ЯНКА ТАКЕВА,
председател на Синдиката на българските учители
– Вие, госпожо Такева, сте една от най-популярните личности в областта на образованието, започнали сте като учителка през 1974 година и след три години заемате длъжността директор на Дом за деца в кв. Драгалевци, за да стигнете през 1987 година до главен специалист в управление „Просвета“ на община „Красна поляна“ – София. Това ли е решаващото време, в което трупате необходимия опит в образованието, за да прекрачите прага на синдикалната и профсъюзна територия и да превземете все по-високи позиции в съответните ръководни структури?
– Благодаря ви за този въпрос. Да, бих казала, че именно онези години бяха изключително важни за моето формиране като професионалист и обществен деятел. Винаги, още от ученическите си години съм искала да бъда учител, но работата ми като учител, а след това и като директор, ми даде реален, ежедневен поглед върху проблемите на образователната система – не само в училището, но и в по-широкия социален контекст, в който децата и учениците растат и се развиват.
Като главен специалист в управление „Просвета“ вече имах възможност да видя как се вземат решенията на институционално ниво, как се разпределят ресурсите, как се изработват политики. Тогава осъзнах колко важно е гласът на учителя и на образователните специалисти в цялост да бъде чут, защитен и аргументиран пред държавните органи.
Така постепенно в мен се оформи разбирането, че синдикалната дейност не е просто защита на трудови права, а стратегическа мисия – да издигнем престижа на учителя, да осигурим по-добри условия за работа и развитие, и да направим образованието национален приоритет. В този смисъл, да – това беше времето, в което се подготвях, може би дори без да го осъзнавам напълно, за ролята, която поех по-късно като председател на Синдиката на българските учители.
– Ще си позволя да Ви попитам, не от мое, а от името на други хора, на които зададох въпроса „Какво значи синдикат и какво профсъюз“ и от там „в какво се състои синдикалната и профсъюзната дейност?“ Знаете ли, че не получих отговор. Моля Ви – обяснете им.
– Това е много уместен въпрос, защото наистина често хората чуват думите „синдикат“ и „профсъюз“, но не винаги си дават сметка какво реално стои зад тях.
Синдикатът, или професионалният съюз, е организация, която обединява работещи хора от една и съща професия или от един и същ сектор – в нашия случай учителите и всички работещи в образованието. Основната цел на синдиката е да защитава техните професионални, социални и икономически права и интереси. Това означава не просто да се грижим за заплатите, а и за условията на труд, за безопасната и подкрепяща училищна среда, за възможностите за квалификация и развитие.
Профсъюзната, синдикалната дейност, от своя страна, е цялата система от действия, чрез които постигаме тези цели – трипартитното договаряне – с държавата и работодателите, сключването на колективните трудови договори, воденето на социалния диалог, провеждането на обученията, консултациите, кампаниите и, когато е необходимо – на протестите и стачките.
И все пак, ако трябва да бъдем детайлни – всички профсъюзи са синдикати, но не всички синдикати са профсъюзи, синдикатът има по-широка социална функция, профсъюзът е по-тясно професионално ориентиран.
Но бих казала, че същината на синдикалната дейност е солидарността – осъзнаването, че когато сме заедно, можем да постигнем промяна. Един човек може да бъде силен, но една общност е непоколебима. Именно затова Синдикатът на българските учители вече повече от три десетилетия е не просто организация, а голямо професионално семейство, което стои зад всеки учител – от детската градина до университета.
– Сега да уточня, изхождайки от извървения дълъг път на трудовата ви биография, който не се отклонява от територията на образованието – в справката е отбелязано, че първата синдикална организация, в която влизате през 1995 година и продължавате до ден днешен, е Синдикатът на българските учители, на който първо сте заместник-председател, а после и първи ръководител. Сигурно е, че за Вас е било много вълнуващо това начално време, с непознатата в детайли синдикална същност на работата ви. Спомняте ли си това начало и в тази нова област?
– О, да, спомням си го много добре. Това бяха години на големи промени – не само за мен лично, но и за цялото общество. България тогава преживяваше труден преход, а образователната система беше в търсене на своята нова идентичност. Учителите бяха объркани, обезверени, често оставяни без защита и без перспектива. Именно тогава осъзнах, че трябва да се изгради силен, компетентен и авторитетен синдикат, който не просто да отстоява права, а да бъде реален фактор в националната политика по образование.
Първите години бяха изключително динамични и трудни – учехме се „в движение“. Трябваше да се изградят структури, да се разработят колективни договори, да се създават връзки с министерства, с парламента, с международни организации. Но имаше и нещо много силно – ентусиазмът. Усещането, че правим нещо ново, значимо, което ще остави следа.
Аз самата тогава навлизах в синдикалната материя с голямо уважение и желание да се уча – посещавах специализации, срещах се с колеги от европейски и световни профсъюзи, обменяхме опит, изграждахме доверие. И, разбира се, имаше и емоция – онази, която идва, когато разбираш, че можеш да помогнеш на хората, които обичаш и с които споделяш професията си.
Така че, да – началото беше изпълнено с предизвикателства, но и с вдъхновение. И мисля, че именно това вдъхновение ни помогна да направим от Синдиката на българските учители една от най-силните и уважавани синдикални организации в страната.
– Бързо ли навлязохте в новото си професионално всекидневие и какво Ви правеше най-силно впечатление в него. Убедихте ли се навреме, че това са всъщност Вашите си води и Вие успешно ще плувате, загледана към хоризонта. Какво казахте на себе си тогава?
– Ще бъда откровена – в началото не беше лесно. Синдикалната работа е съвсем различна от педагогическата. В училище имаш ясна структура, конкретни задачи и резултати, които виждаш всеки ден в лицата на децата. В синдиката – трябва да работиш с институции, с политики, с нормативна уредба, с хора, които имат различни интереси и очаквания. Това е много по-сложно. Още повече – началото на 90-те години, всички помним, беше изключително бурно и трудно време, време на големи промени и несигурност – особено в системата на предучилищното и училищното образование, ако използваме днешния термин.
Аз винаги съм вярвала, че учителят трябва да има силен глас, и че промяната в образованието не може да се случи без участието на тези, които са в класната стая, в образователната система. Затова, когато започнах активно да се занимавам със синдикална дейност, усетих, че това е естественото продължение на мисията ми като педагог. Само че вече трябваше да работя за хиляди учители в цялата страна.
Най-силно впечатление тогава ми правеше огромната енергия на хората. Учителите, макар и притиснати от трудности, бяха изпълнени с идеи, с надежда, с чувство за дълг и най-вече – с борбеност. Тази сила ме зареждаше и ми даваше увереност, че можем да вървим напред, стига да сме обединени.
– И в ориентирането на човек към дадена професия, и успехът му с нея, най-вече удовлетворението или отегчението му, в края на краищата, мисля си, зависят от избора на специалност в съответно учебно заведение и от първоначално придобития опит. Така ли е, всъщност каква е ролята на образованието му? Това ли беше съдбовния ви избор – пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Югозападния университет „Неофит Рилски“ в град Благоевград, в който ставате магистър по педагогика, а в първия – по управление на човешките ресурси?
– Абсолютно сте прав. Изборът на образование и първите професионални стъпки са решаващи за това как човек ще се развие и как ще възприема труда си. Образованието не е просто набор от знания – то е начин на мислене, система от ценности, стил на отношение към света и хората.
Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“ и Югозападният университет „Неофит Рилски“ ми дадоха именно това – широка перспектива и здрава основа. От единия взех дълбокото разбиране за човешкия фактор – как се изграждат, мотивират и развиват хората като личности и професионалисти. От другия – системния поглед към управлението, организацията и лидерството. И двете специалности се оказаха изключително ценни за работата ми както в образованието, така и в синдикалната дейност.
Да, бих казала, че това беше съдбовен избор. Защото педагогиката ме научи на търпение, човечност и разбиране, а управлението на човешките ресурси – на стратегия, комуникация и отговорност. Тази комбинация ми помогна да намирам баланса между човешкото и институционалното, между грижата и взискателността.
И вярвам, че когато човек избере образование, което е в синхрон с вътрешния му порив – тоест, когато не търси просто диплома, а мисия – тогава и професионалният му път се подрежда по най-добрия начин. Аз винаги съм вярвала, че моята мисия е свързана с хората и с тяхното израстване. И в този смисъл – да, моето образование беше не просто подготовка, а призвание, което ме води и на което служа и днес.
– Какво научихте в тях, беше ли Ви интересно и убедихте ли се, че имате бъдеще с придобитите знания от преподавателите Ви и от съответните учебници?
– Научих много – не само от преподавателите и учебниците, но и от самата атмосфера на университетите. За мен това бяха години на откриване – на идеи, на ценности, на посоки, които по-късно оформиха целия ми професионален път.
В Югозападния университет, където се дипломирах като магистър по педагогика, се докоснах до дълбоката същност на човешкото развитие – как се изгражда личността, как се възпитава, как се формира ценностна система. Това беше не просто теория, а жива наука за човека. Там се убедих, че няма по-благородна мисия от това да работиш за духовното и интелектуално израстване на децата.
В Пловдивския университет пък, със специалността „Управление на човешките ресурси“, видях другата страна – организационната, аналитичната, стратегическата. Научих как се изграждат екипи, как се мотивират хора, как се управляват процеси. Това знание ми помогна изключително много, когато поех отговорности в синдикалните структури – защото, в крайна сметка, Синдикатът е голям и сложен „човешки организъм“.
Беше ми изключително интересно – и не само защото материята беше нова, а защото виждах връзката между теорията и реалността. Виждах как всяко знание може да се превърне в инструмент за промяна.
И да – убедих се още тогава, че това образование ми дава бъдеще. Не като крайна цел, а като отправна точка – като инструмент, чрез който мога да бъда полезна на другите. За мен това винаги е било най-важното – да използваш наученото не просто, за да изградиш кариера, а за да оставиш следа, да променяш човешки съдби и развитие на общности, на обществото дори, в цялост – към по-добри перспективи.
– И един, внезапно хрумнал ми въпрос, чийто отговор вероятно е безкраен, и все пак – какво се е променило и се променя във визията, в същността на дейността, с преподаването и отношението на ученици и студенти в едни и същи учебни заведения от предишно и сегашно време. Какво беше и е днес приносното значение на училища, институти, университети и други звена и структури за изграждането на знаеща и обичаща знанието личност, за да имат умни и работливи кадри професионалните производствени и научни области не ден за ден?
– Прекрасен въпрос – и наистина, както казвате, с безкраен хоризонт. Защото образованието е жив организъм – то постоянно се променя заедно с обществото, технологиите и самия човек.
Ако трябва да направя сравнение между „тогава“ и „сега“, бих казала, че същността на учителската мисия остава непроменена, но средата, в която тя се реализира, е напълно различна. Философията на образованието се развива, променя в някаква степен, осъвременява се в съзвучие с пулса на времето – не само у нас, в световен мащаб, в хармония с невижданите досега трансформации в света, особено свързаните, ако ги представим в хронологичен ред, с – компютризацията, дигитализацията, изкуствения интелект. Също и с типовете нови поколения, коренно различаващи се по манталитет, светоглед, интереси и възможности от предходните. Преди години училището беше основният източник на знания – авторитетен, стабилен, центриран около книгата и преподавателя. Днес знанието е навсякъде – в интернет, в социалните мрежи, в дигиталните платформи – и задачата на учителя вече не е само да предава информация, а да учи как да се мисли, как да се търси, как да се разбира.
Това е огромна промяна във визията и методите. Съвременният учител трябва да бъде и педагог, и психолог, и технолог, вдъхновител и мотиватор. А ученикът – не пасивен слушател, а активен участник в процеса. Това изисква постоянна адаптация, гъвкавост и нов тип общуване.
Но едно нещо не се е променило и никога няма да се промени – възпитателната роля на образованието. Може да имаме най-модерните технологии, но без духовност, без ценности и без любов към знанието, няма да изградим личност, а просто потребител на информация.
Що се отнася до приноса на училищата и университетите – той винаги е бил и ще остане решаващ. Именно те създават интелектуалния капитал на една нация. Ако имаме добри учители, ще имаме и мислещи ученици. Ако имаме мислещи ученици, ще имаме иновативна икономика, стабилна държава и отговорно общество.
Днес повече от всякога е важно образованието да не бъде само подготвяне за професия, а възпитаване в добродетели, мислене, отговорност, толерантност към различията и човечност.
Защото знанието е сила, но само когато е осветено от морал.
И аз вярвам, че българското училище – с всичките му трудности – продължава да носи тази светлина. А това е най-големият му принос към бъдещето.
– И отговорът на следващия ми въпрос изисква много време, но как бихте определили по-конкретно Вие – от какво боледува нашата образователна система и полагат ли необходимите средства нейните лечители – учители /педагози/, най-висши институции, персонални ръководители, учебни програми и профилираните учебници за нейното излекуване?
– Много точен и навременен въпрос. Защото, за съжаление, нашата образователна система наистина боледува, макар и не безнадеждно. Това е болест с много симптоми, но и с ясна диагноза – липса на устойчива държавна политика и недооценяване на човешкия капитал в образованието.
Ще започна оттам, че учителят – основният лечител, както много точно го нарекохте – често е претоварен, подценен и поставен в ситуация, в която трябва да компенсира дефицитите на системата със собствени сили и ентусиазъм. А без уважаван и мотивиран учител няма здраво образование.
Другият голям проблем е честата смяна на стратегии, програми и реформи, които не се градят върху дългосрочна визия. Всеки министър идва със свои идеи, често несъгласувани с практиката, и в резултат системата се върти в кръг, без да напредва устойчиво. Образованието не търпи експерименти „на парче“ – то има нужда от приемственост, последователност и уважение към опита на хората, които го градят отвътре.
Третият проблем е съдържателен – учебните програми и учебниците все още често са претоварени, не достатъчно съвременни и неориентирани към критическо мислене и практически умения. Ученикът трябва да разбира защо учи нещо, не просто да го запаметява.
И, разбира се, финансирането – макар че през последните години, благодарение на Синдиката на българските учители, бяха направени значителни крачки напред, включително в повишаването на работните заплати на педагогическите специалисти, все още има недостиг на ресурси за модерна материална база и осигуреност със специалисти, особено при децата със специални образователни потребности, квалификация, психологическа подкрепа и дигитални инструменти. Инвестицията в образование е не разход, а гаранция за бъдещето на нацията – това трябва да се осъзнае на всички управленски нива.
Въпреки всичко, аз вярвам, че „лечението“ е възможно. Имаме прекрасни учители, силни училищни общности, отдадени директори. Имаме и деца, които, когато бъдат вдъхновени, показват изключителен потенциал.
Човекът – учителят и ученикът – трябва да бъдат в центъра на образованието. Защото няма учебна програма, няма стратегия, която да излекува училището, ако в него няма сърце. А сърцето му винаги е бил и ще бъде учителят
– Харесват ли на Вас отношенията между преподаватели и учащи се, докъде може да е слободията в тях и трябва ли все пак да има някакви морални и професионални принципи и изисквания?
– Много важен въпрос, защото отношенията между преподаватели и учащи са в основата на цялата образователна философия. Те определят не само атмосферата в училище, но и начина, по който децата възприемат знанието, труда и авторитета.
Истината е, че през годините тези отношения се промениха – и това е естествено. Днешните деца и млади хора са различни – по-свободни, по-открити, по-информирани, но и по-уязвими. Те не приемат сляпо авторитета, искат диалог, искат да бъдат чути. И това не е лошо. Напротив – уважението днес се печели не чрез страх, а чрез доверие и личен пример.
Но тук има една много тънка граница, която не бива да се прекрачва – границата между свободата и слободията. Образованието не може да бъде анархия. В него трябва да има ред, дисциплина, ценности и взаимна отговорност. Учителят трябва да бъде приятел, но не „другарче“, водач, но не диктатор. А ученикът – свободен да мисли, но и отговорен за поведението и труда си.
За мен моралните и професионалните принципи в тези отношения са като неписан договор – уважение, доверие, искреност и справедливост. Учителят трябва да излъчва авторитет, основан на компетентност и човечност. А ученикът – да се научи да уважава труда на този, който му подава ръка към знанието.
Аз вярвам, че в съвременното училище диалогът е ключът – но диалог, изграден върху правила, а не върху хаос. В крайна сметка, детската градина и училището са първото място, където детето и младият човек се учат да живеят в общество. И ако там няма морал, уважение и отговорност, няма как да ги има и по-късно – нито в професията, нито в живота.
Така че – да, нека има свобода, но нека тя бъде осъзната, а не безотговорна. Защото само тогава свободата възпитава, а не разрушава.
– И, ако ми позволите, един друг тревожен въпрос, който в никакъв случай не мога да отмина – политизира ли се и в каква степен съвременното българско образование и какви са последствията от това, защото в училища и университети се разместват престъпно пластовете от документални факти на историята, а от учебниците отпадат произведения на поети и писатели от вечния духовен капитал на нацията ни?
– Това е сложен въпрос, за съжаление и аз не мога да го подмина. Да, съвременното българско образование нерядко се формира с влиянието на политически нагласи, които всъщност доминират в обществото и в начина на интерпретиране на определени учебни дисциплини като история, литература и т.н., но това е нормален процес в човешката социална история. Това се проявява както в избора на учебно съдържание, така и в начините, по които се интерпретира историята и се формулират ценностите.
Последствията са сериозни. Първо, учениците губят критическото мислене, защото получават информация, подбрана според актуални политически приоритети, а не според научни и педагогически критерии. Второ, разрушават се връзките с националната памет и култура – когато класическите произведения, поезията, великите мислители се пренебрегват, младите хора остават лишени от духовния капитал на нацията. Трето, отслабва се доверието в училището като институция, защото тя започва да се възприема не като място на знание и възпитание, а като арена на идеологии.
Ще подчертая, че образованието не трябва да бъде инструмент за политически амбиции. То е мост между поколенията, пространство за формиране на морал, интелект и гражданска съзнателност. Историята, литературата, науката не са въпрос на мода или моментна политика – те са градивните камъни на личността и обществото.
Именно затова Синдикатът на българските учители винаги е настоявал за педагогически, а не политически подход при изработването на програми и учебници. За да имаме граждани, които мислят свободно и за да бъде училището свят на знанието, уменията, творчеството, свободния избор на бъдеще.
Накратко – политизацията разболява образованието, а лечението е възвръщане към професионализъм, академична свобода и национална културна памет. Само така можем да възпитаваме ученици, които са и умни, родолюбиви, отговорни и демократични граждани.
– Да спрем дотук и да излезем от тресавището на тази материя, за която главна отговорност имат конкретно свързаните с образователното дело на държавата ни, някои от които вместо да надграждат, разграждат сътвореното от родолюбиви техни предци.
– Съгласна съм. Понякога трябва да направим пауза, за да осъзнаем тежестта на отговорността, която носят институциите. Защото, когато държавата и нейните органи не полагат грижа за образованието, ефектът е видим – разрушават се традиции, знание и ценности, които поколения са съграждали с труд и любов към България.
Винаги съм твърдяла, че най-голямото богатство на една нация са хората ѝ и тяхното образование. Ако вместо да надграждаме, се руши, тогава губим не просто материални ресурси, а самата духовна и интелектуална тъкан на обществото.
Но въпреки всичко, има надежда. Учителите, родителите, младите специалисти – те продължават да строят, да възпитават, да вдъхновяват. Именно те са истинските съзидатели на бъдещето, и те не позволяват делата на миналото да бъдат изгубени или обезценени.
Така че въпреки трудностите, има кой да пази и да развива онова, което е ценно – знанието, морала и любовта към родината. Това ми дава увереност, че дори в най-тежките времена училището остава светлина и ориентир за младите поколения.
– Предлагам Ви да се върнем към главната тема на разговора ни, а тя ни води към годините на Вашата синдикална и профсъюзна дейност, с която е свързан досегашния ви трудов живот. Очаквахте ли че ще извървите толкова дълъг, сложен, но водещ ви до ярък успех професионален път, тъй като Вие, май че сте от доайените на нашата синдикална общност – мостът между образованието и държавата?
– Ако трябва да бъда честна, в началото не съм могла да си представя, че ще извървя такъв дълъг и сложен път. Всичко започна с желание да бъда полезна на колегите си, на учениците, на образованието и на страната си, и да защитя професионална и човешка стойност. Никога не съм мислила за личен успех – водещият мотив винаги е бил отговорността към учителите и образованието като мисия.
С течение на годините осъзнах, че синдикатът е истинският мост между класната стая и държавните институции. Това не е просто посредничество – това е създаване на диалог, конструктивна критика, защита на правата и насърчаване на реформите, които имат реално отражение върху училището и учебния процес.
Разбира се, пътят беше труден – имаше предизвикателства, противоречия, моменти на напрежение, дори на разочарование. Но именно тези моменти изграждат характера и умението да вземаш решения в интерес на общото благо.
Ако днес погледна назад, мога да кажа, че усещането за успех не идва от личните позиции или постове, а от това, че с всеки малък резултат успяхме да направим живота на учителите и учениците по-добър, че синдикатът остава стабилна, уважавана и чута институция в обществото.
Така че не, не съм очаквала всичко това в детайли – но съм сигурна, че пътят, извървян с искреност, труд и любов към образованието и към хората, винаги води до резултат и признание. И да, аз наистина се чувствам част от доайените на нашата синдикална общност – мост, който свързва и съединява, защото това е смисълът на нашата работа.
– Вече отбелязахме, че тридесет години сте председател на Синдиката на българските учители, а преди това сте били зам.-председател. И още – член на синдикална организация при изпълнителния комитет на КНСБ, а от същата 1995 година досега оглавявате синдикална организация при Комисията за равнопоставеността, семейството, жените и децата в КНСБ и… за участията Ви в други синдикални структури предоставям възможността Вам, моля Ви, да се спрете на най-важните, в които явно имате принос за тяхната добра работа.
– Благодаря за тази възможност да се спра на ключовите моменти. Моята синдикална дейност винаги е била насочена към конструктивен диалог, защита на учителите и популяризиране на добрите практики в образованието.
На първо място, разбира се, е Синдикатът на българските учители – организацията, която оглавявам вече над три десетилетия. Там приносът ми е в изграждането на национално признат синдикат, който е стабилен, авторитетен и способен да отстоява правата на учителите пред държавата, но и да предлага решения за реформите в системата.
В рамките на КНСБ съм участвала активно като член на синдикална организация при изпълнителния комитет. Там работата ми е насочена към професионално представителство на учителите на национално ниво, като същевременно се опитваме да изградим модели на социален диалог, които да бъдат пример за други професионални сфери.
От 1995 година досега оглавявам и синдикална организация при Комисията за равнопоставеността, семейството, жените и децата в КНСБ, от 1998 г. – на „Обществен женски парламент – 21. век“. В КРСЖД работата ми има специален социален характер – застъпвам се за политики, които подкрепят равенството, социалната справедливост и защитата на уязвимите групи, като преподаватели и ученици, особено в трудни икономически времена. В това си качество бях избрана за председател на Международния женски комитет на Паневропейския синдикален съвет, представител съм за България в ETUCE – Европейския синдикален съвет на образованието.
Други важни международни и европейски участия също са част от моя принос – обмен на добри практики, участие в мрежи на европейски и международни синдикати на учителите, обучение и консултации за създаване на модерни и устойчиви модели на социален диалог. Това е важно, защото позволява да пренасяме опита от другите страни в България и обратно – да показваме, че българските учители имат глас и в европейския синдикален контекст.
Приносът ми се измерва не само с позиции и длъжности, а с действителното подобряване на условията на труд, професионалното уважение и подкрепата за учителите, както и с изграждането на авторитет на Синдиката като институция, която държавата и обществото слушат и уважават.
– Бихте ли направили оценка на синдикалната дейност в България, следва ли тя традициите и има ли новаторски приноси, съобразно новите условия и изисквания на държавните и световните организации?
– Синдикалната дейност в България има дълга и сложна история, и ако я оценяваме обективно, можем да видим както силни традиции, така и необходимост от адаптация към съвременните изисквания.
Традициите са особено видими в упоритата защита на правата на работещите – независимо дали става дума за социални придобивки, условия на труд или стабилност на работните места. Синдикатите у нас винаги са били гласът на хората в институциите, особено в трудни периоди на преход и икономически кризи. Това е основата, върху която се гради доверието на членовете и обществото.
В същото време новаторските приноси са неизбежни и видими. Българските синдикати, включително Синдикатът на българските учители, се опитват да се съобразят с европейските и световни стандарти: участие в международни мрежи, обмен на добри практики, внедряване на дигитални инструменти за комуникация с членовете, обучение и квалификация на синдикалните представители. Това дава възможност да се комбинира традицията на защита на правата с новите изисквания за прозрачност, ефективност и глобална съобразеност.
Особено в образованието новаторството се проявява в това, че Синдикатът вече не се занимава само със заплати и трудови условия, а със стратегическо участие в законодателството, програми за развитие, квалификация и социална подкрепа. Това е вид промяна, която отговаря на съвременните нужди – защото учителят днес трябва да бъде уважаван, мотивиран и подкрепян не само финансово, а и професионално и социално.
С две думи – синдикалната дейност у нас е комбинация от дългогодишни традиции и модерни практики, което я прави релевантна и жизнеспособна, но и поставя пред нас нови предизвикателства, на които трябва да отговаряме със същата енергия и отговорност, както винаги.
– И да ви попитам – какви са отношенията ви, както и на профсъюзите с министерствата от синдикален и профсъюзен характер и с други структури, разбира се, както и с комисиите в Народното събрание? Има ли необходимия синхрон в съвместната ви работа?
– Взаимоотношенията между синдикатите и държавните институции, особено Министерството на образованието и науката, Министерството на финансите, Министерството на труда и социалната политика и др., както и комисиите в Народното събрание, са ключов елемент от социалния диалог. Без постоянна комуникация, доверие и взаимно уважение няма как да се постигне стабилност и напредък в образователната система.
Бих казала, че отношенията ни с институциите са професионални, диалогични и в повечето случаи конструктивни. Разбира се, не липсват и трудни моменти – имало е напрежения, остри дебати, дори протести, когато е било нужно. Но именно това е същността на социалния диалог – да се изразява позиция твърдо, но аргументирано, и да се търси решение в рамките на закона и взаимното уважение.
С Министерството на образованието и науката поддържаме редовни срещи, както на национално, така и на регионално ниво. Съвместно обсъждаме колективните трудови договори, нормативни промени, политики за квалификация, условия на труд и възнаграждения. В много случаи нашите предложения са приемани и реализирани именно благодарение на този постоянен диалог.
С комисиите в Народното събрание, особено с Комисията по образованието и науката, Комисията по бюджет и финанси и Комисията по труда, социалната и демографската политика, също имаме установени отношения. Канени сме редовно на заседания, изразяваме становища, внасяме конкретни предложения. Целта ни никога не е конфронтацията, а взаимното допълване между законодателната и професионалната гледна точка.
Взаимодействаме си и с други министерства – на финансите, на труда и социалната политика, на здравеопазването – защото проблемите на учителите не се изчерпват само с образователните теми.
Що се отнася до синхрона – той се гради трудно, но го има. Не винаги се постига пълно съгласие, но важното е, че има диалог и взаимно разбиране, че учителят и образованието са национален приоритет. Това е принцип, който защитавах и ще продължавам да защитавам, защото без синхрон между синдикати и институции няма реформа, която да е успешна и устойчива.
– Как се чувствате вече трийсет години като синдикален деец и ръководител, ако би се наложило да смените профила на работата си, с кой друг или с каква друга дейност бихте я заменили?
– Честно казано, трудно ми е дори да си представя живота си извън синдикалната дейност, защото тя вече е част от мен, не просто професия, а кауза и мисия – лична и обществена. Тридесет години съм в този сектор, но всеки ден е различен – с нови предизвикателства, нови хора, нови идеи. В тази работа няма рутина, защото тя е живо взаимодействие с учители, директори, институции, родители – с всички, които градят духовния облик на нацията.
Чувствам се удовлетворена, защото през тези десетилетия заедно със Синдиката на българските учители постигнахме много – подобрихме социалния статус на учителя, извоювахме по-високи заплати и национални програми за допълнително финансиране и развитие на образованието, за осигуряване на по-добри условия за ученици и учители и др., въведохме политики за квалификация и защита на правата, утвърдихме ролята на синдикатите като реален партньор в управлението на образованието. Това е път, изграден с упорит труд, с преговори, със стачки, с компромиси, но винаги с мисъл за хората в класната стая.
Ако все пак трябваше да сменя посоката, бих останала в сферата на обществените каузи – може би в образователна или социална политика, в неправителствена организация, която работи за равенството на възможностите, подкрепата за жените, децата и семейството. Това са теми, които винаги са били близки до мен.
Но истината е, че се чувствам най-полезна именно тук – на пресечната точка между образованието и социалната справедливост, където можеш да защитаваш правото на достоен труд и качествено образование.
– Чувал съм и съм чел за вас, че сте издръжлив, решителен и адаптивен човек и ръководител. Моите наблюдения сочат още, че проявявате упоритост, имате умения за вземане на решения и поемане на отговорност, умеете да работите в екип и винаги се отличавате с ползотворно общуване и взаимодействие с учащи се и колеги и с хора от други среди и с други професии. Какво още прилагате в своето всекидневие, което е необходимо за успешно изпълнение на важните задачи в дейността ви?
– Благодаря ви за топлите думи – това много ме радва, защото за мен най-важното винаги е било резултатът за хората, а не личното признание. В ежедневието си се стремя да прилагам няколко основни принципа, които считам за ключови за успешна работа:
Първо – постоянно учене и развитие. Светът, образованието и социалната среда се променят непрекъснато. За да си ефективен ръководител и синдикален представител, трябва да знаеш новите закони, технологии, тенденции и добри практики, както у нас, така и в Европа.
Второ – дисциплина и организация на времето. Когато работиш с хиляди хора и с институции, всеки ден предлага нови задачи и предизвикателства. Планът и приоритетите са необходими, за да може всичко да се случва навреме и да се извършва качествено.
Трето – слушане и диалог. Успехът идва, когато умееш да чуваш хората – колеги, учители, ученици, институции. Често решенията, които изглеждат сложни, се намират чрез съвместно обсъждане и разбирателство.
Четвърто – търпение и упоритост. Социалният диалог и синдикалната работа не винаги дават бързи резултати. Много често трябва да отстояваш позиции години наред, но постоянството винаги се отплаща.
Пето – хуманност и емпатия, толерантност и емоционална интелигентност. Дори когато трябва да вземеш твърдо решение, не забравяш, че зад всяка цифра, закон или протокол стоят хора – учители, ученици, семейства. Уважението към тях е неизменна част от всяко решение.
И, разбира се, вярата в каузата – да защитиш правата на учителите и качеството на образованието. Това е двигателят, който ти дава сили и ентусиазъм да продължаваш въпреки трудностите.
Когато тези принципи работят заедно, ежедневието става по-структурирано, по-резултатно и – най-важното – полезно за хората, за които работиш. Именно това е същината на синдикалната и професионалната ми дейност.
– Е, няма, няма как да не ни кажете какви и колко награди и отличия сте получавали досега и в какъв смисъл те са ви мотивирали за още по- активна работа. Аз ще ви призная, с ваше позволение, че много се радвам за най-високите ви отличия – орден „Стара планина“ I степен, ордена „Св.св. Кирил и Методий“ I степен, почетното звание „Доктор Хонорис Кауза“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград и… продължете вие, госпожа Такева.
– Благодаря ви за прекрасните думи и за вниманието към тези отличия. Действително, през годините съм имала честта да получа редица признания, които не са само за личен успех, а и за труда и усилията на целия екип от хора, с които работя за българското образование.
Освен това съм удостоена и с: Почетен знак на президента на Република България за заслуги в областта на образованието; Почетен плакет на Министъра на образованието и науката – 35 години Синдикат на българските учители – в знак на признателност за неуморния труд, всеотдайността и приноса ми към развитието на образователната система в България; Почетно отличие „Неофит Рилски“, от Министерството на образованието и науката, което е най-високото отличие, присъждано в образователната система на Република България; получавала съм още награди и признания от КНСБ и международни синдикални организации, за активна дейност и застъпничество за правата на учителите; почетни грамоти и отличия от университети, от образователни институции в системата на предучилищното и училищното образование и от професионални съюзи, които оценяват приноса ми в развитието на социалния диалог и професионалната компетентност.
– Щяхме да пропуснем дейността ви, по-скоро участието ви в международни институции, учебни заведения и чуждестранни синдикати. Разкажете ни накратко за нея!
– С удоволствие. Международната дейност винаги е била важна част от работата ми, защото позволява обмен на опит, внедряване на добри практики и утвърждаване на авторитета на българските учители в чужбина.
От края на 90-те години активно участвам в европейски и световни синдикални структури на учителите. Това включва участие в срещи и форуми на Education International, където се обсъждат глобални политики, права на учителите и тенденции в образованието. Там сме имали възможност да представим българския модел, да се учим от колеги от други страни и да въвеждаме иновации у нас.
Сътрудничеството с чуждестранни университети и учебни институции също е важно – участие в конференции, обмен на научни и педагогически изследвания, програми за квалификация на учители. Това не само обогатява знанията ни, но и дава възможност на българските учители да бъдат част от европейската и световната образователна общност.
Ключов принос има и участието ми в международни проекти за социален диалог и професионално развитие, където се работи за подобряване на условията на труд, за равнопоставеност и за въвеждане на нови методики в преподаването.
Накратко, международната ми дейност е свързана с изграждане на мостове – между България и други страни, между СБУ и чуждестранни синдикати, между практиката и теорията, между синдикатите и образователните институции. Това позволява не само да се развиваме професионално, но и да отстояваме позицията на българските учители на световната сцена.
– Вашият глас често звучи в национални и частни радиа, участвате в различни програми на телевизии и с доклади и публикации в българския печат. Кои са главните, основните теми и области, които ви занимават най-много?
– Да, вярно е, че през годините често участвам в телевизионни и радиопредавания, както и в различни печатни и онлайн издания, защото смятам, че гласът на българския учител трябва да се чува ясно и аргументирано в обществения живот.
Основните теми, които винаги ме занимават и към които насочвам вниманието си, са няколко:
– Социалният статус и авторитетът на учителя. За мен това е водещата тема – защото без достоен и мотивиран учител няма качествено образование. Говоря често за нуждата от повишаване на заплатите, осигуряване на добри условия на труд, справедливо натоварване и обществено признание на учителския труд.
– Качеството на образованието и неговата модернизация и финансирането му. Обсъждам необходимостта от актуализиране на учебните програми, дигитализацията на образованието, съвременните педагогически методи и връзката между училището и реалния живот.
– Квалификация и подкрепа на педагогическите кадри. Това включва обучения, програми за професионално развитие и кариерно израстване, както и социална и психологическа подкрепа на учителите.
– Ролята на семейството и обществото в образованието. Винаги подчертавам, че училището не може да бъде само – то трябва да има подкрепата на родителите, институциите и цялото общество.
– Равнопоставеност и подкрепа на жените, децата и уязвимите групи. Като председател на комисията за равнопоставеност в КНСБ, за мен това е и лична кауза.
– И, разбира се, синдикалната дейност като двигател на позитивните промени – защото чрез социалния диалог постигаме устойчиви решения, а не кампанийни действия.
Казано накратко – медиите за мен са инструмент за осведомяване на обществото по въпросите на образованието. Когато хората разбират проблемите и научават за усилията на учителите, тогава идва и уважението към тяхната мисия.
– Вие получихте и признанието на Съюза на българските писатели за вашия принос и подкрепа за развитието на съвременната българска литература със специална грамота за нея. Как се почувствахте тогава?
– Тази награда на Съюза на българските писатели беше за мен дълбоко трогателно и лично преживяване, защото тя не се отнася само до професионалната ми дейност като синдикален ръководител, а до вътрешното ми отношение към духовността, към словото и културата.
Почувствах се изключително горда, защото литературата винаги е била духовният стълб на нацията ни. Без живо слово, без поезия и проза, които да докосват човешката душа, няма възпитание, няма вдъхновение – нито за ученика, нито за учителя.
Приемам тази грамота като символично признание за усилията ни да пазим и утвърждаваме мястото на българската литература в образователния процес, защото именно чрез нея се изграждат ценности, морал, чувствителност и национално самосъзнание.
И знаете ли, почувствах и нещо друго – отговорност. Отговорност да продължим да отстояваме каузата на духовността, да не позволяваме нашите писатели, поети, творци да бъдат забравени или изтласкани от учебниците и общественото внимание.
Така че тази награда за мен беше не просто жест на внимание, а потвърждение, че духовните хора и учителите вървят ръка за ръка – защото без писателите няма как да има образовани млади хора, а без учителите няма кой да отвори страниците на техните книги.
– Българските писатели са ви благодарни и за това, че поставяте тревожно и настойчиво въпроса за приемането на Закон за българския език, внесен от СБП, който събира праха в нечии чекмеджета на Народното събрание. Защо депутатите дремят над тези чекмеджета, г-жа Такева?
– За съжаление, това е част от реалността на законодателния процес у нас. Законът за българския език е изключително важен за националната идентичност и културното наследство, но често законодателят бива отвлечен от политически приоритети, краткосрочни кампании или бюрократични процедури. Причините депутатите „да дремят“ над такива предложения са комплексни:
– Липса на политическа воля или приоритет – за някои теми се смята, че не носят незабавен ефект или политическа изгода. А въпросът за българския език е стратегически, но не е „скандален“, затова понякога остава настрана.
– Бюрократични пречки – всяко законодателно предложение минава през редица комисии, становища и процедури. Ако няма активен натиск от обществото или институциите, процесът се забавя или блокира.
– Липса на обществена видимост – когато темата не е достатъчно популярна сред гражданите, някои депутати може да я подценяват. А въпросът за езика е въпрос на национално достойнство, което за съжаление често се пренебрегва в ежедневието на парламента.
Точно затова нашата задача – и на Съюза на българските писатели, и на Синдиката, е настоятелно да повтаряме аргументите, да информираме обществото и да оказваме натиск за бързото му разглеждане и приемане. Законът за българския език не е само текст – той е символ на културната ни идентичност, на уважението към родната ни реч и към българската литература.
– Ще споделя с вас, а чрез вас и с нашите бъдещи читатели, че колкото повече растат годините ми, толкова по-често се връщам към златното време на всеки човек – детството. И, знаете ли, че много по-точно, много по-ярко, с пълна визуалност изникват в съзнанието ми и пред мен епизоди и моменти от детските години, отколкото от неотдавнашно време. Значи – детството съхранява корените на нашия живот и ги пази живи до неговия край. Така си мисля, аз, а вие какво ще кажете?
– Много красиво казано – и напълно вярно. Детството е, бих казала, най-чистата територия на човешката памет, онази вътрешна градина, в която се раждат първите ни мечти, първите представи за добро, за справедливост, за любов и за родина.
С годините човек минава през много опит, трудности и промени, но именно спомените от детството остават недокоснати от времето. Те не избледняват, защото в тях няма преструвки, няма маски, а само искреност и емоции.
И аз често се връщам мислено към моите детски години – към училището, учителите, игрите, първите прочетени книги. В онези години се е зародило чувството ми за отговорност, любовта ми към знанието, към хората и към професията.
– Хайде да ни разкриете с няколко думи тайните на своето минало детство. И – как тълкувате народните думи на всички времена: „На този му липсват първите 7 години!“ А какви са тези, на които не им липсват, защото са ги изпълнили със съдържание?
– Моите първи години бяха изпълнени с любопитство, игри, книги и първите уроци за честност, труд и уважение към другите. Родителите ми и учителите ми са тези, които ме научиха на упоритост, дисциплина и състрадание.
Що се отнася до народната мъдрост „На този му липсват първите 7 години!“, тя е изключително точна. Тези години оформят характера, моралните и емоционалните възприятия, отношението ни към света и хората. Ако те са пропуснати, човек трудно се формира като зряла личност.
А тези, на които не им липсват – това са хората, чийто живот от ранно детство е бил интересен, наситен с любов, с възпитание и опознаване на света. Те са добили увереност, стойностни принципи и стремеж за устойчивост пред трудностите.
Мога да кажа, че първите седем години са като корените на дървото – колкото по-здрави и дълбоки са те, толкова по-силно и устойчиво е през годините самото дърво на живота.
Разговора води Петър Андасаров