европеец от нова време.

В заключение: в книгата си за Марко Балабанов, Боян Ангелов е успял да пресъздаде образа на една многопластова личност, носеща през целия си живот идеалите на Възраждането; образа на човек, работещ неуморно в полето на журналистиката и обществената мисъл.

––––––––––––––

Боян Ангелов, „Марко Балабанов“, С., Изд. „Захарий Стоянов“, 2022 г.