Пламен ПАНЧЕВ
Беше 7 декември 1965 година.
Нашата гимназия носеше името на Никола Вапцаров и всяка година по случай рождения му ден изпращаше в Банско делегация от отличници и активисти с подарък за баба Елена Вапцарова, майката на поета.
Аз не бях нито отличник, нито активист. Бях в последния клас — от онези ученици, от които не се очакваше много. Бях израснал без баща и често ме подценяваха. И аз самият нямах особено самочувствие.
Бях облечен най-скромно и дори не знаех защо трябва да ме вземат.
Само че бях написал стихотворение за Вапцаров и то беше наградено.
Когато делегацията трябваше да тръгне, оказа се, че един билет не достига.
Мен ме отстраниха.
Не възразих.
Но учителят ми по рисуване Димчев възрази. Той беше дребен човек с очила, тих и по-скоро затворен. Беше талантлив художник и не говореше много, но хората се съобразяваха с него. Беше мил човек.
-Всеки може да не вземем, но младият поет трябва да замине — каза той.
И заминах.
Пътувахме цяла нощ. На сутринта стигнахме в Банско, уморени и недоспали, и отидохме в къщата на Вапцарови.
Баба Елена ни посрещна –енергична и уравновесена.
Изправиха ме пред нея.
Казах стихотворението си за нейния син.
Днес вече не го помня. Нямам го и в архива си. Помня само, че беше мрачно –
за покриви и мъгли.
Когато завърших рецитацията си, баба Елена не каза нищо.
Прегърна ме.
Целуна ме по косата.
И толкова.
Тогава не знаех какво ще стане с мен.
За такива като мен се смяташе, че трябва поне да станат шофьори, за да имат хляб.
Аз и шофьор не станах.
Имах баскетбола.
Всяка свободна минута ходех да играя. Като петнайсетгодишен през лятото работих, за да си купя баскетболна топка. Оттогава тя беше постоянно с мен. Беше ми единственият приятел и моята единствена любов — не момиче, а топката.
Имах треньори, но тренирах и сам. Докато другите се готвеха за студентството, аз играех с часове всеки ден.
На шестнайсет години ме включиха в мъжкия отбор. Бързо израснах физически и на осемнайсет-деветнайсет вече можех да забивам топката.
Вероятно съм играл добре.
Баскетболът ми отвори пътя към Инженерния институт. Получавах майсторска стипендия и бях в т.нар. олимпийска бройка — така тогава се определяха най-талантливите и перспективни спортисти.
Постепенно настигнах колегите си.
Станах инженер.
А после баскетболът ме отведе и по-далеч – станах капитан на отбора, студентски шампион, майстор на спорта и треньор на националния юношески отбор. Обиколих света и срещнах много приятели.
Но когато днес си спомням за онези години, не мисля първо за баскетбола.
Връщам се в Банско.
Виждам онова момче – скромно облечено, без самочувствие, с едно наградено стихотворение за Вапцаров.
То не знаеше какво го чака.
Не знаеше, че ще стане инженер, спортист и треньор. Не знаеше, че ще обиколи света. Не знаеше и, че поезията, с която беше застанало пред баба Елена, един ден отново ще стане част от живота му.
А баба Елена не знаеше нищо от това.
Тя само ме изслуша.
После ме прегърна и ме целуна по косата.
Стихотворението съм изгубил.
Но прегръдката не съм.