И тук, както в досегашните си книги, Боян Ангелов се изявява като мисловен поет. Пише поезия, до голяма степен предназначена за ерудити. Това е общото усещане при досег с неговата лирика. И то е нормално, тъй като светогледът, поетиката и стилистиката му са изградени от битието му на учен – завършил е философия – преподава гьотеанистическа естетика, социална психология, история на философските системи в Швейцария /Базел и Лозана/. Оттам този жив интерес у него към гръцката античност, към митологията и към митологиите на Изтока, които той интерпретира вещо и вдъхновено. /Има и книга, озаглавена „Гръцката античност в Българското Възраждане“/1995/. Но тъй като тези образи са доста отдалечени във времето, поезията му с нейната богата символност не е лесно смилаема, тя изисква добро познаване на историята и митовете, както и тяхната интерпретация. Ценното е, че поетът ги осъвременява, като ги свързва с нашето битие и мислене.
В своята лирика авторът се изявява в двойна перспектива: като Антей, здраво стъпил на земята, от една страна. И от друга – като мечтател, зареял поглед във виснето, търсещ някакъв върховен разум, мъчещ се да разгадае вселената и мястото на човека в нея. Вечната загадка, вечният проблем на личността, но и на човечеството. Както и на изкуството.
Условно казано, Боян Ангелов се родее с т. нар. „University wits“ – „Университетски умове“. Това е група писатели в Англия – предшественици и съвременници на Шекспир, които идат от университетите, като Кристофър Марлолу, Томас Кид, Джон Лили, Робърт Грийн, Неш Нийл и др. За съжаление те нямат гения на Шекспир /с изключение на Марлоу, който най-вече се доближава до Шекспир като литературна дарба, чиито „могъщи герои се подчиняват единствено на зова на страстта“… Марлоу усъвършенства езика на английската трагедия, като се отказва от римата…, „прекратява традиционната цезура“ и създава свой „Марловиански могъщ стих“.
Всички тези автори обогатяват литературния процес с нещо ново. Кид остава в историята на литературата с „Трагедия на отмъщението“ – със своята „Испанска трагедия“ /1587 – с това, че за пръв път поставя развитието на характерите в зависимост от развитието на действието. Джон Лили за пръв път въвежда прозаичния диалог в драмата. /Дотогава драмите са се пишели само в стихове. Освен това се е прочул със своите евуистични романи – той налага името евуизъм, станало нарицателно заради претенциозния стил на тези произведения.
Притокът от университетите към изяви в областта на словесното изкуство, особено след Втората световна война, става много напорист, както в Англия, така и в САЩ. Това явление се проявява и у нас с известно закъснение. Имало го е и по-рано, когато у един човек се преплитат научното и художественото творчество: Емануил Попдимитров, Николай Райнов, Богомил Райнов и др. Но в днешно време това е по-скоро всекидневие, отколкото изключение. Ако се обърнем към нашите съвременници Надежда Драгова, Боян Биолчев, Симеон Янев, Кирил Топалов, които освен учени са белетристи, критици, детски писатели, драматурзи, ще се убедим във верността на това твърдение. Съществува и обратния процес. Не малко изявени творци в художественото слово са привлечени в различни катедри на университетите, където четат лекции главно в спецкурсове – Любомир Левчев – „Поетическото изкуство“, Георги Господинов, Владимир Левчев – „Творческо писане“ и редица други.
Със своето творчество – поезия и философски изследвания Боян Ангелов, от една страна, е представител на определена европейска традиция. Но същевременно се изявява като модерен и постмодерен поет, който умее да види общото, обединяващо противоположностите и парадоксите, както в битието, така и в мисленето, т.е. той е един диалектически устроен ум. Поет на вечното движение и обновление, отразено на всички равнища: образност, философски понятия, стилистика и поетика. Те присъстват и в графичното оформление на стихотворенията му. Има творби, където пунктуацията не съществува. Поетът защитава идеята на Хераклит /негов любим автор/, че „всичко тече, всичко се променя“, както в природата, така и в обществото. И че този кръговрат е действително безкраен.
Както стана дума, като автор Боян Ангелов лежи в плоскостта на богатата европейска традиция, особено със сюжетите на гръцката античност. Но от друга страна, е модерен и постмодерен поет с неочакваните на пръв поглед алогични образи и символи, с разчупената и свободна строфичност на стихотворенията си. И най-важното: като поет-философ той непрестанно се стреми да разбулва сърцевината на явленията, чийто живец обикновено е заровен дълбоко под повърхността. Или казано с думите на поета:
…какво е всъщност
какво е
надеждата без крилото
и коренът без дървото
какво е всъщност
какво е
една планина бе извор
и бъдещето без избор
стихотворението „Всъщност“
Людмила Григорова