На 1 април, малко преди да навърши 85 години, в САЩ почина великият руски поет Евгений Евтушенко. Последният от легендарната четворка на поетите на 60-те: Евтушенко-Рождественски-Вознесенски-Ахмадулина. Автор на крилатата фраза „Поетът в Русия е повече от поет“. В заника на живота си Евтушенко живееше в САЩ, където преподаваше в Университета Тълса, Оклахома.

Евгений Евтушенко е роден на 18 юли 1932 г. в станция Зима, Иркутска област в Сибир. От  1944 г. живее в  Москва. Започва да публикува свои стихове през 1949 г. Следва в Литературния институт „Максим Горки“, откъдето е изключен през 1957 г. – официално за непосещаване на лекции, а всъщност заради подкрепата му за романа на Владимир Дудинцев „Не само с хляб се живее“. Първата стихосбирка на Евтушенко „Разузнавачи на бъдещето“ излиза през 1952 г., когато той става най-младият член на Съюза на писателите на Съветския съюз. През 60-те години е сред кумирите на младежта и интелигенцията и един от най-изявените поети, участвали в знаменитите рецитали в Московския Политехнически музей, събиращи многохилядна публика, превърнали се в символ на „размразяването“ след сталинската епоха.

През 1961 г. в „Литературная газета“ е публикувана поемата му „Бабий Яр“, посветена на масовия разстрел на близо 34 000 евреи от нацистите през 1942 г. близо до Киев. Въз основа на тази поема композиторът Дмитрий Шостакович създава известната си 13-а симфония. Поемата „Бабий Яр“ е преведена на 72 езика, а стихове от нея са изсечени пред Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон. Сред емблематичните му поетически творби са и поемите „Братската ВЕЦ“, „Казански университет“, „Под кожата на статуята на Свободата“, „Фуку“.

През 1963 г. е номиниран за Нобеловата награда по литература. Автор е на над 150 книги, преведени на повече от 70 езика. Разностранен талант, той  имаше своите ярки изяви и като прозаик, есеист, режисьор, сценарист, актьор, художник-фотограф. Беше на „ти“ с президенти, кинозвезди, гениални учени; намираше общ език и с най-обикновените хора по всички географски ширини.

Евгений Евтушенко е посещавал България неведнъж, той беше популярен в нашите литературни и интелектуални среди и имаше немалко приятели сред тях. На първо място, още от началото на 60-те – Владимир Башев, Любомир Левчев, впоследствие Николай Петев, Елка Няголова, Иван Есенски, Андрей Андреев (един от най-активните преводачи на поезията му) и др. Първото му издание на български език  са избраните стихотворения в превод на Владимир Башев (1965), последвани от книгите с  поезия, проза и есеистика: Талантът не е случайно чудо. (С., НК, 1982), Диви плодове. (С., НК, 1983), Под всевиждащото небе. (С., НК, 1988), Третата памет. (С., БП, 2006), Не умирай преди смъртта. (С., БП, 2006), Вълчи паспорт. (Пловдив, Жанет-45, 2009). Научил за кончината на своя руски прятел, Л. Левчев сподели: „Отношенията между Евгений Евтушенко и България ми приличат на нещо като първата любов. Може би защото нашата страна е свързана с първото излитане на поета вън от строгите граници на Съветския съюз – първата му крачка в открития космос на световната поезия.“

Поетът беше постоянен участник в Международните писателски срещи, организирани от Съюза на българските писатели – от първата, състояла се през 1977 година до VIII-та през 2006-а.

В  мемоарната си проза „Вълчи паспорт“ Е. Евтушенко написа: „Аз съм човeк eдинствeно нa двaйсeти вeк. Taкъв „нeсъвмeстим“ поeт, в който peволюционно-pомaнтичнитe илюзии сa тaкa пpeплeтeни със собствeното им опpовepжeниe, би могъл дa сe появи сaмо пpeз втоpaтa половинa нa този вeк, и сaмо в Pусия. Блaгодapeн съм нa двaйсeти вeк, зaщото нямax дpуг. B мeн сa болeститe нa този вeк, нeговитe нaдeжди, зaблуди, стpaxовe, нeговaтa огpaничeност, объpкaност и кpизи ту от нeувepeност, ту от мeгaломaния, кaкто и нeговaтa нaивнa, но, слaвa богу, нeизлeчимa вяpa, чe бpaтството мeжду xоpaтa всe пaк e възможно.“

СВЕТЛА МУ ПАМЕТ И ДЪЛБОК ПОКЛОН!

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Евгений Евтушенко

ДВАЙСЕТ И ПЪРВИЯ ВЕК

Аз във двайсет и първия век,

като в Двайстия, пак ще съм нужен;

не раздран на цитати послушни,

а разхвърлян по люлки въздушни,

излетели с възторжен ек.

Век, без грубости опитомен,

залюлявам те аз до небето —

също както засилвам хлапето

сополиво, с очи като мен.

Аз във Двайсет и Първия Век

ще прекрача, уви, не невръстен,

но и не като старче небръснато,

като злобно мърморещ човек.

Ще достигна, изпънал снага

синевата ти изумена,

като клонка на суха леска,

но останала все тъй зелена.

С лакти път ще проправя до теб,

като на първенство с куп Пелета,

в твоя свят, съграден от мелета —

безпаспортен, безвластен, безхлеб.

Стигнал в Двайсет и Първи — встрани

ще съгледам и вас, несравними

с никой, нявгашни мои любими,

достолепни и на старини.

Там са братята ми по перо,

като в топла читалня изкусно —

не по рафтове, а по устни

подредени — с любов и добро.

Двайсти век бе затънал в кръв,

но познаваше букви и ноти.

Ако случи се, Двайсет и Първи,

да разлистваш ти само банкноти?

Ако случи се да си замесен

от безлюбие и безстрастие,

усмъртяващо скучното щастие

ако всички несрети замести?

Ако фукльо си ти, нахал,

и за нас, дето пуснахме, смели,

твоя дух от бутилката — вял

се разсейваш и зъб не обелиш?

Ще извикам: така не бива!

Ще пристигна като на нива,

дето камъни съм орал.

В тебе, слово на новия ден,

в изкласилото многогласие

ще нагазя — и клас до клас ще е

там полегнал в поклон пред мен.

1995

Превод Надя Попова