Издателство „Захарий Стоянов“ и Съюзът на българските художници ви кани
на
представяне на албума на
Дора Бонева
на 2.3.2023 г. от 17 .30 ч. на
„Шипка“ № 6, ет, 1, зала 1 Б.
Дора Бонева е родена на 11 април 1936 г. в Габрово, България, и завършва Художествената академия в София, където учи живопис в класа на академик Дечко Узунов. Участва във всички общи национални изложби и в редица български представяния в чужбина. Получавала е награди за свои творби от Съюза на българските художници, от Софийската община, от културния институт „Солензара“ в Париж, сребърен медал от френската Академия за изящни изкуства и др. От 1981 г. е член-кореспондент на Европейската академия за наука, изкуство и култура със седалище в Париж. През 1989, 1990 и 1993 г. участва в Есенния салон в Париж. Избрана е като гостуващ художник за сезона 1994-1995 г. от „Грифис арт център“ в Ню Лондон, Кънектикът, САЩ. От 1996 г. е член на борда на „Грифис арт център“. От 2008 г. е член на академия „Орфей“. Нейни картини има в сградата на ЮНЕСКО в Париж, в много галерии и частни колекции в България, Англия, Франция, Италия, Холандия, Германия, Русия, Гърция, Япония, Израел, Латинска Америка и САЩ.
проф. Иван Маразов
ПОЕЗИЯТА НА ВСЕКИДНЕВИЕТО
Живописта на Дора Бонева е най-убедителното доказателство, че необходимостта да се впишеш в някое художествено течение не е качество. Защото, ако влезеш в неговите рамки, ще останеш рамкиран, догматичен и повторяем. Дора просто рисува, както някои просто пеят, а други просто пишат. Тя рисува не за критиката и не за публика, която се влияе от „модерното“. Не може да не рисува – У. Мередит е учуден от нейната всеотдайност към работата. Тя рисува, защото Наречниците са ѝ изпрели такава нишка на живота. Рисува, без да търси необикновеното като мотив или като живописно изпълнение. Напротив, поезията на нейната четка е в обикновеното, в радостта, че този свят го има и той е красив не в изключителното, а в ежедневното, което отминаваме, без да забелязваме, но което я спира с неочаквана емоция, с асоциация, със спомен, с пробляснал лъч или с дълбокия сочен цвят на дъжда.
Дори в тематичните картини, характерни за нашето изкуство от втората половина на XX век, Дора Бонева търси не монументалното внушение, а скритата поезия на добротата и невинността. Защото на нея ѝ е чужда демонстративната героика, нейните персонажи са преди всичко Хора, независимо от това дали са редови безименни работници, или гении като Апостол Карамитев, Любомир Левчев, Уилям Мередит, Владимир Висоцки или Евгений Евтушенко.
Това са Човеци без дистанция между тях и зрителя-събеседник.
Интересно е, че тя използва средства и похвати, свойствени за т. нар. строг, суров стил: обобщаване на формата почти до огрубяване, засилване на усещането за материална плътност чрез фактурата, силни контрасти между светлина и сянка и между цветове. Но при нея, без да губят от въздействието си, тези средства водят до напълно различно решение.
Затова картините на Дора са топли дори когато в тях вали, те носят душевност, която се прикрива зад платното, но остава върху него. Не е случайно, че много критици отбелязват именно нейната неподправена искреност. Дора не декларира и не търси агресивно вниманието на зрителя. Тя не вика, тя шепне и това предразполага зрителите да влязат тихо в нейния тих свят. Любо Левчев посочи Самотата като особена черта на нейните пейзажи, като качество, доста необходимо в нашето напрегнато от социални контакти и сблъсъци време. В пейзажите си Дора се уединява. Може би поради това тя избира по принцип не панорамни, а уютни мотиви, при това най-често потопени в здрач или в мъгла. В този тип общуване се изисква взаимност. Затова е трудно да отгатнем дали внушаваното от картината настроение се дължи на самия мотив, или художничката е пренесла своето преживяване върху него. Всяка една картина е стаена покана към самотно съзерцание на природния кът или към вглъбяване в своя свят, покана да останеш насаме със себе си. Тази смълчана природа изисква приглушено възприятие. Затова нейните пейзажи са „антропни“, човешки, чужди на гръмогласно величие и шумен възторг. При Дора външното се интериоризира, пропуска през личното усещане толкова силно, че се превръща в материализирано в багри видение.
Няма значение какъв е жанрът на картината, в него винаги присъства човешката оценка. Цветята или пейзажът са като „портрети“ не за да се запечати външна прилика, а да се даде резултатът от диалога на художничката с обекта или модела. Тази взаимосвързаност между автора и неговия обект има личен характер и именно това „персонализиране“ на обекта, превръщането му в субект, е силната черта на изкуството на Дора Бонева.
Рядко в картините на Дора ще видим доминиране на правата линия. Дори когато се налага да се нарисува вертикална колона или стена, вертикалата е винаги смекчена от сянка или потънала в светлия въздух.
Хоризонталата винаги се нарушава от плавни извивки на формите. Дори диагоналът се превръща в дъга. Именно за да избегне категоричността на правите линии, художничката предпочита диагоналната композиция, т. е. нарушава статиката им чрез динамиката на диагонала. Ефектът от този избор е „пулсацията“ на картината. Дори когато мотивът е съвършено умиротворен, платното „диша“, „вибрира“. Разбира се, това усещане се подплатява и от свободата на четката: мазките са плавни и широки, те само набелязват, а не обрисуват формите. И въпреки „импресионистичната“ незавършеност, те им придават осезателна материалност.
Живописта на Дора Бонева отразява нейната йерархия на ценностите в живота. Те не са от категориите на „Изключителното“, на „Величието“. Напротив, художничката с всяко платно ни убеждава в стойностите на най-простите неща: доброта, деликатност, неагресивност и диалогичност в общуването, лирична съзерцателност, уважение към природата и човека, търсене на красотата в обикновеното. „Най-прости“, но и най-чужди на нашето време, тъй забързано нанякъде, прагматично забравило за лириката, строящо палати на мястото на църкви.
Дора Бонева избира своя път много рано и го следва с тиха упоритост. Затова и нейното творчество сякаш отрича времето – хронологичната класификация е безсмислена, тъй като в него няма етапи. Това е равен плавен път без криволици и лутания, който е белязан от живописните следи на хиляди картини. И може би тъкмо това ни кара да вярваме в нейната откровеност и искреност, в това, че тя рисува, за да изживява. Това е силният вътрешен императив, който постоянно я изправя пред статива. Тя завършва новата картина и сякаш винаги се колебае дали да я покаже, дали да сподели изживяното с другите. Не от страх да не бъде разбрана, не от алчност да я остави за себе си, а от скромност да не би да досади на зрителя дори когато той е приятел.
Такава беше Дора в поведението си, такава е в платната си. Дълбоко човечната живопис, която тя ни остави, е не само принос в българското изкуство, но и завещание на нейните духовни ценности към поколенията.