ПОСПУСНИ СЕ, ШАР ПЛАНИНО

Борислав ГЕРОНТИЕВ

 

Като млад редактор във фолклорната редакция на Българското национално радио бях силно впечатлен от песента „Поспусни се, Шар планино“ в изпълнение на родопския певец Крум Янков.

Още като я чух, започнах да се питам: отде-накъде в Родопите, на родопски словесен и музикален диалект се пее за Шар планина; какво дири в Родопите Шар планина; какво е това гальовно родопско обръщение към Шар планина?…

„Поспусни се, Шар планино“ ме заинтригува още повече, когато в редакцията се получи нареждане песента да не се излъчва по радиото. Щяло било да се тълкува, че чрез тази песен България публично заявява претенции към Шар планина и към Македония.

Това бяха години, когато имаше забрана за македонските песни.

С Крум се сприятелихме и от него зная кога е записал песента в радиото.

Осемнайсетгодишен той тръгва като акордеонист на турнета из Родопите с групата на кларнетиста Васил Попов – Попето от с. Левочево, Смолянско. Групата била от трима музиканти. Третият бил барабанист. Попето и барабанистът пеели оригинални родопски песни и Крум започнал да пее с тях. Пътувал с групата седем години – между 1948 и 1955 г. и тогава натрупва репертоара си.

През 1958 г. постъпва в Садовската група като акордеонист, но когато се налагало и пеел. През есента на същата година от радиото поканили садовци да запишат хора и ръченици. При прослушването музикант от оркестъра казал пред комисията: „В групата има един, който е от Родопите и пее добре родопски песни…“ Поискали да го чуят. Първо изпял „Поспусни се, Шар планино“ и още тогава я записал с други две песни.

През 1995 г. с екип от Българската национална телевизия попаднах в с. Момчиловци, Смолянско, наричано някога Горно Дерекьой. При подготовката на сценария за телевизионния филм прочетох книгата на известния местен краевед Константин Канев „Миналото на Момчиловци“.

В раздел „Дюлгерство“ краеведът разказва за „Поспусни се, Шар планино“.

Строителството на първите колиби и къшли  на дерекьойци било примитивно и опростено. Къшлата била на земята, огънят – сред единствената одая (стая), а до нея – навесът за добитъка. Просто казано – мандрите били превръщани в жилища. При тези скромни изисквания нямало и голяма нужда от специални строители-дюлгери.

В началото на ХVІІІ в., когато населението икономически се замогнало, се появила нуждата от по-големи и удобни жилища. По Енидженско  и Гюмюрджинско момчиловските овчари виждали къщи над земята и почнали и те да мечтаят за такива.

Българи дюлгери от Македония идвали при управниците на Ахъ челеби (дн. Смолян) и им правели конаци, чешми, калдъръми, мостове, а когато привършели, тръгвали по селата и строели къщи на местното население.

През времето на Салих ага и Аджи ага дошли дюлгери от Горно Крушене с устабашия Митре Райчев да търсят препитание и работа. Тези арнаути, както ги нарича местното население, били радушно приети и Салих ага им предоставил да му изградят „прочут конак“.  За няколко години Митре и тайфата му изградили конака на Салих ага и тръгнали по селата да правят „кукета“ (къщи). Митре най-много се застоял в Горно Дерекьой. Първо построил малко мостче под извора. После построил воденица от долната страна на извора за агата, а от горната страна направил за себе си друга. Тя се казвала „Арнаутската воденица“. Така Митре станал жител на Горно Дерекьой.

Арнаутите градили и къщи на селото. Наемали къщите нацяло – от темел до комин. Те си къртели камъка, превозвали го, на коне и мулета докарвали дървен материал и изграждали цялата къща. Прочуто било арнаутското градене, давали много „опитна работа“.

С арнаутите имало и дребни деца, десетинагодишни, които карали с конете камъни, кал, вода и не се връщали с години към своя край. Имало случаи, когато чирачетата се връщали вече като ергени за женене. Оженвали се и пак тръгвали на гурбет…

Константин Канев пише: „Още тогава останала в селото гурбетчийската  песен:

                                     Поспусни се, Шар планино,

                                     подигни си тьовна моглу

                                     да си ми видя нашено село,

                                     нашено село, нашана коща,

                                      нашана коща, старана майка,

                                      старана майка, стари бубайко,

                                       да си ми видя мояна сестра,

                                      мояна сестра, моено братче,

                                      да си ми видя порвону либе,

                                       порвоно либе, дребни дечинки…“

На нов ред да отбележим: Константин Канев класифицира „Поспусни се, Шар планино“  като гурбетчийска песен, която се е пяла в Момчиловци още през ХVІІІ в.

На 17 юли 1897 г.  Ангел Букурещлиев записва на седянка в Чепеларе текста и мелодията  на вариант с по-разгърнат сюжет. („Слушана от момите Лика В. Каладжицка, Катерина Маринова и Мария Г. Найденова.“)

                                    Наведи са, Шар планино,

                                    да си видя наше село,

                                    наше село, порво либе.

                                    Наведе са Шар планина,

                                    та си видях наше село,

                                    че не видях порво либе,

                                    ам си видях стара майка,

                                    в ракан даржи два сирака,

                                    два сирака, два близнака.

                                    Еднону вика: „Де я майка?“

                                    Другуни вика: „Де я баща?“

                                   Стара майка отговаря:

                                   „Миличички два сирака,

                                    два сирака, два близнака,

                                    ваша майка в черна земя,

                                    вашан баща в чужда земя.

През февруари 1955 г. Георги Иванов Кавгазов от с. Славеино, Смолянско, пее пред Николай Кауфман вариант, който се различава от чепеларския само по това, че в началото след „Поснисни са, Шер планино“ е добавено „повдигни са, тьовна могло“, а в края има уточнение: „татко ти – зад Шер планина,/ Шер планина, в чужда земе.“

На 28 август 1954 г. Величка К. Пакукева от Чепеларе пее пред Атанас Райчев вариант, в който след обръщението „Наведи са, Шер планину,/ стани ми равна равнишка“ се открива друга гледка с придружница  люта клетва:

                                    Стара майка на двор седи,

                                    моско дете в роки даржи.

                                    И до нее порво любе,

                                    порво любе право седи,

                                    чужда фурка то ми преде

                                    и си мене люто калне:

                                    – Анатема ти, Стоене,

                                    дето ма ти мен остави

                                    чужда фурка да си предам,

                                    моско дете да си хранем

          През 1968 г. на концерта при откриването на Деветия световен фестивал на младежта и студентите на стадион „Васил Левски“ в София Валя Балканска пее „Поспусни се, Шар планино“ в съпровод на 103 родопски гайди. В биографичната книга на писателя Светозар Казанджиев за Валя Балканска „Глас от вечността“ (1999 г.) певицата разказва: „Беше забележително. Пях без микрофон. Това не ми пречеше да надпея внушителния гайдарски състав. Седемдесет и пет хиляди души станаха на крака и ме аплодираха лудо…“

През 2021 г. помолих Светозар да поразпита Валя за още подробности около песента. Ето написаното от него:

„- Валя, откъде знаеш „Поспусни се, Шар планино“ и от кого си я научила?

– Все едно да ме питаш откъде знам „Девойко мари хубава“. Същото е и с „Шар планино“. Зная я от дете. Научила съм я от седенки и попрелки, когато се събирахме момичета и млади жени да нижем тютюн, да цепим сливи и ябълки или да чепкаме вълна. Тогава съм я научила и запяла. А от кого – нямам представа. По онова време – преди 70 години, на попрелките имаше не само женско, имаше и мъжко пеене. Нашите мъже бяха дюлгери, овчари, секачи – ходеха къде ли не, може някой отнякъде да я донесъл, да я запял и така да е влязла в устата на всеки от нас.

После, през Втората световна война, всички фронтоваци и аскерлии от нашите села, загинали от немски куршум, останаха в Македония, голяма част и под Шар планина. Може майчината мъка да е била взривена от гибелта на младите и здрави мъже, и тя да е прераснала в песен. Нямам представа.

– Кога я запя за първи път, Валя?

– Нали ти казах, още от дете. Пяла съм я в Лъгът, в Арда, в Могилица, в Сивино, в Смилян – все села около нашето село. Тя ми беше любима с още няколко, както бе любима и на други момичета и жени. Не е важно кога съм я пяла за първи път, по-важно кога я изпях за последно – „официално“. Това се случи през 1968 г. в София, на стадион „Васил Левски“ пред осемдесет хиляди души. На световния младежки фестивал. Бях вече на 26 години.

Има народни песни, по-големи от самия народ. Колкото и хора да ги пеят, все си остават недопети. Това е „Делювата“, „Мома седи на йодрове“, „Караджа, наша доржаво“, „Страхиле“… От такъв бичим е и „Поспусни се, Шар планино“. Какво друго да ти кажа? Тя и сега ми харесва. Харесва се и на много млади певици в ансамбъл „Родопа“, в Детския ансамбъл, в Музикалното училище в с. Широка лъка… Това ми иде наюм, това ти казвам. Недей ме рови, било е толкова отдавна!…“

В Родопите Шар планина е възпята в гурбетчийска песен.

В Софийско – в юнашка:

                            Отговара Марко добар юнак:

                             – Язе ида от Шарка планина

                             и отиждам за Прилепа града.

В Прилепско и Битолско – в харамийска:

                             Море, се собрале, се набрале,

                             на нашата пуста Шар планина,

                             море, на нашата пуста Шар планина,

                             триста души арамии…

 

                             Во петок Стоян излезе

                             баш арамия да одит,

                             по Шар планина да шетат…

В Кукушко –  в сватбена („Кога да одат по невяста“):

                             Нико собра две хиляди сватой,

                             а Никола три хиляди сватой.

                             Поминаа през гора зелена;

                             Нико вървит преко Нико-поле,

                             а Никола преку Шар планина…

Във Велешко – в  седенкарска („Песне, кое се певаю на седеню“):

                             – Леле чумо, църна чумо!

                             Моите бракя несу тува,

                             се отишле на далеко,

                             на далеко Шар планина…

Няма как Шар планина да не с яви в песни за овчари и пастири.

На Велешкото хоро пеели:

                             Брало моме дробно цвете,

                             како брало, замръкнало,

                             погрешило патчиньата,

                             патчиньата, друмчиньата.

                             Виде огьин Шар планина,

                             та отиде кай овчари…

В песен от Битоля:

                              Заплакала Шар планина:

                             – Леле Боже, мили боже!

                             Еве има три години,

                             ни пасено, ни газено…

                             Я дочуло овчар Пейо: –

                             Нека, нека Шар планино!

                             Ке дотерам силно стадо…

С многобройни варианти в няколко балкански страни е разпространен мотивът на песента „Шар планина и три овчара“.

През 1861 г. братя Миладинови публикуват вариант в своя сборник „Български народни песни“:

                           Ох, падна, падна Шар планина, де моме, де,

                            та притисна три овчара, де моме, де.

Всеки от тримата овчари „богу моли“: „Дигни са, дигни, Шар планина…“ И всеки казва кой ще жали по него. Първият: „имам майка, имам баща…“; вторият: „имам булка, имам сестра…“; третият: „имам булка, имам деца…“

От кои краища на България е записът („од восточни-те или от западни-те стърни“) не е отбелязано. Още докато събират песните (между 1854 и 1860 г.), Константин Миладинов обнародва в „Дунавски лебед“ „интересно обявление“, в което съобщава, че те обхващат Западна България отчасти Източна България. („Найповике песни са слушани в Струга от Дена Кавайова, в Прилеп от Гюргя Котева, в Панагюрище от Хаджи Мария Х. Томова…“) Миладиновци поместват песента в раздел „Овчарски“ с уговорката, че разделението на песните в сборника „по строга смисъл не е довардено.“ От всичките 665 песни  „има около 100 песни от източнобългарските селища и най-вече от Панагюрище“. Докато следва в Духовната академия в Москва, панагюрецът Василий Чолаков поддържа близки отношения с Константин Миладинов и води непрекъсната кореспонденция с други двама панагюрци – Марин Дринов и Нешо Бончев за събиране на народни песни. Една част от песните, „всъщност записани от Марин Дринов и Нешо Бончев“, Чолаков дава на Константин Миладинов, който ги включва в сборника.

През 1890 г. Георги Д. Лъжев публикува нотиран вариант от Воденско. („Пофатила, пофатила Шар планина,/  три йовчари, три йовчари Шар планина…“)

През 1891 г. в своя „Сборник от народни умотворения“ Кузман Шапкарев публикува три варианта.

От Солунско: „Попагяла Шар планина,/ пофатила три овчаре;/ я то “дейнот има майка,/ я то другьот има сестра,/ я то третийот има жена…“

От Битоля: „Попаднала Шар планина,/ леле, попаднала Шар планина,/ потиснала три овчари…“

От Дебърско: „Потфатила ми Шар планина,/ потфатила до три овчари./ Порвийот велит, йе се молеше: Пушчи ме мене ти, Шар планино,/ пушчи ме мене, дома да одам…“

В своя „Речник на българския език“ (т. 4, 1901 г.)  Найден Геров цитира началото на дебърския вариант, за да илюстрира значението на думата „подхващам“ („Хващам, улавям, зимам, докопвам“.)

През 1894 г. Р. С. Коджаманов публикува нотиран вариант от Русенско: „Падна, падна Шар планина,/ падна, падна Шар планина,/ де, моме, де, я, душо, бре./ Та притисна три овчара…“

През 1946 г. в своята „Книга на българската лирика“  Божан Ангелов и Христо Вакарелски поместват непубликуван вариант от Пазарджишко: „Бог да бие Шар планина,/ що улови три овчара,/ три овчара, три другара,/ улови ги, притисна ги…“ (Вакарелски е родом от с. Момина клисура, Пазарджишко).

През 1994 г. Борис Христов помества същия текст в своята антология „Българска народна лирика“.

Къде във възходяща, къде в низходяща градация, Шар планина казва кой колко жали за овчаря.

Най-малко жали жената: „дур сум дома“; „дур до пладнина“; „ден до пладне, до мръкнало“; „шест недели“; „три месеци“…

Сестрата е по средата: „до негдека“; „дур да с“ омъже“; „до година“; „три години“…

Най-много жали майката: „дур до века“; „дур до гроба“; „дор е жива“; „дур да умрат“…

Шар планина  не проговаря колко жали за овчаря любето.

В песента „Притури се планината“ проговаря неназована по име планина: „любе жали ден до пладне“.

Широката българска публика откри за себе си тази песен през есента на 1994 г., когато се разнесе нейната световна слава. Стефка Съботинова я записва в Българското национално радио през 1975 г. През 1985 г. на фолклорния радиофестивал в Братислава песента е отличена с голямата награда. Там я чува музикалният продуцент  и издател Марсел Селие, идва в България, взема записа от радиото и го включва в дългосвиреща плоча „Мистерията на българските гласове“. Аудиоклип на „Филипс“  с аранжимент на французина Жаки Анона   звучи по  безброй радиостанции на планетата. С песента са озвучени филмите „Исус от Монреал“ (Канада) и „Лионците“ (Франция)…

Във фотоописанието си „Призрен – балкански град в подножието на Шар планина“ професорът-географ Румен Пенин пише: „Призрен е разположен в Западното подножие на Шар планина, онази същата, за която се пее в известната българска песен „Притури се планината“ в уникалното изпълнение на Стефка Съботинова… Песента е известна тук като „Навали се Шар планина“… От този район са корените и на други български народни песни…“

В никое от многобройните си интервюта Стефка Съботинова не е споменавала, че в изпълняваната от нея песен се пее за Шар планина. Певицата е родена през 1930 г. в с. Розов кладенец, Старозагорско, но е  потомка на преселници от Беломорска Тракия. Знаела мелодията на песента от баба си, но текстът не ѝ харесвал.  Когато я пеела като малка, не знаела за какво пее, тъй като в родния ѝ край планини нямало. Редактирала бабиния си текст и го пее така: „Притури се планината,/ та  затрупа два овчаря,/ два овчара, два другаря“… Нищо чудно овчарите да са били трима както във всички известни варианти на мотива, а първият стих  –  напълно съгласуван с размера на песента – да е бил „Притури се Шар планина“…

Тъй или иначе „Притури се планината“ е вариант на мотива „Шар планина и три овчара“ в Беломорска Тракия.

Мотивът може да е пренесен от македонски джелепи, които карали стада към Цариград покрай Бяло море, или от овчари, които зимували със стадата си по пасбищата край Бяло море и по Гергьовден се връщали в родните си места…

Пренасянето на песенни мотиви е често срещано явление във фолклора.

В своя „Показалец на печатаните досега в различни сборници и периодически списания варианти на песните в сборника на братя Миладиновци“ (1889 г.) Ефрем Каранов посочва вариант („Шар планина и троица овчаре“), печатан в първия от четирите големи сборника с народни песни на Вук Караджич, които той издава през 1823-1824 г. в подкрепа на усилията си за утвърждаване на народния сръбски език като книжовен.

Борис Христов ми писа как той попада на сръбски вариант: „По време на войната в Югославия се наех да потърся причините за конфликта, довел до тази без никакъв смисъл балканска трагедия, във фолклора на участващите в него. И скоро попаднах на вариант на песента за Шар планина, в който героят, изпаднал в беда, не моли, а гръмогласно настоява: „Удри мене, Шар планино!“ Тази закана срещу Планината, която символизира устойчивата същност на живота, е достатъчна – тя разкрива от чие око е изтекла първо насъбралата се стара кръв…“

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ОТ ПАНАГЮРИЩЕ ДО ОДРИН….
Next post ЯТОВАТА ГЛАСНА ѣ ОТНОВО ДА РАЗВЕЕ ДУХОВНИЯ НИ ФЛАГ