Иван Д. ХРИСТОВ
Росица Зиновиева е добре познато име в съвременната българска поезия. Тя е автор на осем поетични книги. По професия е учител, главен редактор на литературния алманах „Струма“ и читалищен деец. Живее в Благоевград. Член е на Съюза на българските писатели.
Най-новата ѝ антологична стихосбирка „Благодаря“ (Изд. „БОН – Благоевград), съдържа най-доброто от предходните ѝ книги, както и нови стихотворения. Това е единна по смисъл и чувства поетична книга с колоритен и емоционално обагрен изказ, с категорични нравствени послания.
Още на времето големият наш поет Павел Матев пише за стиховете ѝ: „Какъв разпънат и едновременно овладян стих, какви обикновени и обемни думи! Пред читателя е застанал един оригинален поет, чиито чувства могат да палят звезди и души, ако тези звезди са наистина родени да светят. Тънки наблюдения, завързани с думи. Музика, попивана от слуха и излъчвана от поглед. Стихове като пръстени с разплакани камъни. И човечност, раздавана щедро“.
Стихотворението „Благодаря“, дало заглавието на книгата ѝ, е своеобразен смислов и емоционален център на нейния поетичен свят: „Благодаря, Вселено, / за съдбата да обичам / и да съм приета! / И, че в сърцето имам птиче. / За дара кръст да съм поет!“
Стихосбирката е добре структурирана в пет поетични цикъла: „Самотната вълчица – любовта ми“, „Други стихотворения“, „Поетите“, „България“, „На децата“ – всички обединени тематично, смислово и емоционално в едно цяло. Стихове, които докосват сърцето с изповеден тон и искреност на чувствата.
Росица Зиновиева превръща любовта и майчинството в тематично и смислово ядро на поезията си, което разпростира и върху рода: майка, баща, деца и внуци, семейните ценности и традицията.
Макар че по-голямата част от живота на Росица Зиновиева е свързана с Благоевград, тя със синовна привързаност говори в стиховете си за незабравимия роден Пловдив: „Градът, в който се родих, / е древна сребърна монета, / блестяща под небето. / Той е прекрасен с тепетата / и с Марица с тъмните очи. / Градът, в който се родих, / ми стига да разбера всемира, / радостта, тъгата…/ Той бе за мене първа обич, / първа рожба“.
Поетесата майсторски ни поднася кратките си интимни изповеди непринудено и завладяващо. Сред най-хубавите стихотворения в първия цикъл, които ни завладяват с богато нюансирана поетична образност, са: „За няколко дни безразличие“, „Къде ми е пръстенът“, „Любовта се пази от двама“, „Библейско условие“, „При мама“ и особено „Седмата заповед“, където жаждата за любов осмисля битието ни и нашите интимни копнежи: „Свети ни,/ топли ни, / пази ни в шепи, / любов!“
Във втория цикъл „Други стихотворения“ авторката остава вярна на темата за родовите ценности, за продължението на рода и за житейския кръговрат. В него е включила съкровени стихове за най-близките си хора: „Дедите ни“, „Семейство“, „Михаил“, „На двуструнна майчинска китара“…
Семейството не е само здрава, кръвна и духовна връзка между членовете му, а преди всичко грижа, обич и закрила: „Смутени и отчаяни, / ний с брат ми разбрахме / правила две три / и първото от тях е – / дори животът ти да е проклет, / щом децата са в опасност – / застани отпред!“ / „Семейство“ /.
Децата и внуците са не само нашето щастливо продължение. Те осмислят и живота ни, затова поетесата е удовлетворена, че „моята песничка е продължена. / И момчетата / сред стихове родени / ще отгледат щерки / по-добри от мене“.
В третия цикъл – „Поетите“, авторката вдъхновена от житейския им път и творчество, е посветила своите лирични възпеви на наши и световни знаменитости: Павел Матев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Ана Ахматова и Емили Дикинсън. Тя е уловила специфичното и характерното за всеки един от тях. За Яворов: „Ще чува музиката в слово / и ще чете сърцата, / ще търси обичта и свободата, / ще бди над всичко / и над всичко ще тъжи“. За Дебелянов, неговият трагичен завършек на фронта: „Какво, че край Демир Хисар / простреляха един поручик – / Поетът беше не улучен. / Не си отиде от света“. Вапцаров със своя трагичен нимб, който го обезсмъртява: „Раснал, пораснал в Пирина. / Всички обичал – / Живот и огнище. / Разстреляли го / на гарнизонното стрелбище!“
В петия цикъл, „България“, смислов и емоционален център е нашата родина с историческите ѝ изпитания и въжделение за по-добро бъдеще, защото „моят народ е свят / и достойно съдбата си носи!“ Стихотворенията: „Пея за България“, „Родино хубава“, „Българийо“, „Български титри“, „Целувам камъните ти“ ни завладяват с родолюбивите пориви и поетични внушения. Благородното послание в тях да продължим и съхраним историческата памет и да я предадем на поколенията след нас.
Петият цикъл, „На децата“, поетесата посвещава на децата и внуците си, затова любовта, грижите и тревогите са изведени на преден план: „Децата ми са с моята кръв / и с мислите ми закърмени. / Как да ги пратя / в живота бодлив и невесел, / как да ги пазя с някаква песен?“ За това затрогващо, с чувство на удовлетворение и изпълнен майчински дълг, звучат благодарствените ѝ слова: „Благодаря най-вече на децата си – / за синовете си прекрасни, / снахи и внуци скъпоценни, / които ще ме продължат“.
Поезията на Росица Зиновиева е зряла, психологически обагрена. Поезия, която ни вълнува, обсебва и съпреживява с посланията си.
В „Благодаря“ поетесата е събрала значимото от своето поетично дело.
Вярвам, че тя ще продължава духовно да ни зарежда с човеколюбие и доброта.