Георги Н. НИКОЛОВ
За цар Ивайло, Бърдоква, Лахана, Свинепаса, Коркодубас и пр. е писано много и в различно време. През XIII век основният информационен източник за него са думите на византийския хронист Георги Пахимер, който отбелязва: „Там имаше един селянин, по име Бърдоква, който пасеше свинете срещу заплащане. Той се грижеше за свинете, а за себе си нехаеше – не се грижеше нито за храната си, нито за облеклото си. После той бе обхванат от толкова големи, не зная от къде появили се надежди, стана внимателен към себе си и отправяше, както можеше, молитви към Бог. Често разправяше на ония селяни и свинепаси, като им разказваше за някакви явявания на светии, които го подбуждали да се разбунтува и да вземе властта над народа. И така един ден каза, че е получил знак за действие и веднага ги привлече за свои помощници. И те го следват, разгласявайки името на свинепаса, казвайки, че му бил даден знак от Бога да ги управлява.“
Вече в наше време той е описван и нескрито възвеличаван в българската литература от Стоян Загорчинов – романът „Ивайло“, драмата „Ивайло“ на Иван Вазов, Крум Велков – с романа „Водител“, Слав Караславов – „В дните на цар Ивайло“, Цончо Родев – „Наричаха ме Желязната ръка“ и т.н. За произхода му, пак в наше време, също е писано много, като част от изследователите твърдят, че той не е бил обикновен селянин.
Сега пред нас е новият роман на Таня Капинчева „Истинската история за Ивайло“, изд. Мултипринт, С., 2022 г. Още в самото начало Таня също изказва мнение, че бъдещият цар на България произхожда от т.н. войнуци – военизирано население, което изпълнява отбранителна функция и участва във военни походи, а също такъв е бил и неговият баща. Не случайно книгата започва именно с разказ за тяхната дейност, където бащата Дамян намира своята смърт, а тя от своя страна поражда желанието за мъст в съзнанието на сина. Голяма заслуга авторката има с обстоятелството, че разказва за Ивайло още в неговите младежки години, в личностно развитие, като по този начин повествованието постепенно добива широк хоризонт. Дава възможност на читателите да проследят неговото развитие от безимен човек от народа до негов доказал се и признат водач, достигнал апогея си с царската корона. При това – харизматичен водач, който е прозрял историческата си, истинската си мисия, за да има правото да възкликне в развоя на повествуването: „Отечеството ни е отново в опасност!!! Злото пак върлува около нас! Време е за пореден път да покажем колко обичаме нашите майки, бащи и деца! Ако позволим на чужденците да тъпчат с мръсните си копита земята ни, ако не опазим къщите и нивите си от крадливите ръце на злодеите, ако не защитим жените и децата си от посегателствата на враговете, тогава… Тогава нека земята отвори недрата си и ни погълне заедно със срама и позора ни!“ В книгата постепенно изплува образът на средновековен българин, който знае защо взема оръжието и събира около себе си селската войска. Държавата е съвсем отслабена от татарските и ромейски нашествия и от бездействието на хромия цар Константин Тих. В царския двор на Търново се плетат интриги, алчните копнения на отделни боляри към престола е повече от очевиден и те се подклаждат от византийския император Михаил VIII Палеолог. Съвсем логично е в този обществен хаос на бунт да се вдигнат най-бедните и обезправените. Именно те застават под пряпореца на Ивайло, който ясно знае към какво се стреми и защо иска също да наметне царската мантия. В книгата той е човек от народа, но не е случаен, защото знае как да води войска и знае да се сражава, а най-вече: че той има кауза, която е длъжен да защити с дела. Което още веднъж потвърждава тезата на Таня Капинчева, че е запознат с военното дело от ранните си младежки години, а също и от времето, когато е служил в царската войска. Въпрос само на време е сега да се опълчи срещу татарите, а после и срещу византийските походи в българските земи, за да бъдат прочистени те от нашествениците и се възцари траен мир. Постепенно излизат от историческата забрава образите на царица Мария Палеологина, на невръстния наследник на престола Михаил, цар Иван Асен III и редица други съществували личности. Всички те гравитират около необикновения образ на Ивайло, всеки зает с намеренията си да се добере до властта и до престола. Изменчивият характер на болярската прослойка допълва стародавните борби и интриги, остава само делото на Ивайло. Подпомогнато от най-близките му люде Куман, Хранислав, Момчил, Кънчо, Дамян, Стан и др.
Таня Капинчева е отлично запозната с историческата фактология, която втъкава в романа си умело и картинно, с внимателен подбор на детайлите. Особено интересен е и мотивът с тайното светилище на богинята Изида, от която Мария Палеологина търси помощ за своите намерения и своята крайна цел: да постави начело на държавата невръстния Михаил, а докато той достигне пълнолетие, тя да бъде действителният владетел на българското царство. Авторката е успяла да вникне дълбоко в психологията на средновековния българин от XIII век, бил той обикновен парик, или представител на управляващата клика. С много обич е представен образът на майката на Ивайло – Богдана, която не разбира в дълбочина истинското призвание на сина си, но се отнася към него с доброта, която само майките могат да имат. Щрихирани са и образите на останалите в родното село на водителя хора, също пълни с доброта, въпреки тежкия живот, който водят. …А за жалост, историята не предполага в този исторически етап реализация на политическите и социални възгледи на народа, в което се крие и трагедията на Ивайло. Останал само с шепа привърженици, той отива при татарския предводител Ису Ногай да дири помощ, но не като негов васал, а като равен при равен. За жалост, притчата за „добрия цар“ не издържа на пороя от обстоятелства. Смъртта му в края на пиршеството приключва един героичен етап от нашата история, какъвто е показан той и в романа на Таня Капинчева.
Тази книга идва при нас във време на обществен хаос и социални търкания, на политическа нестабилност и междупартийни борби. Тя ни припомня, че властта е често измамна и неблагодарна към онзи, който я е достигнал и остава при него дотогава, докато този човек успява да реализира на практика идеалите си, или е изпреварил своето време. Случаят с Ивайло е точно такъв и както е отбелязано в сборника „Кой кой е в средновековна България“ – „Краят на селската война в България бележи финала на най-жестоката класова битка в средновековна България и е без съмнение най-драматичен. Тази оценка се отнася в еднаква степен и за личната, човешка драма на Ивайло. Но трагизмът не бива да се отдава на обстоятелствата, каквито и да са били те. Трагизмът на Ивайло и на ръководената от него селска война е предварително обусловен от невъзможността да се реализират на практика идеалите на българина от онова време“. Именно към този трагизъм ни подготвя в процеса на повествуването Таня Капинчева, великолепно запозната с историческите истини, които интерпретира в романа: от грохота на жестоки битки, донесли на селския цар слава и признание, до постепенното изравняване на силите, на умората сред войската на Ивайло и видното в последователността на събитията – несвършващата сила на враговете – татари и ромеи, с които става все по-трудно да се бориш без нечия помощ. Жестокият финал е обусловен и предсказан, но авторката сякаш го забавя в своя разказ до злополучния пир в стана на татарите. С това тя иска да подскаже, че макар и мъртъв физически, селският цар живее в спомените на низшите прослойки като герой, чиито заслуги пред обществото не могат да бъдат изтрити, макар подложени на насмешка от средновековните хронисти, или пък въобще забравен. И както самата тя прозира, животът на земята, по думите й, никога няма да свърши.
Факт е, че книгата грабва читателя още от първите си страници, с разказа за войнуците и срещата на младия Ивайло със зверствата на противниците. Образът му след тези сцени е предаден в несекващо развитие като водач, цар, народен герой – всичко това фокусирано в бляскавата му личност. Не по-малко ярки са и неговите сподвижници, напълно споделящи идеите на своя цар и водител. Предадени като достойни реализатори на тези идеи, те правят повествуването още по-динамично и ярко…
Новата книга на Таня Капинчева идва сякаш да ни събуди от летаргията, в която изпадаме все по-често с отминаващите у нас дни и събития. Тя е повод за патриотична гордост, но и за размисъл – кой у нас днес може да бъде водач на народа и какви качества трябва да притежава. Какви могат и трябва да са крайните му цели в името на народа, който отново носи всякакви делнични тегоби. Възможна ли е промяната, как и по какъв начин да бъде сторена тя в своя най-демократичен вариант.
Сигурен съм, че книгата ще бъде много добре приета от нашето будно читателско съсловие от различни възрасти и ще бъде пример и за други творци, тръгващи по пътя на историческата белетристика…