Георги Н. НИКОЛОВ
Владимир Луков – поет и белетрист с доказано гражданско мислене, днес отново ни подканва към размисъл. Повод за това е новата му книга: „Народът, учителят, писателят“. Есеистика и публицистика, издадена от „Пропелер“, С., 2015 г. И както сам споделя в уводните страници, „тя е написана така, че аз самият да съм й най-добрият възможен читател. Но не заради себе си я написах така, а заради откровението на истината в нея“. Всъщност, страниците тук не са за отделен събеседник, или скромна аудитория от читатели-идеалисти. Те търсят пречистващ лек за цялото общество. Изолирано от изконните си ценности чрез трайния негативизъм на българския делник. В същността на сборника е вплетена идеята редица страни на духовността ни да бъдат поднесени чрез философски анализ. А върху мащабната им панорама да се открои, по пътя на емпиричното изследване, озарената с мисия харизматична личност. Ролята й в историческите тежнения и обрати. В океана от въжделения и съдби на народа, към който принадлежи. Луков е творец с богата биография, изградена върху ерудиция и сериозен професионален опит. Матрицата на реалното в темите му успешно се вписва върху безкрайността на времето. От чиято памет към нас, в измеренията на ХХІ в., достигат мисли на Сократ, Хегел, Вилхелм фон Хумболт, Шпенглер, Карл Юнг… Редом с тях по страниците отново се раждат за живот, страдание и песен Христо Ботев, Вазов, Гео Милев, Никола Вапцаров. Общ фон на книгата е мотивът за свобода: чрез творчество, чрез физическа саможертва пред олтара на изстрадани идеали, или в спор със силните на деня. В него участва и авторът със своите есета и публицистични текстове. Подканващи към конкретика още в заглавията: „Поетите и писателите като йерихонски тръбачи“, „За качеството на образованието без демагогия“, „Казано между нас, поетите и писателите“, „Фрустрация“, „Експресно за величието на руския народностен дух“, „За психологическите ординарци“ и т.н. Все проникновения, убедително вписващи се в интелектуалната картина на българския делник. С равнозначност между теоретичната проекция и реалното измерение на тематичния обзор. С искрите на мисълта върху трескавия пулс на тълпата. Залутана в делника незнайно къде и улисана в лов на хлебни химери. Цялата книга на Луков е изтъкана в полемичност. В непримиримост към инертността на обществото и спънките, издигани пред полета на духа. Именно духът, извисен над тленната ни същност, е верният съдник за добро и зло. Индикатор за морал и нравственост пред двуличието на нищи и пълзящи. За красота и естетичност, творческа значимост и най-вече – за човещина. Логично е да се запитаме: дали сборникът „Народът, учителят, писателят“, в търсеното от автора символично триединство, ще бъде разбран и оценен. Мисля, че в днешното българско книгоиздаване подобни творби са рядкост. Но тук Владимир Луков търси и намира формулата, чрез която обществото да се отърси от стари стереотипи и да върви напред. И получава наградата, очаквана от всеки автор – да разгърнем страниците му с интерес…
Владимир Луков
СЕЛСКО
Пак се сипят в Реката сухи есенни листи…
И униват душите на дървета и храсти,
а над тях се понасят влакънцата сребристи –
отърваните мисли на бездомния паяк.
Все под тях, безпризорен, Пътят странно начева
и трепти в листопада… И потъва Незнаен
в ромолящата пустош, в тази есенна пустош,
на която душа е този Ромон сияен.
И под сини ресници все нататък ме тегли…
Уж към село ме тегли, но къде ме отнася!
Аз не зная къде, ала зная, че там е…
Тупа мойто сърце, блика моята радост…
ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА
Погарят ливади… Листа погарят…
Пламват предесенно слънчеви спомени
в тези златисто-червени ябълки
с младост налети,
с вечност оформени…
…
Кой да премине оттук и замине
знаен-незнаен с тиха походка
и да оръси с тамянен мирис,
вместо с прослава душите ни кротки…
А и да вкуси меда омайващ,
преди да надникне в кошера пълен…
(Пчелите знаят ли кой е Стопанинът! –
вкупом на Слънцето с радост се молят.)
После да види как тича реката
с вирове сини на броеница…
как свети над нея тънкият Вятър
и пори вълните й златната Рибка…
ПЪТ
Несигурност струи отвсякъде,
а ти безукорно минаваш…
Кога със стъпки на дете,
кога без стъпки – отминаваш.
На пейката в самия залез
облегната е седнал старец.
Той сякаш че във влак пътува
във глуха линия отправен.
И аз до него там присядам
и непринудено си спомням,
че няма накъде да бягам
далеч от слънчевия поглед.
Но спомням си и туй – пътувам
отвъд пределите си вече
тъй както Слънцето… Нахлува
с лъчите си в пространства вечни…
РЕКАТА
Прелива от нежност тук, до Морето…
С милост облива сега Бреговете.
С милост и те сега се снишават.
Милост капе и от Небето…
…Била е сякаш напразно борбата.
Напразно ли в Нея Залезът свети!
И всички Пространства напразно ли в Нея
нежно се сливат и кротко просветват!
Милост прелива…
Прелива и в мене…
И става излишно да питам и зная
Тя ли се влива в Морето извечно,
или Морето се влива във Нея…
…
Не… не била е напразно борбата…
ПЪЛНОЛУНИЕ
Пътеката се олюлява…
Премрежва погледа и вече
напред невидимото става
пределно видимо и дебне
кой тук в сумрак ще приближи…
…
Какво остава!…
Кой е мислил,
че някогашните мечти,
ще те пресрещнат сред забрава?…
…
И както пълната Луна
над горски дебри се явява
след залез Слънце и показва
на светло тъмния си лик,
така и твоята Мечта –
да се роди у теб Поета –
душата твоя осветлява
и ти напомня, че си Ти…
БДЕНИЕ
На Христо Черняев
Заесенява…
Брезите жълтеят.
Над тях Планината
оголва душа,
а децата пред Нея
с лица феерични
лудеят…
… и пеят…
…
Един старец гледа
как те улитат
със своите люлки
ту към Небето…
ту към Земята…
И вече –
приседнал
гърбом към Залеза –
в своята гледка
живее…
ОБРОКЪТ
Не съм самотник в самотата.
И затова не се обричам…
…
Аз гоня пеперуда бяла
с душата на дете
и тичам
по утринна роса искряща
като зеници на момиче,
в което Любовта се ражда
с мечти,
със светлина
и с птици…
Ала не искам да я хвана,
защото ще умре самотна
във самотата ми и няма
да съм щастливият самотник…
1981 г.
МИРАЖЪТ
Удавено в реката Слънце…
И бряг от разтопено злато.
Рибар. И лодка, устремена
в пороя светъл на веслата…
Ту чезнат, ту се появяват
в пламтящите води… И сякаш
достоверен е миражът
във фантастичната си святост…
СПОМЕН
Беше селско и диво, но и безумно цъфтящо…
С мирис на билки и на всякакви Божии твари.
Бос през полето вървях със татко нанякъде –
знаеше той накъде, а аз не се и съмнявах,
че щом Там пристигнем, ще пия мляко със мед.
И макар че от време навреме стъпвах на тръни
и на камъни остри – не си позволявах да изостана.
А и нозете ми детски при досега първи със острото
като дъги се извиваха – сякаш вървях по жарава.
И се случваше винаги – щом стъпим на моста над Янтра,
за да минем Отвъд – тогава изгряваше Слънцето…
Хълмът отсреща се обливаше целият в злато,
а сред върби и подмоли Реката стаяваше тъмното.
Тогаз и лицето на татко ставаше слънчево цялото,
а в очите му сини Небето в лазури извираше…
Аз политах пред тях с отривистия тласък на Вятъра
и обгръщах с ръце кръгозора всеволен на Изгрева.
И зареян на воля като в лоно на сънна забрава
в тишина аз оглеждах как се стелят килимите
на гори и треви, на жита и на кървави макове…
И как се вдигаха с песен над тях чучулигите.
Не усещах тогава как падах по гръб върху Хълма
замаян и с поглед, забоден в зенита, където
самотен Орел се явяваше и кръжеше нагоре свободен
в кръг недокосван от кръга на небесната воля.
И тъй неусетно пропадах във синята бездна…
Без спомен оставах все до момента, във който
аз усещах как бие сърцето на Хълма под мене
и как туптеше в очите ми с птиците горе.
Все в него момент и туй като чудо се случваше –
винаги виждах лицето на Татко над себе си
как изпълва Небето, как извираше слънчево
и пулсираше в сини, в предутринно сини оттенъци…
