Явор ЧУЧКОВ
ЗА ДЪЛБИННОТО И МЪДРО ЛИРИЧЕСКО СЛОВО
В неспокойните си търсения, роденият на 26 декември 1945 година в Свищов Георги Драмбозов е създал и продължава да създава творби, които със своята индивидуалност, художествена сила и образност, както и със своя ободряващ глас, заемат истински значимо място в съвременната българска лирика и публицистика.
Трудно би било да обхвана цялото многообразие и всички особености на философско-емоционалното съдържание в поетиката на Георги Драмбозов, но ще посоча една характерност: подчертаното присъствие на автора в неговите стихове. Нямам предвид само онова присъствие на поета със своя поглед за света и хората, което е в основата на всяко творчество, а предимно конкретната сюжетна форма и художествено-действения израз на неговото участие – със своята мисъл и чувство, със своето открито изявено отношение към изобразяваната и съпреживявана действителност.
Георги Драмбозов е бил винаги честен към живота, към себе си и към изкуството. Във всяка от творбите му е заложена неговата съвест на прозорлив художник, за когото изкуството е съдба. Изкуство, на което той възлага социална мисия и ангажираност. Затова с рядка взискателност Георги Драмбозов проверява правдивостта и въздействието на своята поезия. Той е от ония представители на литературата, които имат ясно съзнание – и чувстват това като неотменимо поведение – че пишат за хората, че творят, за да помогнат на човека в неговия благороден стремеж да израсне духовно, да повиши най-хубавото в себе си, да опознае света и да го промени съобразно своя идеал. В това е хуманистичният патос на поезията на Георги Драмбозов, отличаваща се с искрена обич към народа и тревога за неговата съдба.
„Елегично стихотворение” е изпълнено с горчивина и тъга:
Мълчи народът, мълчи народът –
водачи нови ще си избира…
Те, уж различни, сред него бродят
и все го мамят, той няма мира.
Изпитващият поглед на автора е отправен към истинските настроения на хората и се стреми да бъде техен изразител, като казва правдата и говори за тях с топла, дълбока преданост.
А в поемата си „Човекът”, публикувана също през 2021 г., Георги Драмбозов възкликва:
Човеко мой, ти остани си докрай
оня мъничък Принц на Екзюпери!
И на тази планетка Земя има Рай,
но трябва да бъдем Човеци добри.
Безкомпромисно актуална е позицията на автора в „Соросоиди” (2017 г.):
Соросоид подир соросоида!…
Навярно пак ще бъде някой награден –
наивната ни майчица да види
кой с много обич ще я продаде.
Поетичното слово на Георги Драмбозов се откроява както със своите откровения, размисли и носталгични нотки, така и с тънката си чувствителност и фантазна метафоричност. Неспокойният, но и нежен, топъл и сърдечен лиричен пътепис на поета засяга и отношението между мъжа и жената – любима и другарка в живота, а това е именно покойната, но незабравима читалищна деятелка и изследователка Тина Драмбозова. При разработването на тези лични интимни мотиви Георги Драмбозов вдъхновено утвърждава и прославя щастието на любовта, а трепетите на сърцето му са осветлени от мъдростта на натрупания жизнен опит:
Ти си ми вечна жена за сънуване,
ти, събудена нежност, с теб аз съм готов
да почваме своето дълго пътуване
отвъд – към небесната Божия звездна любов.
Поезията му отрича бездуховността на днешното време. Тя е и доблестно нравствена, но и винаги любородна, отличаваща се с въздействена сила и изповедна чувствителност към всичко, свързано с историческата и родовата ни памет. Публицистиката му е изпълнена със същото чувство за дълг пред отечеството. В нея откриваме конкретна до болка осезаемост на посланията и едно синовно и съкровено преклонение към изначално родното и към богатството и изразителността на българския език. Ярък пример в това отношение е неговият сборник с очерци „От Дунав до Вардар”.
Ще завърша с три строфи из творбите на Георги Драмбозов „Стих мой” и „На финала”, за които са характерни едновременно бликащите от неговата поетика ведрина и радост, и съзерцателното смиреномъдрие на лириката му от последните години:
Къде си, стих мой?.. Старостта не ни прощава,/ в очите Тя с косата пропълзя…/ От теб не искам ни награди, нито слава! –/ Събуждай ме с усмивка, стих мой. И сълза.
Как изтекоха толкова дни и години,/ как изтлеяха толкова пълни луни?/ Влакът жизнен не чака, без нас ще замине,/ семе златно по стъпките ни ще кълни.
Но преди да потънем сред преспите зимни,/ на забравата вечна под властния зов – /точно там, на финала, дано все пак има / две признателни думички за послеслов.
Мисля, че дължим много повече от „две думички на признателност” към вълнуващия и непреходно възвисяващ поет, публицист, сценарист, драматург и общественик Георги Драмбозов. Особено сега, когато предстои да отбележим неговата 80-годишнина.