ИВАН ВАЗОВ

(1850 –1921)

Почетен председател на СБП

Патриархът на българската литература е роден в гр. Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, oтзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политика Борис Вазов. Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал.

През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където овладява гръцки и турски език и усърдно изучава френски език. Увлича се от творчеството на Пиер дьо Ронсар, Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Там Вазов научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух. През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борът”. Продължава да публликува в „Периодическо списание“, сп. „Читалище“, в. „Отечество“, в. „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров — Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът. През 1870 г. Вазов се връща в Сопот. По-късно учителства (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София – Кюстендил, усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След началото на Априлското въстание през 1876 г. заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“. През Руско-турската война от 1877-1878 година, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров. Следва Берковица, където е назначен за председател на Окръжния съд (1879-1880). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“. От октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, публицист и критик, културен деец и писател. През 1881-1885 г., заедно със своя приятел и съратник Константин Величков, Вазов участва в редактирането на в. „Народний глас”, в началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор  на издаваното от него сп. „Наука“ – първото научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 г. Вазов и Величков основават списание „Зора“ – първото чисто литературно списание в България. В Пловдив съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Неотдавна”, „ Митрофан и Дормидолски”, „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др. След провала на проруския преврат през 1886 година Вазов, който е с русофилски убеждения, заминава през Цариград за Одеса. Там той пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. През 1889 година Иван Вазов се връща в България и се установява в София. През 1890 г. основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г. През 1897-1899 г. е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 година отново е депутат в V Велико Народно събрание. На Балканските войни през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881, почетен член на БАН от 1921. Произведенията му са превеждани на различни езици в целия свят.

ИВАН АНДРЕЙЧИН

(1872 –1934)

Председател на СБП – 1913 г.

Роден в гр. Габрово. Завършва гимназия в Габрово и литература във Франция (1898), после е гимназиален учител в София до пенсионирането си през 1927 г. Пръв председател на Съюза на българските писатели през 1913 г. Живее в Швейцария (1915–1919). Първите му литературни прояви са преводи на руски поети, които публикува още като ученик през 1898 г. в сп. „Библиотека „Св. Климент” и „Искра”. Пише стихове, театрални критики, многобройни статии и рецензии. Превежда поезия и проза от руски (Пушкин, Гогол и др.), френски автори, както и творби от Морис Метерлинк, Чарлз Дикенс, Джек Лондон, О. Марден, Андерсен, Майн Рид. Сътрудничи на сп. „Дело”, „Ден”, „Българска сбирка”, „Мисъл”, „Ново време”, „Нов живот”, „Художник”, „Илюстрация Светлина”, „Ново общество”, „Съвременник”, „Художествена култура”, „Литературна беседа”, „Начало” и др. Създава списание „Нов път” (1907–1910) – теоретически орган на модернизма. Между 1904 и 1912 г. сътрудничи и на в. „Свободно слово” с есета, статии, къси разкази, приказки, художествени преводи. Редактира сп. „Барабан” (1909), сп. „Бисери” (1911–1914), в. „Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика” (1921). След войната взема участие в първото международно обединение на писателите „Кларте”, основано от Анри Барбюс. Съставя антологии – няколко тома „Вечеринки и утра” (т. І–ІV, 1903–1911; т. І–ІІ, 1930–1931), които съдържат сценки, декламации, монолози и пиеси. Съставя и първия по рода си в България сборник „Театър за малките” (1931), „Из чуждата книжнина” (1898), литературен сборник от преводни произведения, „Цветя от всички полета. Малки шедьоври из всемирната литература” (1910), „Любовта пряко времената. Най-хубавите любовни поеми от всички времена и народи” (2. изд. „Любов и страдание”, 1926). Псевдоними: А. Ананчай, Архидекадент, Ванка Надински, Ерик Светлооки, Иванчо Новопутни, Михаил Жеков, Оцеола, Светослав А. А., Сладкодум, Светослав Стоянов, Тополкин.

КИРИЛ ХРИСТОВ

(1875-1944)

Председател на СБП – 1914 г.

Роден в гр. Стара Загора, учи в родния си град, Търново и София. Изпратен е със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, откъдето се връща след едногодишен престой. Живее в Неапол и Лайпциг, става лектор по български език и литература в Парижкия университет. Работи като учител и библиотекар. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“. През 1922 г. напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинар по български език и литература, по-късно същите курсове води и в Прага. Завръща се през 1938 г. в България.

Книги: „Песни и въздишки“ (1896), „Трепети“ (1897), „Вечерни сенки“ (1899), „На кръстопът“ (1901), „Избрани стихотворения“ (1903), „Самодивска китка“ (1905), „Стълпотворение (Богоборци)“ (1905), „Приближени хоризонти“ (1911), „Химни на зората. Тихи песни и легенди за живота и смъртта – първи сборник стихотворения“ (1911), „Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения“ (1911), „Към Цариград. Песни“ (1912), „На нож! Нови песни и стихотворения“ (1913), „Боян Магесникът“ (1914), „Старият воин“ (1914), „Бурни години, 1913–1916“ (1916), „Победни песни, 1913–1916“ (1916), „Огнен път. Военни разкази, 1913–1917“ (1917), „Ръченица“ (1917), „Охридска девойка“ (1918, драма), „Три дни с миноносец Дръзки“ (1918), „Разкази“ (1919), „Тъмни зори“ (1920), „Празник в пламъци“ (1921), „Мечтатели. Роман на една лятна нощ“ (1925), „Чеда на Балкана, Епическа поема“ (1928), „Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие“ (1933), „Вълнолом“ (1937), „Кротки и буйни луди“ (1937), „Гюргя. Либрето“ (1939), „Слънчогледи“ (1939), „Кой проваля българската драма?“(1939), „Простори“(1940), „Игра над бездни“(1941), „Затрупана София“ (1944), „Последни пожари“(1944), „Избрани произведения“ (1953), „Избрани стихотворения“(1968), „Българска реч“(1974), „Избрани творби“(1975), „ Стихотворения“(1980), „Светулка“ (1983), „Трепети“ (1987).

БОЖАН АНГЕЛОВ

(Божан Ангелов Великов)

(1873 –1958)

Председател на СБП – 1915-1919 г.

Роден в гр. Русе. Завършва славянска филология във Висшето училище (дн. Софийски университет). Работил е като учител в Свищов и във Втора мъжка гимназия в София. Два пъти е директор на Народния театър – София. Директор на Софийска народна библиотека и главен инспектор по български език в Министерство на просвещението. Председател на Съюза на българските писатели (1915–1919). Заедно с Христо Вакарелски съставя сборниците: „Сенки изневиделица. Книга за българската народна балада” (1936), „Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра” (1939), „Книга на народната лирика” (1946). Автор е на учебни помагала и сборници. Съставител на „Българска народна поезия. Отбор народни поетически творения” (1921, съвм. с М. Арнаудов), „Стара българска литература: в примери, прев. и библиогр. IХ–ХVIII в. в 2 т.” (1922, съавт.), „Начала на историческата поетика” (1923, приспособяване към бълг. литература учебника на рус. педагог А. Шалигин).

Книги: „Съчинението в нашите средни училища. Теория, образци, скици, планове и теми” (1912), „Средновековна литература” (1914), „Българска литература в 2 ч.” (1923), „Исторически очерк на старата българска литература от началото до Паисия” (1923), „Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес” (1924, 1933), „Литературни статии” (1960).

ЕЛИН ПЕЛИН
(Димитър Иванов Стоянов)

(1877-1949)

Председател на СБП – 1920-1921; 1940 г.

Роден на г. в с. Байлово, Софийска област. Учи гимназия в Панагюрище и София; през 1896 г. кандидатства в Рисувалното училище, но не е приет. Учи в Първа Софийска мъжка гимназия, но не успява да завърши V (дн. ІХ) клас. Увлича се в четене, опознава българската и руската литература и още като ученик пише стихове и разкази. В зрялото си творчество се насочва към прозата, като продължава да пише само детски и хумористични стихове. От есента на 1899 се установява в София и се отдава изцяло на литературен труд. Работи в редакцията на в. „Търговски вестник”, репортер на в. „Дневник”. С материална помощ от учителя В. Стоин издава 4 броя от сп. „Селска разговорка”, което списва почти сам. За да му даде възможност за творческа работа, министърът на просветата проф. Ив. Шишманов го назначава в Университетската библиотека, командирова го във Франция. От 1908 г. Елин Пелин е „пазител” в хранилището на Народната библиотека. През Първата световна война е мобилизиран като военен писател към редакцията на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. От 1926 до 1944 г. е уредник на музея „Иван Вазов” в София.

Участва в редактирането на хумористичния в. „Българан” и на списание „Слънчоглед”; един от създателите и редакторите на в. „Развигор”. Редактира и участва в редактирането на детски списания и вестници: „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”, „Пътека”. Член на редакционния комитет на в. „Септемврийче”.

Председател на Съюза на българските писатели (1920-1922; 1940).

МИХАИЛ АРНАУДОВ

(1878 –1978)

Председател на СБП – 1922-1927; 1931-1934 г.

Роден в гр. Русе. Завършва славянска филология във Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски“). Специализира иногерманско езикознание, философия и литература в Германия (в Лайпциг и Берлин) при А. Лескин, Е. Виндиш, Ф. Бругман, В. Вундт, К. Гелднер и др. Известно време е гимназиален учител във Видин и София. След това отново отива на специализация – в Прага. Защитава докторат по философия, славянска филология и индология при Т. Масарик, Й. Зубати, И. Поливка. През 1907 г.  е поддиректор на Народната библиотека в София. Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) в Софийски университет. Титуляр на Катедрата по сравнителна литературна история. Декан на Историко-филологическия факултет, ректор на Софийския университет. Директор на Народния театър в София. Дописен член на БАН, действителен член (академик) от 1929 г. Член на Украинската АН, на Унгарската литературна академия „Петьофи“, почетен доктор на университетите в Хайделберг и Мюнстер. Председател на Съюза на българските писатели (1922–1927, 1931-1934). Член-учредител на Македонския научен институт. Член на масонската ложа „Светлина”. Научните му интереси и творческо дело са разностранни – той е ерудиран фолклорист, етнограф, литературен историк и теоретик.

ТОДОР ВЛАЙКОВ

(1865-1943)

Председател на СБП – 1928-1930 г.

Роден е в гр. Пирдоп. Починал на г. Следва славянска филология в Московския императорски университет с държавна стипендия (1885-1888). Връща се в България, без да завърши пълния курс на обучение.

Учител в Пирдоп и Търново. Училищен инспектор в Софийското учебно окръжие, учител в Софийската мъжка гимназия.

Основател на първата българска земеделска кооперация в с. Мирково, Соф. обл. (1890); на Българското народно образователно дружество (1893). Председател на Българския учителски съюз (1898). Редактор на сп. „Демократически преглед“ (1902-1925). Народен представител (1901, 1919-1920). Един от основателите на Радикалдемократическата партия (1905), член на нейното ръководство (до 1924).

Действителен член на БКД  от 1900 г. (дн. БАН).

Председател на Съюза на българските писатели (1928-1930).

1965; Д. Леков – „Обществено въздействие, литературни образци, традиции” – В: „Проблеми на бъларската белетристика през Възраждането”, 1970; М. Панова – „Земята в светоусещането на българския селянин (според произведенията на Т. Влайков, М. Георгиев, А. Страшимиров, К. Петканов, Елин Пелин) – Канд. дисертация (1977) и др.

НИКОЛА АТАНАСОВ

(Никола Атанасов Радулов)

(1877–1947)

Председател на СБП – 1935-1936 г.

Роден в с. Айдемир (дн. Квартал на Силистра). Завършва гимназия във Видин, а славянска филология в Софийския университет (1903). За пръв път публикува в сп. „Български преглед” (1900). През 1906 г. театър „Сълза и смях” представя едноактната му пиеса „Домашен приятел”, а през 1913 г. Народният театър  –  „Огнището угасва”. Военен кореспондент през Първата световна война. Драматург на Народния театър в София (1919). Управлява българското консулство в Лион (1922). Директор на Графическото училище при Държавната печатница в София (1928–1931). Член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели и е подпредседател на СБП (1914, 1915, 1918, 1920, 1921, 1924, 1932, 1934) и председател (1935–1936). Редактира сп. „Училищен преглед” (1912–1938), сп. „Славянски глас” и в. „Неделна епоха”. Ръководи критичния отдел на сп. „Българска сбирка”, където помества годишни литературни прегледи. Рецензира произведения на съвременни писатели и литературни историци. Защитава позициите на Иван Вазов срещу модернистичните течения в българската литература. Сътрудничи на „Наблюдател”, „Листопад”, „Военни известия”, „Отечество”, „Съвременна мисъл”, „Епоха”, „Народ”, „Българска мисъл”, „Литературен глас”, „Мир”, „Заря” и др. Редактира съчиненията на Ц. Церковски в три тома през 1947 г. Псевдоним: Н. Айдемиров.

ДОБРИ НЕМИРОВ
(Добри Харалампиев Зарафов)

(1882 – 1945)

Председател на СБП – 1937-1939 г.

Роден е  в гр. Русе. Поради липса на средства не успява да завърши гимназия, самообразова се. Работи като дребен чиновник, библиотекар в БКД (дн. БАН) и в Министерство на благоустройството. Член на СБП от 1929 г.

Председател на Съюза на българските писатели (1937-1939).

За пръв път печата разкази през 1902 г. в периодичния печат. Сътрудничи на списанията „Учителска мисъл“, „Народен живот“, „Демократически преглед“, „Из нов път“, „Българска сбирка“, „Съвременна илюстрация“, „Листопад“, „Везни“, „Хиперион“ и др.

Автор на богато по проблематика и жанрови особености творчество, продължава нравствено-психологическата традиция в българската литература.

Автор е и на творби за деца, в които разкрива познания за детската душевност и впечатлителност.

СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ

(1881 –1962)

Председател на СБП – 1941-1943 г.

Роден в гр. Шумен, където завършва Педагогическо училище. Едновременно работи като обущарски и книжарски чирак, като овчар. Ученик-телеграфист на Провадийската гара. Учител в с. Мечка, Разградско и в с. Султанлар (дн. Султанци), Варненско. Участва в селските бунтове срещу десятъка (1900), заради което е уволнен, арестуван и интерниран. Работи в администрацията на сп. „Звездица“, като коректор на сп. „Училищен преглед“. Завършва педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“ (1909). Специализира история на литературата в Берлин и Лайпциг (1909–1911). Учител по немски и български език във ІІ Софийска мъжка гимназия. Редактор на в. „България“ и на сп. „Бразда“. Поддиректор и директор на Народната библиотека в София, директор на Народния етнографски музей. Председател на Върховния читалищен съюз. Един от основателите на Съюза на българските писатели и негов председател (1941–1943). Народен представител от Преславска околия в ХV обикновено НС (1911–1913). Литературната си дейност Чилингиров започва със стихове, пише и разкази, драми, пътеписи, романи. Автор на биографии на възрожденски дейци, на спомени, пътеписи, студии по история на Българското възраждане, по етнография, фолклор, педагогика, читалищно и библиотечно дело. Съставя „Славянска антология“ (1910), сб. „Прослава на Иван Вазов“ (1921), „Помен за Ивана Вазов“ (1922), христоматии и читанки за прогимназиите. Превежда поемата „Песни за роба“ (1919) от Сватоплук Чех и стихотворения от Хайнрих Хайне, Шандор Петьофи и др. Негови творби са преведени на италиански, сърбохърватски и др. езици. Псевдоними: Булгарикус, Батю Стилю, Деян Скромний, С. Добрев, Един българин, Скитач, Прогресист, С. Спартански, Стилю Чирака и др.

ТРИФОН КУНЕВ

(1880 –1954)

Председател на СБП – 1944-1945 г .

Роден е през 1880 г. в с. Ъглен, Ловешко. Завършва право в Софийския университет. Участва в Балканската война, а в Междусъюзническата е командир на Юнашкия легион. Първите си авторски стихотворения публикува като ученик. Увлича се по символизма и в годините преди Първата световна война  името му се поставя редом с имената на Теодор Траянов, Кирил Христов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров. Майстор на хумора и сатирата, Трифон Кунев придобива известност с острото си перо на разказвач и фейлетонист. Активен член на БЗНС.

След 9.ІХ.1944-та е в редовете на опозицията. До 1950 г. редактира сп. „Изкуство” и официоза на БЗНС „Никола Петков” в. „Народно земеделско знаме”, където в широко известната рубрика „Ситни и дребни като камилчета” публикува поредица остри фейлетони срещу ограничаването на демократичните свободи и налагането на тоталитарния режим в България. Хвърлен е в затвора, но поради влошено здраве е освободен по нареждане на Вълко Червенков и е интерниран.

До промените през 1989 г. книгите му са „арестувани” и иззети от библиотеките.

Трифон Кунев е председател на Съюза на българските писатели от ноември 1944 – май 1945 година.