ПО ВСИЧКИТЕ ПОСОКИ НА ПОЕТИЧЕСКАТА ЗВЕЗДНОСТ

Петър АНДАСАРОВ

 

И аз като Боян Ангелов в рецензията му за книгата „Звездност“ на Атанас Звездинов се хванах за това нейно заглавие. Да, съгласен съм, че „От астрономическа гледна точка звездността е съвкупността от звезди в необозримото пространство, наречено Вселена“. Но не можах да отпъдя въпроса вътре у мене – защо все пак поетът е озаглави книгата си с тая сияеща многоспектрова дума, от която извира толкова много светлина и загадъчна красота? Явно не е търсил асонансна рима на псевдонимното си име Звездинов, а по-скоро тази звездна дума съдържа състоянието на живота и поезията, в които са загадките и откритията на човека и на Твореца. В този смисъл тя е Вселена от реални и закодирани светове, а човекът и творецът трябва да пропътуват по всичките им посоки, за да осъзнаят величието им и да се докоснат до живото- и словотворната им безсмъртна енергия. Но, за да възприемеш или да откриеш точните образи на тия светове трябва да имаш рецептори и най-вече дарбата да прозреш в същността им и да стигнеш по свой път до смисъла на тяхното съществуване и предназначение.

Ето го впрочем ключът за подхода към изграждането и хармоничното звучене на тази наистина звездна книга на Атанас Звездинов – оригиналността. Преди всичко на заглавието. Защото – ако звездност е съвкупност от звезди във вселената, то звездни състояния има и в сезоните на нашия живот, а човекът има своите звездни мигове. И още – поезията е светлина, а поетът свети с думите и озарява с тях света. Оригинални са и наименованията на разделите /циклите/ в книгата. Пред традиционните определения авторът е предпочел ярките словосъчетания с общата дума „прозрения“: Стихопрозрения, Нови стихопрозрения, Баснопрозрения, Ретропрозрения и Хайкупрозрения, вместо Стихотворения, Нови стихотворения, Басни, Ретростихотворения и  Хайку. И това е съвсем обяснимо – концепцията на книгата е авторът да прозре в същността и да разкрие пред нас световете на своята звездност. И, разбира се – обитателите на тези и познати, но и неразгадани и неоткрити светове. Та, като казвам, че оригиналността е ключът за хармоничната композиция на книгата „Звездност“ имам предвид озарението на нейното заглавие върху майсторски подредените творби между двете й корици. За мен не беше толкова трудно да открия този, притежаван от автора й майсторлък, като знам, че освен усет и ясна концепция, трябва да имаш и проверен опит. А той в творческия живот на Атанас Звездинов е пребогат – от не знам кога, та до ден днешен, той е автор или съавтор на изключително много на брой антологии, с прецизни критерий за подбор и високо качество на преведените творби на наши и чуждестранни писатели. И съм убеден, че така изградената книга е всъщност съвършената форма за човешката и творческата изповедност на Атанас Звездинов. Тук слагам край на своите анализаторски прозрения и на ненатрапчивите мои размишления върху стиховете /стихопрозренията/ в цялостната им композиция. За да ви доверя личните си усещания, впечатления и изводи след пропътуването ми из словесните светове на тази и обикновена, но и новаторска книга с необикновеното, дори загадъчно название „Звездност“.

Преди това обаче най-искрено ще си призная, че ако и сега се поспирам за повече минути в света на многобройните впечатляващи ме творби, стигайки до края, отново се връщам към началото на книгата. И ще се възползвам от записаното върху няколкото листа след нейния пети или шести прочит. Само да не пропусна титулната страница, на която четем: „Стихопрозрения за радостта от живота“. И ще си позволя да допълня, че те са и отражения от сезоните на този живот, на всички животи, в които се ражда, расте и залязва, заедно с него Човекът. Това усещане и обобщение е изворно още в първия цикъл „Стихопрозрения“, писани или излезли от печат през 1998 година със заглавие „Нетленното“. Това са 110 съвършено изваяни осемстишия, по класическите образци на българската поезия, емоционално и при всички случаи мисловно обагрени. Ако не беше този значим белег за висока художественост, бих имал малкия упрек, че авторът е до педантичност строг в своето стихостроителство. Но тъкмо това е доказателство, че Атанас Звездинов е родѐн поет, верен на традицията по отношение на формата и новатор в тематичните си открития. В този смисъл той е и апостолски традиционалист и евристично надарен поет.  Чуйте един куплет само:

„То /сърцето/ сякаш Съвършенството кове

и никога не го доизковава.

Но все така – от всички векове

от него изкованото – остава…“

 

Не мога да се въздържа за още един куплет от второто осемстишие:

„С тоягата си по земята крача –

по-сам в неосквернения си път,

сега съм аз на Вярата пазача.

Да я опазя чака ме светът.“

 

В този цикъл изобилстват стихотворни редове с мъдрост и философия, изкристализирали от самия живот. Ето само няколко примери:

„Дали Доброто пак е добродетел

ще проверяваш докато си жив.“

 

Пословично звучи заключението му: „Изглежда който чака дълго крета/, и се оглежда вместо да върви!“ И: Човек както и да пилее времето, връщайки се все нещо ценно той намира. Истински сентенции са: „Чрез болката човек се чувства жив“ и „Безсмъртно е това, в което вярваш!“ Афористично откритие е стихът „Резбата по дърво е болка.“ И още, и още…Апотеозен завършек на цикъла е осемстишието:

 

„Живей в пространствата на своя дух!

В живота може да ти стане тясно,

но ако си със себе си наясно,

живей в пространствата на своя дух!

 

Към нас животът често става глух.

Но всекиму с кураж сърцето трепва,

когато будна Волята нашепва:

„Живей в пространствата на своя дух!“

 

Но такива находки, стихосъчетания с философско съдържание има и в стихотворенията от циклите „Нови стихопрозрения“ и „Ретропрозрения“. Не е възможно да посоча всички, които силно ме привличат и разкриват все повече и повече черти от богатия творчески натюрел на поета Атанас Звездинов. И отново – само няколко примера: „Реката е везна на двата бряга“ /“Везна“/, „Писмо в бутилка сякаш е сърцето“ /“Писмо в бутилка“/, „Върхът е отдалече достижим“ /“Върхът“/, „Духът обаче не е подвластен на забрава“ /Забравата покрива всяка тленна плът,/но не и него. Не. – Нетленен е Духът.“/“Времето на поета“/. Преди да отбера примери от „Ретропрозрения“, да обясня, че те съдържат стихотворения, включвани в новите за времето си книги – от първата „Шепа жива вода“ през 1967 година до една от последните му засега – „Будилник за будни“ – 2011 г. Само че в обратен ред. И тук ще си позволя една скоба, за да изкажа своето предположение. Обикновено в антологични сборници авторите подреждат книгите си по реда на тяхното явяване на бял свят, всеки подозира, а някои са убедени, че е с цел да се види развитието и израстването на авторите. Звездинов не е имал това съображение –   така предполагам, защото няма явни спадове и въздигания сред посочените стихосбирки. Това е другият ми категоричен извод прочитайки и препрочитайки „Звездност“. А сега за обещаните примери в този цикъл: „И нека да съм слаб да те възпея/и майчината скръб да утеша,/в гърдите ти като огнище грея/аз – пламъче от твоята душа“./“България“/, „Как страшно е да видиш в клетка/достойна волността, която чака./И като кремък в кремък в нея святка/искра, която ще запали мрака.“ /“Соколи“/, „Жарава тлееща е мисълта./ И гаснат въглените, но сърцето -/могъщото духало на кръвта – /събужда огъня на битието.“ /“Залък“/“Сърце, сърце,/със тънкото си чукче те удари/двуличието на другар/и те разсипа на звезди“. /“Инфаркт“/,“Невроза ли? Погрешна диагноза./О, болката ми има друго име./Не я наричайте със име грозно./ От ударите на крило боли ме.“ /“Диагноза“/, „След толкоз сенки на криле съм тичал…/Как дълго съм си вярвал, че летя.“ „Какви врати,/какви врати отвори,/та къщата на мрака се руши?/“Малка нощна музика“/…

Надявам се, че и на вас тези примери ви подсказват за богатата метафоричност в тази – и тиха като шепот на звезди и на зреещ клас, като преливащи се гласове на камбани и като висок вик и дълго ехо на орлови висини – поезия. Те, и следващите примери, които ще дам, говорят за тънката чувствителност на поета Атанас Звездинов и за способността му да вае образи чрез свои думи, търсени и намирани в дълбоките недра и светлите извори на свещения книжовен български език. Ето: „…когато си пастир на дните/а всъщност на света си гост.“, „Животът – хвърлена небрежно мрежа“, „Сънят е водопад над пещера“, „И щастието никога не пита/какво е точно и защо е точно./В утробата на радостта то рита/и иска нещо ново да започне…“Нощта е черна пеперуда,/забодена с карфица златна.“, „Животът безвъзвратно отминава -/по капка. Както капе светлина/от аления чайник на деня“.

Съзнателно прескочих един от най-силните цикли в „Звездност“ – „Баснопрозрения“. На всеки от нас, а и на читателите, които следят развитието на съвременната ни литература е ясно, че в годините на псевдодемокрацията у нас дори не мъждукат творби от вида басня. Още по-силно впечатление, особено през последните няколко години, правят басните и най-вече басномонолозите на Атанас Звездинов. И тук решаващата дума си е казал опитът – още през 1998 година той издава книгата си „Басни“, година по-късно „Басни и притчи“, а след още 14 години „Баснослов. Басни за нови времена“ и преди пет години – „Баснописецът. Басни за нови времена“. Те бяха вратата, така да се каже, към книгата-явление в съвременната българска литература „Басномонолози“, която се появи на бял свят през 2018 година. Вече никой не може да оспори неговия патент. Тъй като това е предмет на цялостно изследване чрез обстоен анализ, аз ще отбележа само отликата от класическата басня на Езоп, Лафонтен, Крилов, Петко Р. Славейков, Стоян Михайловски, Христо Радевски, Банчо Банов и други и, естествено – приликата на басномонолозите с лириката на Атанас Звездинов. Определението на този литературен вид е всеизвестно: „Най-често в басните се разказва за животни, по-рядко за растения и предмети чрез чиито образи се разкриват човешките черти и нрави, обществени и лични недостатъци.“ Такива персони и персонажи има и в тази книга, но те не са с изискванията на традиционната басня. По-голямата част от тези ярки творби са истински монолози, без излишни описания на състояния и без сюжетно развитие. Те са убедителни, неочаквани монолози на „героите“. А вижте кои и какви са някои от тях: „Монолог на въздуха под налягане“, „Монолог на АЗА“, „Монолог на властта“, „Монолог на реформата“, „Монолог на плуга на историята“. Дори и в стиховете в „Баснописецът“ има такива елементи, но в тях основен е диалогът. Това ме кара да съм убеден, че басномонологът е твърде трудно да се сътвори, изобретателно е и затова именно е сладък резултатът, а творбата е с неповторимо художествено достойнство.

А приликата с лиричните стихове в книгата е в поетичния изказ. Четеш басномонолозите и имаш чувството че слушаш поезия. Не случайно забелязах, че в някои от  стихотворенията на другите цикли са корените на новия подвид басня. Стигат само два примера: „На скелета човешки е нанизан/безумен животински егоизъм./И нищо, никакви човешки вопли – /само Сърцето може да го стопли./Но за какво е по-напред горкото?/Как да изгони от човека скота?/И пита то, едвам се престрашило:/В човек ли бия аз, или в плашило?“ И – „С една ръка каквото му даде/животът, често с другата го взима./А колко често алчност го боде-/да има всичко, повече да има…“

И нека да завърша с апотеозно прозвучалите ми стихотворения от различните цикли с водещите теми на всяка национална литература през всички времена – Родина, Родна земя и Любов. Вече споменах „България“, ще добавя още: „Балада за камбаните“, „Монолог на Левски“, „Меден месец“… И над всички – стихотворението, което разтупка сърцето ми в един позлатен от слънце септемврийски ден в село Спасово на община Генерал Тошево. Във фоайето на читалището до портрета на неговия патрон Отец Паисий бе изписан последният куплет от стихотворението с неговото име,  на поета Атанас Звездинов. Представям ви го – то е кратко:

 

 

Гнездото както свиват птици,

пчелата както сбира мед,

ти вля живот сред две корици

с призванието на поет.

 

И вдъхновен като месия,

понесъл истинския кръст,

със своята благословия

изправи до Балкана ръст.

 

Запя камбана. Пламна знаме.

И се роди един светец.

Светец ли? Нещо по-голямо –

на цял един народ Отец.

 

Тази сборна книга завършва с цикъла „Хайкупрозрения“, с толкова апетитното хайку за автори, знаещи и незнаещи за неговия произход и за ролята му в литературата. Длъжен съм обаче да отбележа, че тези словесни късове, сътворени от Звездинов, са умни, емоционално и философски подплатени, подвластни на строгите изисквания на този жанр. Приятни са, художествено кореспондиращи със стиховоренията и басномонолозите в книгата.

А, че ме привличат някои от хайкупрозренията, не отричам, защото те носят и чувството в себе си, с философски заряд са и в този смисъл хармонизират на споменатата вече стройна композиция на „Звездност“. Ще се доверя на най-впечатлилите ме хайкупрозрения: „Под пробития/джоб на небето чакам/моята звезда“, „Клепачите ми-/капани птичи/хванаха съня.“, „Първа замръзне ли/капката, после/пада последна“. „На всяко гърне/мерудия, а гозба-/в никое от тях.“, „Не драскай клечка,/ако нямаш смелостта/ да палиш огън.“, „Отлага се по/нещо от живота. Не/се отлага той.“ И най-хубавото – „Липата зрее/и всяка нощ сънува/зимно утро с чай.“ То, а и всички цитирани от мен, са в контекста и част от образната система на цялата поезия, сътворена от Атанас Звездинов.

Няма да повтарям нейните качества и достойнства, а само ще изразя своя призив тя да получи най-сетне своята заслужена оценка от литературни историци и литературни критици. За да заеме своето полагащо му се място в днешната литература този скромен в живота си човек и никога непарадиращ творец. А мястото му – безспорно – е сред най-добрите майстори в ковачницата на съвременното българско слово.

 

в. „Словото днес“, бр……………

сп. „Везни“, бр…………

електронно списание „Литературен свят“/февруари 2021 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вестник „Словото днес“, бр. 8, 2021
Next post МЕЖДУНАРОДЕН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС