„Предисловие“ – Антология „ПОЕТИ 2019“

 

Ана Боянова

 

***

 

Колко много неща вече
не помня от младостта си –
като хляб отдавна опечен
и замесен – безквасен.

Сякаш съм обеца на ухото,
но треперушка – от детството –
така носталгично закотвена
сред демоде наследство.

Личи, че в безкрайни нощи
с молитви съм се приспивала.
На опустелите нощви
отдавна не съм символа.

Като камбана – прегракнала,
с успокоена утроба –
не чакам никакви влакове,
след никой не махам за сбогом…

И онемяла, без тръпката,
някак… да не обидя съдбата
все още под слънцето стъпвам,
но… и мъничко над земята…

 

Георги Ведроденски

 

СВОБОДА

 

Бъди и тази пролет ранна
пречист и син като дъжда!
С озона си благоуханен
ще те обгърне свобода.

Бъди през лято юлско, жарко,
търсач на изворна вода! –
ще свий над теб зелена арка
зеленоока свобода.

Бъди и следващата есен
ръка, опазваща плода! –
пред тебе като лъскав кестен
ще тупне късче свобода.

Бъди през дълга, тиха зима
поток затоплен под леда! –
до нови зими ти ще имаш
кокичената свобода…

И щом така докрай достойно
опазваш чест и доброта
със теб ще бъде неотклонно
жадуваната свобода!

 

Ангел Кроснев

 

ПАНИХИДА ЗА БОРА

 

След стогодишен стаж като войник

да спира ветрове и снеговеи,

видя с очи последния си миг,

попаднал във ръцете на злодеи.

Завесата на тежките му клони

подпираше огромната снага.

Те никога не правеха поклони –

едва ли ще го сторят и сега!

Дървото беше истинска реликва,

наметнато с хайдушки ямурлук.

С куршумите е лесно да се свикне,

но с брадвите със ледения звук?

След тях остана голата поляна,

пътеката към твърдата скала

и няколко трески като послание

към костите на мъртвите села.

Случайно ли съм тук или предвидих?

До мъртвата борика запъхтян

дойдох, за да отслужа панихида

в гора, която вече е харман.

 

Виктория Катранова

 

ОСТАНИ  ПО  ДУША…

 

Тази нощ  остани по душа

и свали всичко от себе си –

дрехи, спомени, суета.

В тишината се вгледай.

Потърси в нея онези очи,

дето още те чакат.

Ти не знаеш колко боли

несподеленото в мрака.

Потърси пак онези ръце,

които насън те прегръщат.

Ако имаш за тях сърце,

те към теб ще се връщат.

Тази нощ остани по душа…

Аз отдавна останах по нея.

Тя ми е нужна, единствено тя –

за да дишам, обичам, живея.

 

Петър Караангов

 

ШОПЕН

 

Сега разбирам, Шопен,

защо си толкова тъжен.

Виждам равно

ноемврийско небе

над един покрив ръжен.

Чувам далечен печален вик

на закъсняло ято –

тръгнало към някакъв

друг материк,

където още е лято.

Златни листи

звънят край мен

като минорни ноти

и всичко напомня

в този есенен ден

преходността на живота:

превърналият се в злато злак,

преминалото във есен лято,

тихите листи в тихия парк,

отиващото си ято…

И аз ще замина утре на юг

зад хоризонта далечен.

Всичко е толкова преходно, тук

единствено ти си вечен.

 

Борислав Геронтиев

 

ПРЕДИСЛОВИЕ

При толкоз песни и поети,
земя,
ще чуеш ли и мен?
Във слънцето ти хляба свети
и озарява моя ден.

По-ведър от планински вятър,
от глътка изворна вода –
с безмълвието на житата
вървя към срещата с дъжда.

Не бързам –
всекиго да чуя
и всеки да ме разбере.
За песен сбирам прости думи –
тъй както здравец се бере.

Наесен –
винаги последен –
като най-есенния клон:
от сладки плодове приведен,
ти правя мълчалив поклон.

 

Димитър Дънеков

 

НАСТРОЕНИЕ

 

Отлив е.
Водата е отстъпила
оспорваната ивица крайбрежие.
Сега е суша дъното
и в скута му
черупките се хвалят със седефа си,
а многото клеясващи отпадъци
са знакът на човешкото присъствие.

Пустинно е.
Мирише на загниване
от каменната вечност на коралите.
Животът е напуснал раковините.
В безмълвието няма път.
Противно е!
Противно е морето без водата си.

Отлив е.
В душата ми е пусто…

 

Анелия Янковска – Сенгалевич

 

НОЩЕН ПЕЙЗАЖ

 

Припламва алено небето

настигнато от своя залез

преди да изтече напълно

в пролуката от светлина.

Отново шапка-невидимка

ще си нахлупи планината.

Градът под нея ще мъждука

в очакване на утринта.

 

Той каменната си утроба

в неясни сенки ще разпръсне.

Ще се смали поне привидно,

загледан в слепите стъкла.

Стаен, асфалтово безличен,

нощта на дребно ще отмерва.

По него ще полепва юни

с потаен мирис на липа.

 

И време е да спи човекът

в удобната си плът загърнат

или до късно да се взира

в разголената си душа.

Дали насън, дали наяве

към своя ден да се обърне.

Да се намира, да се губи

очи в очи със съвестта.

 

Градът въздишката му дебне.

Притулва погледа му светъл.

На рамото си го люлее

нощта с несбъднат звездопад.

Навярно до полуда влюбен

ще търси себе си човекът.

Ще го спаси една светулка

или отронена сълза.

 

 

Славимир Генчев

 

ПРЕКОСЯВАНЕ НА ДУНАВ

Опак е, опак белият свят,
а резултатът – равен.
Истински може да е крилат,
който не подминава.
Ние идваме в оригинал,
за да счупим матрицата.
Между ползата и позицията
разликата е идеал.
„Все пак зърното храни клюна!“ –
мънка здравият разум.
Но за оня, дето се пази,
няма рана и Дунав.
Всеки има право на личност,
а гърнето – на похлупак.
Свободата по дефиниция
е на другия бряг.
Не помагат нарочни техники
или хитър чалъм.
За да станеш далечно ехо,
трябва да бъдеш гръм.

 

Илия Ганчев

 

ОГЪНЯТ

Запалваме огън. Навярно от нас го издухваме…
Той с пламъче плахо се хваща за съчките сухи.
Надига се бавно, а после подскача забързан,
захапал с възрозово връхче смолистия въздух.

Прииждат наблизо щурци, от дъха му привлечени.
Искри и светулки от него излитат далече.
Просветва… През огъня двама с очи се докосваме.
Очите ми в твойте се спират съвсем омагьосани.

Изписва те пламъкът, с блясък те хвърля в небето.
И в него, и в моята песен ти почваш да светиш.
Когато си тръгнем, в огнището огънят пърхащ
навярно самичък, без нашия дъх, ще издъхне.

Или ще полази, поведен от слепи стихии,
към близката хижа, в която сънуваме ние.
А може би той, от щурчетата с песен излъган,
ще легне под топлата пепел, скрит в мъничък въглен.