Лалка ПАВЛОВА

 

 

(фрагмент от монографията „Епическият монумент на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова)

 

Казват, че човекът е умален модел на универсума, синтез на света, микрокосмос. Може би защото, изправен на повърхността на нашата планета, той се докосва едновременно до три равнища: с краката си – до земното, с гърдите си – до атмосферата, а с главата си – до небесното. Подобно усещане за себе си, подобно лично самочувствие обаче човекът придобива бавно и мъчително, понякога чак в дълбоката си старост, а някои изобщо не успяват да достигнат до възприемането си като своеобразен кръст, обединяващ тези три пространства, и си остават завинаги в подножието на стълбата на познанието. В своята първа книга – стихосбирката „Повторими неща“ – младата Неда Антонова неочаквано рано изненадва приятелите и читателите си с откровение, което приляга на столетник:

 

Стъпалата не се оплакват

никога.

Стъпалата не се унижават,

когато

другите стъпват

по тях.

Те са

най-мъдрите камъни

и знаят,

че щом някой отива

нагоре,

той непременно

трябва

да стъпи на нещо…

И жертвено просват

в нозете му

добрите си гърбове…

(Неда Антонова, „Стъпалата…“ от „Повторими неща“)

 

Коя е всъщност Неда Антонова? Биографичната справка за нея сочи следните данни:

Родена е на 28 ноември, 1940 г., в село Николаево, Плевенска област. Завършила е Педагогическото училище в Плевен и Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист, като редактор в художествената редакция на Военното издателство „Свети Георги Победоносец“, писател от групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на списание „Отечество“. Член на СБП от 1983 година. Автор на стихосбирката „Повторими неща“, на тетралогията исторически романи „Памет“, включваща романите ѝ „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“ и „Приют за щастливи“; на трилогията за юноши „Обичам те, вълк“, „Вълк на покрива“ и „Разбивачи на касички“; на романите „Три кита в аквариума“, „Лобният път на сърцето, „Надали“, „Полугол и полугола“; на трилогията „Вино“, включваща романите „Вино и молитви“, „Вино и оръжия“, „Вино и чудеса“; на романите „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, „Царица Елеонора Българска“, „Неговата любима“ (за Христо Ботев и Венета Ботева), „Съвършената. Преподобната Стойна, неканоничната светица“, Безмълвие“ (за Паисий Хилендарски); на повестта „Ирма, жената на бог Марс“; на пиесите „И слезе Господ на земята“ (поставена в Театъра на армията), „Гълъб на сърдечни послания“ и „Звезда от последна величина“ (в Телевизионния театър). Някои нейни романи са преведени на френски, руски, чешки и полски език. Има награди от Националния фонд „Развитие“ и от Националния център на книгата. Неда Антонова е единствената жена, носителка на наградата „Златният меч“ за най-добър разказ на списание „Български войн“.

Това обаче са само статистически данни, лишени от душа и поради това нищо не говорят за онези мълчаливи стъпала, които жертвено са проснали в нозете ѝ своите добри гърбове. Неда Антонова обаче е имала очите не само да ги види, но и със сърцето и с ума си да оцени стойността на всяко едно от тях. А най-първото стъпало за всеки човек стои някъде там, в семейството и в родното място, в споделените първи приятелски тайни и мечти, дори и в първите плесници от живота, защото те носят важни поуки и обогатяват личните знания с представите на другите за същия този свят. Защото животът е многоцветен и има различни лица за всеки един от нас. Вълнуваща е изповедта на вече 80-годишната Неда Антонова за този първи, начален етап от нейното битие:

 

„Родена съм на място, което изглежда е най-хубавото на света, щом вече няколко десетилетия, където и да отида, аз все по-болезнено искам да се върна там, дето мина детството ми – Николаево, Плевенско: голямо село, (800 двукатни къщи и 3 000 жители), с голяма църква и голямо училище, чийто праг престъпих някога с предчувствие, че искам там да остана до края на живота си, макар да не знаех още какво значи живот. И река. Малка, но буйна, особено пролет – милата Чернялка, почернила не една къща в долните села, преди да се влее във Вит. Най-непресекващото събитие от моето детство.

Родена съм малко след началото на Втората световна война и първият ми детски спомен е ярък като картината на стената пред мене: чухме някой да вика: „Иде си, тичайте!“. И хукнахме с мама. Баща ми се връщаше от фронта. Срещнахме го оттатък моста, стори ми се различен, само очите му бяха същите – като моите, той подаде пушката си на мама, взе ме на ръце и ме пренесе на отсрещния бряг, а грееше силно слънце, цъфтяха овошки и блееха агнета… И аз гледах света от най-високата камбанария – татковата прегръдка.

Живеехме – като повечето хора в селото – оскъдно, хранехме се с онова, което бяхме добили с труда си от земята, носехме домотъкани вълнени и памучни дрехи – още помня капките кръв по върховете на пръстите ми, избодени от изсъхналите шушулки на готовия за бране памук… На училище ходех с чанта, ушита от красива тъкана престилка с едри розови макове и тъмнозелени листа. По онова време бе въпрос на престиж и съгласие с идеите на властта да напишеш във всякакъв род заявления или в автобиографията си: произхождам от бедно селско семейство. Много неща нямаше в дома на родителите ми, но винаги имаше коне, вино и радио… Дядо редовно слушаше „Гласът на Америка“. От радиото една вечер в самото начало на март разбрахме, че Сталин е тежко болен… Бях в шести клас. И всички знаеха, че съм написала стихотворение за родината и че съм участвала с мое „есе“(!) в окръжния литературен конкурс по повод годишнината от обесването на Левски. Беше ден, в който имахме репетиция на училищния хор. Директорът Вътко Атанасов влезе в стаята, пошепна нещо на другарката по пеене и ми даде знак да го последвам. Затвори ме в учителската стая и каза: „Трябва да напишеш траурно стихотворение.“ Не знаех какво иска от мене. „Тъжно, много тъжно… все едно е починала майка ти…Почина другарят Сталин.“ И подсмъркна, бършейки сълза в едното око. Исках да му кажа, че ако мама е починала, аз няма да пиша стихотворение, а ще плача. Но той излезе. Свечеряваше се. Помня, че писах, но така и не помня ни какво съм искала да кажа, ни как съм го казала. Опитвах се да си представя, че мама…или някой друг от близките ми…, но сърце не ми даде да избера кого. Малко по-късно училищният салон се изпълни като за общоселско събрание, хорът изпя първо Интернационала, после химна на СССР, после българския химн и най-накрая „Слава на нашата партия“. Директорът ме хвана за ръка и ме изведе на сцената. Тогава угасна токът. Изчакахме да намерят фенер и под мижавата му светлина прочетох съчинение, което не можеше да е тъжно, щото в пълния салон виждах баща ми (в официална униформа на държавен служител – пътен кантонер) и вуйчо, а ни един от двамата не изглеждаше да скърби… И никой не ръкопляска – ни на мене, ни на химните. И пак никой не отвори уста да каже причината за това мълчаливо събрание.“

 

Така Неда Антонова изминава първите стъпала на познанието за света, човека и живота, като получава от тях и първите плесници и поуки. Тя вече може дори да дава съвети на приятелите си да не се боят от смъртта, защото тя е тяхното равенство с великите; да не се страхуват нито от хулите, нито от ласките, защото те са също част от стъпалата на живота и водят до най-важното познание за самите нас – да се отдалечаваме от съвършенството, „защото / никой не знае / какво ще правим, / след като станем / вече / съвършени“ (Неда Антонова, „На приятелите“ от стих. ѝ „Повторими неща“). В Педагогическото училище в Плевен Съдбата я среща с учителя по литература Никола Стефанов. Аз също имах щастливата възможност няколко години да работя с него, като колежка по литература, преди пенсионирането му в Езиковата гимназия в Плевен, и знам много добре каква богата ерудиция има и какви нестандартни методи на преподаване използва, за да може неусетно „да влезе под кожата“ на своите ученици. Именно Никола Стефанов въвежда Неда Антонова в магичния свят на художественото слово, отвежда я в литературния кръжок „Цветан Спасов“, после следват първите ѝ римувани изречения, първата ѝ публикация в списание „Родна реч“ и, разбира се, срещата ѝ „с първия и единствен Иван Антонов“, след което се раждат децата им. Животът е магично колело и човекът само си мисли, че може да го управлява и да контролира неговите завои, възвишения и спадове. Поредица от уж случайни обстоятелства току вземат, че променят посоката на въртенето му или прогнозите за слънчеви, облачни, мъгливи или студени житейски сезони. Така е и в живота на Неда Антонова:

 

„Пет години учителствахме в Делиормана и Търговищко – оттогава е любовта ми към този край – после заедно постъпихме в университета в Търново, аз изкласих само първи курс и продължих да щурмувам науката вече в Санкт Петербург – тогава Ленинград. После работих като фолклорист на Северняшкия ансамбъл – благословено време на обиколки из селата на Северна България в търсене на стари песни, легенди и сказания; после се преместихме в София – с две деца-тийнейджъри, безработна майка и усърдно изграждащ социалистическата ни столица баща-бетонджия, разменил университетската си диплома на филолог срещу софийско жителство… Сътрудничех на в. „Литературен фронт“. Когато се заговори за новото списание „Отечество“ – светло небе на Серафим Северняк! – се оказах първия назначен редактор, а скоро след това станах специален кореспондент… По това време издадох първия си роман „Войната свърши в четвъртък“. След три години преминах във Военното издателство – редактор в отдел „Художествена литература“, там завърших и издадох останалите три заглавия от тетралогията „Памет“, а после, когато нашите сънародници – турци подгонени или примамени тръгнаха към родината-майка, драмата на хиляди човешки съдби ме привлече в тукашния край и скоро семейството ни се премеси в Търговище, като впоследствие обогати тукашните интелектуални среди с англицист и съдия…

И така до днес. В малкия град няма други развлечения, освен онези, които носиш у себе си. Дойдох тук като автор на дванайсет книги и за трийсет години прибавих още осем.

Споменът за милото Николаево постепенно избледнява, затрупан от грохналите къщи и килнатото кубе на църквата, от разградения училищен двор и затлачената с пластмаса Чернялка… Само птици във въздуха и пиянски цигански песни… „Ох, Рамо, Рамо!…“

Животът става все по-дълъг, без да престава да бъде интересен. Преди три месеца навърших осемдесет! Няма свобода, по-голяма и по-заслужена, от старостта! Радвам ѝ се!“

 

Благодаря на Неда Антонова не само за откровеното слово на спомените ѝ, които сподели с мен, но и за толкова важната информация за творческата история на нейния първи роман „Войната свърши в четвъртък“. Убедена съм, че читателите и на романа ѝ, а и на моята монография за него, много по-лесно ще възприемат и осмислят както богатството от семантични пластове, които той съдържа, така и необичайната за българската историческа белетристика художествена реализация на документалната информация, вплетена в него. В този свят нищо не е идеално. Дори и една война, която си поставя постигането на такъв фундаментален идеал, какъвто е освобождението на един поробен народ. Създаването на този роман отнема пет години от живота на Неда Антонова. Ще цитирам дословно споделеното от нея за творческата история на романа ѝ „Войната свърши в четвъртък“:

 

 

КАК СЕ ПИШЕ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН

 

Ако е истина, че когато човек е готов за нещо, онова, за което е готов, ще дойде, за мене то дойде през ранното лято на 1974 година, когато директорът на Военно-историческия музей в Плевен Илия Кърчев успя да ме убеди да… да напиша роман. За обсадата на Плевен по време на Освободителната война и за нейния благоприятен изход. Удаде му се леко по две причини – първо, аз отдавна исках да напиша нещо по-обемно като текст и проблематика, но не смеех да се реша, трябваше ми отключващ момент или начален тласък. И второ: предизвикателството беше толкова силно, че не можех духом да го обхвана и да преценя всички бъдещи трудности, както и собствената си неподготвеност, но вместо да се изплаши, моята неопитност реагира по обратния начин. А бях на 34 години  и биографията ми изглеждаше пренебрежително оскъдна: сборник стихове, но издадени от „Български писател“, една неиздадена – и до днес – повест и десетина разказа, недооценени в регионални литературни конкурси. Основанието на Илия Кърчев да ми предложи този неочакван риск беше една моя поема – „Реквием“ – за събитията около обсадата на Плевен, която рецитирах без умора и с радост. Имаше и допълнителен фактор, който тогава беше особено силен: току-що семейството ми се беше преместило в София, живеехме на квартира ( двама тийнейджъри и само един работещ от фамилията – таткото), а аз бях безработна. Музеят – в лицето на неговия директор – ми предложи контрактация – една доста разпространена в онези години практика – с доста привлекателни условия, едно от които беше аванс, който аз – безработна тогава – можех да получа в момента. И подписах договора, и получих плик с онези омазани от употреба листчета с образите на наши духовни първенци …, и се върнах в София като победителка в несъществуващ двубой с огромния и противоречив масив исторически материал.

Признавам, че по онова време смътно различавах сабя от шашка и пика от копие. Знаех само пушка и пищов.

Но когато онова, което смътно си очаквал да дойде, е дошло, то носи със себе си всичко необходимо за своето осъществяване.

И се започна.

Следващите редове ще изразят само и единствено моите собствени търсения, грешки, заблуди, попадения, радости и в крайна сметка – малкия, но ценен опит, който успях да натрупам, без първоначално да съм познавала правилата за изграждане на такъв обемен и многопосочен текст, какъвто представлява документално-историческият роман, с какъвто се бях заела.

Всичко ми се случваше за първи път и само някои от щрихите се повтаряха при следващите ми текстове на историческа тема.

Ето какво мога да формулирам като етапи и подробности около работата си по романа „Войната свърши в четвъртък“:

1. Първото и най-важно условие: да усещаш вътрешна симпатия

към събитието, което описваш. Тя се изразява в отговора „Да, непременно“ на въпроса: „Ако живееше в онези години, би ли взела лично участие в събитията?“

2. Да осъзнаеш колко малко знаеш – израсла съм край и в Плевен

и детството ми мина по онези хълмове около Брестовец, където са били палатките на Скобелевия отряд – и колко нищожно е това малко спрямо огромния обем исторически материал. И ако истината не те изплаши, да се прекръстиш, да поемеш дълбоко въздух и да помолиш бог за помощ. Казват, че Той винаги се отзовавал. И в моя случай – също.

3. За година примерно си изчел най-важните историко-докумен-

тални трудове и вече знаеш достатъчно за двете воюващи страни, техните стратегии и тактики, военните им доктрини, особеностите на въоръжаването, спецификата в начина на воюване на двете армии и общия ход на войната от началото ѝ до обсадата на Плевен.

4. Избираш една част от произтеклите събития – онази, в която се съдържа най-остър конфликт и в която пулсира най-сгъстен драматизъм, отделяш я от общия масив и започва второ четене на източници и документи – детайлизиращи точно тази избрана за сюжет част.
5. Формулираш движещите сили на събитията, персонифицирани чрез автентични личности, които превръщаш в герои на разказа си – в случая генерал Скобелев и маршал Осман паша. Научаваш до последна подробност досегашното им битие и прояви на бойното поле, за да знаеш какво може да се очаква от тях в дадения случай, а тъй като случилото се е известно на историците, изхождайки от него, авторът може да предположи поведението на героите си в личния им живот. Защото – както е творческият девиз на тази книга – за историята има герои, за литературата има хора.
6. Емоционално оцветяване на текста: любов. До Скобелев поста- вих красивата българка Зография, дъщеря на богат търговец, учила в пансиона за благородни девици в Санкт Петербург, и българката Мария, прекръстена после на Мериам – възпитаничка на Минковото училище в София и спасена от смърт от Осман паша. С каква роля са натоварени тези персонажи в потока на описваните събития? И в двата случая става дума за любов по време на война, но ролята на Мериам допринася за общата концепция на романа – тя предава любимия – защото го е обичала, макар че през цялото време се е правила на няма, за да не общува с него – и макар че и други българи са осведомили руското командване за решението на Осман паша да направи пробив при витския мост, постъпката на Мериам я прави завършен образ. Животът ѝ е стигнал върха на своя смисъл и тя трябва да умре. Зография обаче остава жива и след като отказва на брачното предложение на Скобелев, остава да пренесе възрожденския дух на предосвобожденското общество в нова освободена България.
7. И най-трудният отговор. На въпроса: как да бъдат разказани

всичките тези разнородни истории и факти, какъв е магнитът, около който тези железни частици ще се обединят в едно цяло?! Да пригласяш ли на класиката в тълкуването на събитията или да ѝ опонираш? По какъв начин да изложиш материала – авторът като свидетел на събитията, разказващ в аз-форма; авторът като Творец, който знае всичко за своите герои – и минало, и бъдеще, и оперира с образите им свободно и артистично като жонгльор; или да се следва хронологията на историческите събития? А може би да се фабулира по законите на спомена – хаотично наглед, но дълбоко под събитията да личи тяхната връзка…

Поради неопитност и задължителната – здравословна – доза страх и респект пред огромния материал, избрах хронологията, но подкрепих всеки откъс с цитат – в първата част избрах всеобщи и точни за събитията сентенции, във втората част – откъси от материали на чужди кореспонденти за войната, в третата – парчета от известното за самата обсада и за живота вътре в града.

8. Сериозно препятствие, а и индикация за подготовката на авто-

ра, винаги се оказва способността му за индивидуализиране на езика на героите. Да знаеш предварително как говори ген. Скобелев, аристократът, който има имение в с. Спаское, Рязанска губерния, и как се изразява крепостният доброволец от същото това имение Тихон Воробьов – Тишка Воробей (Врабче). Сериозен препъни камък и индикация не само за информираността на автора, но и за неговата интуиция.

9. Във времето на романовия живот героите неминуемо претърпяват развитие – в каква посока, с какво темпо и при какви обстоятелства, решава авторът, изхождайки от съществувалите събития и логиката на всеки един образ.
10. Финалът на романа – при наличието на всеизвестни историче-

ски събития – край на войната, Сан-Стефанския договор и връщането на руската армия в Русия – е добре да бъде изграден върху личните съдби на героите – реалните и измислените, като се щрихира бъдещето им, което също е документално известно, и като им се даде възможност да влязат като художествени образи в следваща книга. Поне аз направих така и не съжалявам.

11. Наред с всичко друго, една от творческите ми задачи се отнасяше до опровергаване на историческите митове и заблуди. В училище учехме, че за свободата на България са загинали 200 000 руски войници. Документите показаха, че цялата руска армия в Освободителната война е наброявала двеста хиляди войници и офицери – 120 000 в Дунавската армия с главнокомандващ първия царски брат Николай Николаевич и другите 80 000 в Кавказката армия под командването на втория царски брат Константин Николаевич. Или пък заблудата, че целият български народ с цветя, хляб и сол е посрещнал руската армия. Имало е прослойка от търговци-гешефтари, които са гледали келепира като снабдители на армията с хранителни припаси или фуражи за обоза. Също – че руското офицерство е приело освобождението на България за своя кауза – известно е, че един дворянски син младши офицер се е самоубил, след като е бил назначен за командващ на рота опълченци. И още – нагласите на интелигенцията особено в Петербург, омразата към т. н. „българобесие“, двете нива на войната – народът отива да спасява братята-християни, дворцовите генерали искат Проливите и Константинопол. И още много несъответствия между историческата истина и мита за дядо Иван…

Второто издание на романа възникна в резултат на читателска среща с обществеността в Плевен през декември, 2017 г., когато присъстващите на срещата убедиха Румен Леонидов да преиздаде книгата.

Огромната ми благодарност към моите съграждани!“

 

Истината! Оказва се, че дори и когато става дума за документирани исторически събития, Истината винаги търпи някаква метаморфоза, съзнателно търсена за постигане на конкретни политически цели. Така е било и непосредствено след Освобождението на България, когато доскорошният русофил Стефан Стамболов става един от най-яростните български русофоби. Така става и по време на социализма, така е и днес – в пошлото ни меркантилно „демократично“ време. Младата Неда Антонова обаче се е ангажирала да каже някои нелицеприятни истини, и то във времето на социалистическа България (романът излиза през 1979 г.), при наличието на политическа цензура. Сега, препрочитайки (за кой ли път вече!) романа ѝ, все повече се убеждавам, че каквито и тъмни петна да има тази Истина, над нея винаги ще си остава ореолът над сътворената от Русия катакомба в името на  православното единство на двата народа, за което говори и Минчо Минчев в статията си „Гнезда на дървеници“: „Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. за нас, българите, като православен народ, е велико достояние не само защото възстанови погиналата преди 485 години българска държавност, а защото осъществи това в името на най-висшата евангелска добродетел – обичта към ближния. Никой друг народ преди и след тази война не е осъществявал нравствен подвиг за друг народ, равен на подвига, който извърши народът на Русия за възкресяването на България.“ (в. „Словото днес“, 4. 3. 2021 г.)

Народът на Русия. Тази Истина защитава в романа си „Войната свърши в четвъртък“ и Неда Антонова: „…народът отива да спасява братята-християни…“ Руският народ! Десет години преди да напише романа си „Войната свърши в четвъртък“, същата тази Неда Антонова се обръща към този народ с вълнуващи стихове:

 

Вие,

които останахте завинаги

тук –

край Кованлъка и Иссатабия –

и в смъртта

си прегръщахте български синури…

……

Вие,

които заради нас

заменихте

синия стон на руските степи

с куршумения напев

на редутите…

……

И един бял,

безсмъртно бял генерал

витае над тях

с коня си…

Българийо,

там

е

началото на твоя

победен трибагреник,

пред който аз

коленича.

(„REQUIEM“ от „Повторими неща“)