„… ПРЕДАДОХ ДУШАТА СИ НА БОГ”

Лили ПЕТРОВА

 

„ПРЕДИ ДА ВСТЪПЯ В ДЕЛОТО,

АЗ ПРЕДАДОХ ДУШАТА СИ НА БОГ”

 

18 февруари 1873-та…

Бил студен и ветровит ден.

Обесили го заранта, нямало много хора.

Бил облечен във вехти турски дрехи от винен шаяк, с калцуни на краката и цървули. Бил наметнат с япанджак, ямурлук. Главата му била превързана. Поискал да се изповяда и причастѝ. Направил го поп Тодор Митов.

151 години от тогава! От началото на безсмъртието!

От изгрева на огнения му лик, на синята зеница – Зорница,

на българската сила и на българската свобода.

На великия дух на вечната Виделина, който донесе светлия лъч надежда, разкъсващ мрака на робството!

С него Левски изпълни мечтата и мисията си да излезе преди времето, да изрази вековната ни жажда за свобода. И преди да положи главата си за нея, да чуе камбаните на Шипка…

Да ни завещае самосъзнателност  и човечност, стремления за правда и свобода – човешка,  духовна и политическа…

Да изрази непознатата преди него толерантност, в която няма българи, няма турци, няма гърци, евреи… Затова казваше: „Като се освободим, ще отида и на други народи да помагам!”

По дух беше монах, а по дело – бунтовник. Дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

За Апостола нямаше думи, които да не са дела. Защото делото за него беше над всичко. И всичко, всяко имане да бъде откуп за Отечеството. Защото свободата за него беше най-висше благо, дарено ни от Бога, което трябва да се отстоява. Затова създаде 200 революционни комитета – огнища, двеста клади из цялата ни страна – в Тракия Беломорска, Македония, цяла Добруджа… Затова напусна Божията обител и започна своето свещенодействие в храма на поробените. И като носеше едно сърце и десетки образи и имена, с хоругвата на свободата, прекоси родни и чужди земи. Всяка стряха беше негов дом, всеки дом – негова крепост. Направи го, защото взе път от Христос, кръв от народа си, воля за живот от идеята за свобода. И духом, и телом, приложи Учението на неговия Учител Христос. И нямаше нужда да бъде предаван, защото сам извървя Голготската пътека до бесилката… Както и предсмъртната си венчавка и неразлъчния му брак с единствената му невеста – България. Ратуваше не само за национална, но и за духовна, културна, религиозна свобода. Прилагаше християнските ценности и в революционните дела. И съборното решение при народните дела с пословичните за него братолюбие, безкористност, скромност, честност, пестеливост. Отчиташе в неговия “Бележник” подробно всеки най-дребен разход. Осъзнаваше революционната борба не само като допускана от християнската съвест, но и като нейна повеля, когато няма друг начин да се прояви истинска обич и истинско служение на ближните. Дори и като революционер, при своите обиколки из страната, не пропускаше възможността да участва в църковните богослужения като дякон или само като църковен певец. Ангелогласното му църковно пеене също събуждаше вдъхновение и копнеж за свобода. Помагаше като псалт и при извършването на водосвети по домовете на миряните в Софийско. Проявяваше любовта си и към бедните вдовици, и към друговерците, казва им в прокламации на турски език сред родопското население, че в свободна България ще има място за всички. Изразяваше любовта си и в състрадание към враговете. Като знаменосец в четата на Панайот Хитов /1867 г./ проявява толкова голяма жалостивост към убитите наемници /поляци/, задето били така жестоко подведени и заблудени, че плакал за тях. До самия си край остава и духовник, и революционер. Доказва го с думите си: „Преди да встъпя в делото, аз предадох душата си на Бога”. И „нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.” И  „народната работа  да стои над всичко”. Така Левски приложи тайната да се превърне свободата в принадлежност на времето и тя да стане за човека вътрешен олтар. А чрез всекидневното си „умиране” за нея той все повече да се доближава към Живота. Вечният, неизменният, неизчерпаемият живот. Изпълнен с завета на Апостола – да се облегнем на себе си. За да имаме чиста и свята република. И всеки да получи своето! И да имаме неговата вяра, заложена в любимото му църковно песнопение – „Достойно есть!” Вярата, че България ще пребъде!

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ ЗА ДЕЦА “СТОЯН ДРИНОВ”
Next post ТВОРЧЕСКИ СРЕЩИ НА БОЯН АНГЕЛОВ В САНДАНСКИ