Боян АНГЕЛОВ

За мен е чест предоставената възможност да споделя свои размисли за творчеството на писателя Христо Славов. И в същото време изпитвам напрежение от отговорността да изкажа всичко онова, трупало се през годините, в които е съзрявало и нашето приятелство. Защото с Христо Славов сме връстници, раждани сме в една и съща година – 1955, а  и пътищата  ни през литературното българско целинно поле са почти идентични. Защото в далечното вече осемдесето десетилетие на миналия век пробивът към истинската и стойностна литература не беше никак лесен. Изискваше се, освен дарба,  някаква почти нечовешка настойчивост, за да се преодолее преградата, изграждана с несломимо усърдие от литературстващи посредственици, поставени на редакторски столове в издателства, списания и вестници, сякаш повече да пречат, отколкото да помагат. Без протекциите на влиятелни родители и с удивително чувство за спокойствие,  с аристократична небрежност към славата, но с мисълта за съществуваща предопределеност Христо Славов, едва завършил Българска филология във Великотърновския университет и вече посветил се на журналистиката, успява посредством таланта си да пробие почти непреодолимия тогава „кордон“ от редактори-убийци с време поради изобретателността им да бавят и усложняват пътя на младия писател от ръкопис до истинска книга. И се появяват: „Земно притегляне“ – 1983, удостоена с награда от Националния конкурс „Южна пролет“ в Хасково; „В сянката на лятото“ – 1987, сборник от три новели и „Бягства“ – 1988 – сборник с разкази и новели. Щедрото му дарование привлича към него и творбите му вниманието на писателите: Николай Хайтов, Димитър Яръмов, Дончо Цончев, Васил Попов, Дико Фучеджиев,  за да се роди приятелство с тях, белязано през следващите години с доверие, взаимно уважение и искрена подкрепа.

Една от най-очарователните черти в творческия натюрел на този писател е прецизността му към текста, който създава. Понякога Христо Славов ми изглежда като адепт на древния философ Хераклит, който, застанал до бреговете на неспокойна река и наблюдаващ грациозното ѝ течение, повтаря наум „Панта рей“, сиреч „Всичко тече, всичко се мени“. И наистина, през последните три десетилетия у нас и по света се промениха много неща, но в доста случаи привидно и в още повече случаи, като повторение на  стари събития. През няколкото десетилетия отминало време Христо Славов не трупа свои заглавия, но издава всеки месец по три списания, свързани със счетоводството и икономиката, строи сгради и сякаш на шега създава внушителната десеттомна колекция от най-значимите творби на българската изящна словесност от IX в. до четиридесетте години на двадесети век. Нарича поредицата „Златен ключ на класическата българска литература“ и я завършва през 2007 г. Тази поредица е включена в златния фонд на ЮНЕСКО и е значимият принос на Христо Славов за утвърждаването на българската култура по света. Всичко това прави безшумно, без фанфари, без тълпи от пиари и, без да използва ресурсите на бедната ни държава, но възвисявайки нейната словесна и художествена слава. Имам честта да притежавам тази десеттомна колекция, която съчетава чудесна полиграфия с бисери от литературното творчество, където ще намерим, след  „Проглас към Евангелието“ и „Азбучна молитва“, Паисиевата „История Славянобългарска“; след стихотворенията на Христо Ботев и Иван Вазов – разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков…

Прецизността на Христо Славов към литературния текст е дисциплинирала сетивността и емоционалността му, накарала го е да надмогне осезаемото, за да надникне извън пределите на ефимерната репрезентативност и да усети импулсите, сътворяващи всичко, което е извън нас и вътре в самите нас. Подобен кантиански поглед към обикновени наглед форми и представи ни кара да се замислим над всичко, което наричаме живот, а всъщност е само проблясък от вечната хармония на космическото битие. Още в далечната 1988 година този писател, който има опита и на прецизен фотограф (работил е като такъв) усеща мига, превръщайки го в част от вечността. Така се заражда идеята за романа „Преди сътворението“, където камъкът придобива изражението на философска категория и е превърнат в съставна част от древногръцката представа за градежа на света, където, според някои философи, в основата стои водата, при други това е огънят, при трети – въздухът, а при четвърти – земята с нейната полифонична твърдост, каквато е скалата. За къмъка и неговата хармонична честота при съприкосновението ѝ с водата като олицетворението на вселенската диалектика Христо Славов създава своя роман и дарява душа на бездушната материя, закодирала трептенията на космическите еони в тяхната последователна притегателност да бъдат основи за битието.

Тази книга с психологическата си енигматичност и метафизическа съзерцателност е оценена не само у нас. Досега има не малко издания по света: две в Сърбия, във Франция, Гърция, Македония, Русия, Испания… А това вече е световно признание, което събужда и моята национална гордост.

„Преди сътворението“ може да се възприеме и като притча, защото Христо Славов съзнателно бяга от използването на категориални термини, лишаващи художествената тъкан от нейната естествена привлекателност. Затова затвореното пространство на камъка и съприкосновението му с водата, постепенното му превръщане в песъчинки, съхранили посредством пространствено-времевия континуум самосътворяващата се безпределност, заключена в рамките на конкретната структурна форма. Съпоставил нарастването на каменната памет до историческа, писателят ни кара да се замислим дали камъкът всъщност не е съхранил като временен елемент и целия човешки генезис, както това прави водата с нейното въображение и възможността ѝ да поглъща всички земни вдлъбнатини, без да забравя, че надолу в земните пластове бушува лава, способна да превърне всичко в бездиханна пара. Всеобхватността на камъка с неговите превъплъщения дава простор за различни тълкувания на Сътворението, превърнато от християнството във всепоглъщаща догма. Христо Славов иска да припомни на читателите, че и преди Сътворението са съществували предопределености, заключени в твърдата непристъпност на каменната плът, сред която са разположени Парменидовото битие, Аристотелическия хилеморфизъм, Кантианското самосъзнание, Питагорейските числа, идеалните същности на Платон, Ницшеанската всемирна воля, субстанциалността на Спиноза, Бергсоновия инспиративен еволюционизъм.

Камъкът може да мисли, да твори и дори е способен да мечтае. Той е част от нашата същност с нейната устойчивост срещу бури, погроми и нещастия. Такъв поглед към неунищожимостта на битието и неговата свързаност с всичко видимо и невидимо притежават само хората с изострена интуиция и висок талант.

Благодаря на Христо Славов за възможността да погледнем към живота със съзерцателността на освободени от примките на всекидневието човеци, за  да усетим чистото дихание на онова духовно начало, което е неунищожимо в същността си.