Иван СТРАНДЖЕВ

Литературна дискусия

Прегледах 75 книги с нови стихотворения и 6
книги с второ, допълнено или преработено издание. Вероятно на книжния пазар са се появили два пъти повече заглавия. Усилието за издаване не е достатъчно да направи от събраните хартиени страници истинска книга. Бяха години, в които се знаеше какво излиза от издателствата. То се сравняваше с минали постижения и по него се гадаеше за бъдещето. Литературният живот днес е като всеки друг живот в държавата ни. И затова с някои от имената се срещам за пръв път, но нали всяка нова среща е празник. След повече от 800 страници текст и над 2000 стихотворения аз съм празничен. Юбилейните издания, вторите допълнени и преработени издания ще оставя за литературната дискусия.
Прочетох всички стихосбирки и въпреки забележките, които имам, мога да кажа, че днешната поезия е достойна, пълнокръвна, богата и на добро художествено ниво. Изненадан съм от пространствата, които тя обитава, от смисловите дълбочини и чистотата на чувствата в нея. За съжаление медиите не отделят място за качествената литература. Те се водят от нелитературни мотиви, обвързани са не с естетическа, а с комерчески или други стойности. По каналите им често плуват нечистотии, които ни се предлагат за златни зрънца.
Реалистична оценка за съвременната българска поезия не се дава, защото не е възможно да се стигне до всяка книга, до всеки автор. А българската критика, вместо да утвърждава естетически стойности, често изпълнява рекламни функции или съмнителни поръчки. И тук има спасителни изключения: проф.Чавдар Добрев, проф.Симеон Янев, проф. Симеон Хаджикосев, Панко Анчев, Иван Гранитски, Георги Цанков, Благовеста Касабова, Георги Н. Николов, проф. Сава Василев. Свое присъствие в пространството на литературните оценки имат и Анжела Димчева, Катя Зографова, Лалка Павлова, Владимир Янев, Трендафил Василев, Иван Есенски, Боян Ангелов. Сигурно пропускам имена и моля да бъда извинен.
В безконтролния литературен поток продукцията на издателство „Български писател“ е на високо ниво. То, заедно с поетичните книги на издателствата „Захари Стоянов“, „Жанет 45“, „Светулка 44 АТЕНЕЙ“, „Българска книжница“ дават лицето на съвременната ни поезия. Трябва да поздравим и ръководството на СБП. То полага големи усилия да „отстоява националните литературни традиции, завещани от Иван Вазов“, „да се отнася с уважение към националните духовни наследства“, както точно определя ролята на нашия съюз в духовния живот на България проф. Ч. Добрев.
В публикуваните ръкописи срещах и грешки. Човек, който има професионално отношение към литературата, не би трябвало да ги допуска. Това винаги ме караше да отгръщам страниците с имената на редакторите. Много от тях ми бяха непознати: нищо чудно. По-чудното е, че не откривах ролята на тези редактори в подготвянето на ръкописите. Не е възможно да се допускат рими като „останем – застанем“, „заспивам – отивам“, „съм – съм“, „вдъхновение – откровение“, „мен – ден“, „сравнявам – признавам“ и други (примерите са от стихотворения). Често последната дума в стиха е пълнеж или архаизъм, за да се нагласи римата, срещат се нехарактерни за българския език инверсии, несполучливи анжамбмани, жаргони и вулгаризми, смяна на ритмичната стъпка, объркване на семантичните гнезда (без това да е бил търсен художествен похват) или пък липсата на вътрешен ритъм в белия стих, неизградени метафори, нехудожествени паралели, неразбираеми параболи. Въпросът не е само в хонорара за редакторската работа, а в качеството на издадената книга, в запазването, изчистването гласа на поета. Поетическият език е знак за художествено мислене и докосване с действителността. В миналото към заглавието и автора на нов том се поставяше и името на редактора и това име беше гаранция за качествата на книгата. Защо в днешни времена редакторите си мислят, че работата им е променена?
Друго мое впечатление е, че в предложените стихосбирки липсва знак за общуване със световната поезия: на Русия, Западна Европа, САЩ, Латинска Америка. Няма го разбирането, че написаният текст не е за лексикон, а в малка или по-голяма степен участие в културния живот на обществото. На много от авторите им личи, че не познават и класическите образци на българската литература. Съвременната ни поезия също има своите високи върхове, от които можем да се учим на проникновение, дълбочина и словесно изящество. Не е нужно да се повтарят класиците, но те трябва да се познават, защото пътят ни започва оттам.
И през 2019 година ценностите на нашата литература са запазени. Родината, българската земя, бащиното огнище, майката, децата, близките, народните ритуали, чудесата на природните сезони са провокирали много от стиховете. В поетическата продукция свое място имат и онези българи, които са еманация на нашия дух. Книгите на Илко Капелев, Валери Иванов, Лозан Такев, Коста Качев, Петър Динчев, Николай Дялков, Ангелина Жекова, Хубен Стефанов, Георги Драмбозов, Лъчезар Еленков, Иванко Маринов, Нико Стоянов, Гюлшен Алиева, Вили Ро, Петя Борисова, Мая Симеонова го илюстрират.
Всеизвестно е, че има два начина да опознаеш света: или тръгваш на дълго пътешествие през чужди земи и морета, или внимателно да се вглеждаш в онова, което е около теб. Илко Капелев е тръгнал на дълго пътешествие: далечен Сибир, Литературния институт „Максим Горки“. „Сърцето ми е ръкопис пламтящ…“ не е от „лъскави строфи“. Поезията на Капелев е щурм, ярост, мъка, ирония и трагическо страдание. Къде е човекът и кой е човекът? Колко дълъг е извървеният от нас път? Това път към звездите ли е, или към мърлявата „кръчма на „Стария Джоунс“? Силен изказ, метафоричен език, в който се преплитат политически алюзии, морални оценки, достойнство и болка. Но се случва, в някои моменти поезията да отстъпва място на сюжетирането.
„…на Тракия съм предан син –/ потомък на Спартак роден.“ този цитат от стихна Валери Иванов от „Лириликон“ е отговор за позицията на автора. Вътрешният свят на Иванов не е изграден от сложни метафори – директният изказ е носител на поетичната температура.
По-точно заглавие от „Личен избор“ Лозан Такев не би могъл да предложи. Той има своята политическа религия и упорито я защитава, което предизвиква уважение. Поетическата строфа стига до плакатност, но това е една от характеристиките на гражданската поезия. В „Личен избор“ има и непреднамерена риторика: „Не станахме ли чужденци/ избягали от род завинаги?“ тревожно пита поетът в стихотворението си „Бежанци“, за да завърши категорично: „Оставам тук за цял живот такъв,/ какъвто беше приживе баща ми…“
В свободната поема за Вапцаров „Птицата удариха в сърцето“ на Лъчезар Еленков имане само поезия, а и прозаичен текст, есе за творчеството и живота на Вапцаров, три притчи и стихотворението „Хляб наш последен“. Стремежът на Еленков е да изгради не линеен, а полифоничен портрет. Той е пристрастен към идеалите и ценностите на Вапцаровата поезия. Тъга и величие, гняв и обич, преклонение и безкомпромисна позиция по отношение личността и творчеството на Вапцаров са преплетени в едно. И отново говорим за силата на политическата поезия, която бавно и сигурно напусна нашите бели листове. А тя доказва, че не можеш да носиш нови идеи в поезията, ако те не са активни в обществото.
Коста Качев предлага два поетични сборника „Добър вечер, госпожа Носталгия!..“ и „Танц върху вулкан“с повече от 650 стихотворения и поеми. Неговият поетически разказ за далечни пространства, за връщането в младостта и детството е мъдър, спокоен, понякога приказен. Интелигентността на лирическия повествовател е видима, но не е натрапчива, а мечтата често заглъхва в печални звуци.
„Баладичен шепот“ на Петър Динчев е част от богатото творчество на поета и стиховете не изневеряват на основните му търсения: темите за родните корени, за достойните българи, за честта и почтеността на хората, за природата. Правят впечатление високият градус на чувствата, песенността на изказа, органичното познаване на темата.
Стиховете на Николай Дялков и книгата му „Последният идалго“ ми дадоха сила. Не познавах поезията му и съжалявам за това: тя излъчва достойнство. Героят му знае своите корени, цени историята на родината, българския характер, храни се от соковете на земята ни. Поетът страда от безчестията, вършени в съвременността. Това не е сълзливостта на малките победи и поражения, скрити между четирите стени на спалните ни, а мъжко страдание за настъпващи катастрофи, за липса на големи идеи, които отново ще ни направят горд и достоен народ. „А Сливница е толкова далече/ и дядо Вазов днес е само сън.“, казва поетът в стих. „Родна стряха“. В стиховете му няма и следа от измамната интелигентност, скрита зад сложни думички, интелигентността е в граждански отговорното мислене и чувствата на честен родолюбец.
Мислещият човек „тъжно обича“ със „свята и светла тъга“, за него „тъгата значи мъдрост и любов“. Това са доводите, оправдали заглавието на новата книга на Георги Драмбозов „Апология на тъгата“. И въпросите, които си задава наистина са тревожни: „Все пак посяхме тука златното си зърно – нима е само блян очакваният плод?“ Бих могъл да намеря и друг прочит: дали това заглавие не може да бъде „Апология на знанието“. Знание или тъга се крие в „ситият животец е бездарие“? Според мен най-завършени в книгата са стиховете, в които интимният момент е водещ. Иска ми се да отбележа стих. „Майчица“ – дълбоко човешка, лирична изповед. Тъгата при Драмбозов ни прави по-човечни.
Фондация „Земята и хората“ е издател на „Отлитат жеравите“ от Нико Стоянов. В предговора към книгата поетът Иван Есенски казва: „България е там, където има български сърца“ – ключови думи към поезията на Стоянов. Стиховете му отдавна са получили своята висока оценка за искреното преклонение пред българската земя, за обичта към родното слово, за горещата защита на художествените традиции в литературата ни.
„Гарваните само тук са бели“ е поредната стихосбирка на Вили Ро. Независимо от понякога странните конструкции на стиховете, това е зряла книга с няколко ясно оформени тематични ядра: тревога за днешния ден и разпада на ценностите, болка от безсмисленото пропиляване на живота. Сваляйки маските на лицемерието, авторката разширява емоционалната амплитуда от звуци: ирония, сатира, раздразненост, но и доверие, признателност, обич.
Книгите на Мая Симеонова „Заветът на дедите ни“, на Ангелина Жекова „Спомени за цъфтеж“ и на Гюлшен Алиева „Разсипани мълчания“ подсказват преклонението пред майка България и историята Ј, пред нейните синове. Основно достойнство на тези стихосбирки е искреността на синовната обич: творбите редят своеобразен поетически иконостас от светините на България и привличат с внимателния поглед към онова, което се случва в живота на човека: раздели, любови, равносметки, историята – не само като минало, а и като възможност да се запазят ценности, любими хора. В пресъздаването им е налична характерната за женската ни поезия нежност и песенност. Поезията показва добро познаване, органично използване на фолклорни интонации както в образната система, така и в конструкцията на стихотворенията. В тях има не само песенност, но и страст, енергия, която заразява читателя.
Питам се: защо присъствието на тези теми днес е по-осезаемо от преди 20 или 30 години? Те и тогава бяха актуални, но сега са особено релефни. Вероятно сетивата на поетите болезнено усещат ставащото в обществото: подлагането на съмнение или отстраняването на общественото внимание от съдбата на родината, изтънелите връзки с родните места, разделението, а понякога насилственото налагане на идеите на глобализацията, неясното пулсиране на родовата ни кръв. Основателен е страхът от загубата на ориентири в глобалния свят. Връзката с другия край на света може да е все по-лесно осъществима, но връзката с родната земя, с народа стават проблемни. Усещам този „страх от изгубването“ в много от стиховете. Питам се, доколко нашите текстове са резонатор на ставащото в обществото сега и тук. Наистина, дълбочината на осмислянето на проблема не е еднаква във всички книги, но като умонастройка проблематиката е факт. Обективността ме задължава да призная, че в част от книгите проблемът е опростен до елементарното противопоставяне между величието на миналото и конформизма на настоящето, между гордост и самосъжаление: повече констатации, отколкото доводи за саможервени жестове (чудя се дали да кажа нещо за Ботев, да припомня Гео Милев или Вапцаров). За радост, в много от стиховете светът, в който не искаме и най-вече не можем да живеем, е обрисуван умно и многоцветно.
Мнозина от нас знаят как да работят с думите. Те не са само звуци или графични знаци, а човешки съдби, пораждат образни асоциации и усещания. Темите, свързани с отношенията между света и човека, за мястото на човека в света и във времето са идеен център в книгите на Анжела Димчева, Ахмет Емин Атасой, Анамария Коева, Боян Ангелов, Васил Балев, Георги Ангелов, Деньо Денев, Иван Гранитски, Надя Попова, Неделчо Ганев, Роза Боянова,Таньо Клисуров и Цочо Бояджиев. Изброените автори правят впечатление със стиловото си своеобразие, с интересните идейни търсения, с поетологическия си професионализъм.
Умение да се изграждат метафорите като реален свят, категоричност в мисленето, но без дидактика, това са част от качествата на книгата на Анжела Димчева „Дубльор за ада“. Ако човек се вгледа в биографията на Анжела (множество обществени и журналистически ангажименти), трудно ще допусне, че поезията Ј е крехка, деликатна. Димчева има по-скоро нежни прозрения, а не „нежни проклятия“. В идейно-съдържателен аспект се налага внушението за ангажираността и естетическата чувствителност на интелигентния човек, който се бунтува срещу ограниченията. Не всичко е видимо с „просто око“ – нужно е окото на сърцето и почтеността, за да приемеш колко „страшно е да си човек без ръце…/ Още по-страшно е да си без лице.“ (стих. „Жерави“).
Очаквах с нетърпение, събудено от предишни публикации, срещата с книгата на Ахмет Атасой „Все още съм потребен“. Редакторско присъствие на Захари Иванов и Иван Есенски и великолепният предговор на Анжела Димчева подсказваха за интересна среща. Основната тема в стихосбирката е смисълът на човешкия живот. Мигът на равносметката идва само при мъдрите и чувствителни хора, при онези, които са обмисляли всяка своя житейска стъпка, всяка своя дума. Атасой изповядва: „от праха на годините спомените ранени изваждам/ и ги превързвам с марля/ от пенлива светлина“. Връщането към спомена не е носталгично пътуване, а проверка на ценностната система на автора. Атасой живее и в своята родина България и в своята майка Турция. За него границите между народите и държавите сякаш не съществуват – светът е един и разбираме, той е подвластен на почтеността, на любовта и човешката доброта.
Един от водещите мотиви в книгите зот 2019 г. е мотивът за равносметката. Това вероятно се дължи на факта, че голяма част от авторите са на възраст, в която човек се обръща назад във времето, размишлявайки за ценностите си, за усилията за тяхното опазване или промяна. Повечето от направените самооценки са изпълнени с болка, предизвикват страдание. Паралелите между различните времена са в полза на миналото, а бъдното е все по-неясно.
Мога да започна прегледа си на „Реставрация на обелиска“ от Боян Ангелов с цитати от различни стихотворения. Всеки от тях ще представи поета по най-добрия начин. Ще усетим терзанията на човек, защитаващ високи ценности, битката му да охранява вярата си в години на безверие, надеждата – едва прокрадваща се между отломъците на тъгата, поклона му към почтените хора, съмненията и тревогите на днешния ден. Стиховете на Ангелов обхващат пространства от живота на всички ни и респектират като човешка позиция, излъчват честност, но и нежност. Понякога между редовете като светкавици проблясват миговете на отчаяние, но те са преходни. „Поробени сме не от вчера/ и никога не съм живял“ („Рапсодия в сиво“). Ангелов е направил своето откритие за смисъла на поезията: ако не използваш думите, за да кажат повече, отколкото означават, по-добре не пиши. Третата част от книгата представлява своеобразен поетически диалог с големи поети на България и има характер на самопроверка: героят – творецът, чиито думи са „храна за праведни“, се оглежда в образите на своите именити предходници, за да отгатне дали ще „прекрачи в бъдещето,/ преди злокобата да го убие“.
Криптата е разположена под олтара на храма и може да служи като място за погребение на светци. Щом влезеш в нея, намираш спокойствие и мир. Защо към това място ни повежда Иван Гранитски с новата си книга „Крипта“? Според мен поетът иска да ни въведе в безкрайния свят на духа, той прониква в най-интимните селения на човека, където можем да открием хармонията със себе си, света и времето. И ние влизаме. Влизаме внимателно, така както поетът се движи между своите образи и идеи. Думите му не нараняват, а носят светлина. В света на автора малкото е голямо, когато е преминало през човека. Затова тревогата на Гранитски е за човека. В стихотворението си „Домът на мрака“ той пише: „и виждаме на бъдното/ избодени очите“. Космически страх повява от този стих и дано бъдещето не е бъдещето от страховете на Гранитски. Стихосбирката „Крипта“ е композирана с прекрасните картини на Свилен Блажев. Цветовете и формите на неговите пейзажи органично участват в идеите и философските търсения на поета. През изминалата година на книжния пазар се появи още една книга с името на Иван Грантски. „Залмоксис“ е създадена в съавторството на българския учен-траколог Иван Маразов. И като съдържание, и полиграфически томът е забележителен: нова, нетрадиционна форма на книгонаписване, в която пророческият език на поета и херменевтичният език на учения постигат единството на мистериалния обред. Творбата е много повече от провокация за интелектуалния читател – тя задълго ще възбужда и критическия интерес.
Разкаянието е дълбоко преживяване, свързано с признание за грях, а утешението – психологическа подкрепа към онзи, който е изгубил много. Цочо Бояджиев е озаглавил стихосбирката си „Книга на разкаянията и утешенията“ и ключовите думи в надслова заявяват интерес към вечни теми в изкуството. В тази чудесна книга поетическите щрихи от земния живот настойчиво ни напомнят за нашата преходност. Героят открива ирония и в тъгата, защото не само е приел временността ни на този свят, но и не се страхува от нея, сякаш е получил „уверение/ че въпреки всички доказателства за противното/ има „отвъд“(„Светлописи 3“). Стиховете на Бояджиев се тъжни. Изповедта на поета приема времето, приема неговата даденост, неговия край. Утешението и разкаянието предполагат като форма на изказ трагиката, но поетическото говорене при Бояджиев е премерен жест, а думите идват до нас „отлежали“, тегнещи със своята емоционална плътност. И радостта, и болката са сякаш дълго овладявани и едва тогава са читателски орисани. Поетът не предлага модели, по които трябва да живеем. Който търси в тези стихове съдбовност, която ни променя, няма да я открие, но ще се почувства по-чист, по-духовен, извисен дотам, „където бялото и черното/животът и смъртта/ са не жестоките посланици на зимата,/ а просто цветови нюанс/върху палитрата на битието („На осем часа от снега“).
Стихосбирката на Васил Балев „Тежест“ има своя тежест в нашата поезия. Безпокойството, тревогата са характерни за поезията на Балев. Но не тревогата, която ни предизвиква към рискови постъпки, а тази, която засилва остротата на наблюденията. Героят на Балев се самоочиства чрез конвулсиите на съвестта. На места поезията му изглежда фрагментирана, малко разхвърляна, метафората невинаги подкрепя мисълта и чувството на автора, но тя всъщност изисква нов тип поетическо визионерство. Затова е силна, запомняща се. Понякога думите не носят сякаш смисъл, а са само необходим звук към стихотворната партитура. Чувствам поезията на Балев близка, мога свободно да влизам в нея и да усещам пространство, от което имам нужда.
Кой друг освен Неделчо Ганев би нарекъл книгата си така „неучтиво“ спрямо всяка традиция и мода: „Еволюиращо гюле“. В нея препратките към високонаучни теории, представени дори чрез математически символи и формули, съжителстват с изящна поетичност („подслушвам бог и пиша“; „война на божури“; „пчела прелита от снежинка на снежинка“). Съвместяването на „бруталната“ сциентична безпристрастност на разума с изтънчената лиричност на човешкото откликване се оказват изпитание, но и подмамват интелигентния читател, чийто вкус не е моделиран от телевизията и интернет. Поезията на Ганев не предлага забавление. В нея не всичко може да се анализира, но изисква да се съпреживее, да се съ-премисли.
Още заглавието на стихосбирката на Анамария Коева задава един от най-трудните въпроси, които стоят пред всеки творец: „Кой си ти?“. Стиховете Ј използват език, който стои встрани от традиционния лирически канон, те говорят със ситуации, които обикновено не забелязваме или пренебрегваме. Това не означава, че светът, който живее в поезията на Коева, е измислен: той е странен, болезнен, накъсан, често неразбираем без познаването на образци от световната поезия (Елиът, Уистън Хю Одън, Тед Хюз, Олдъс Хъксли), но това е нейният свят. Съчетаването от на пръв поглед несъчетаеми думи, на противоположности, които се оказва, че имат тайна близост, свързването на далечни понятия въз основа на новооткрити за тях общи знаци, иронии, хиперболи, парадоксални ситуации, фина пародия на себе си – всичко това издига образната система на Коева на високо ниво. На всеки, който отвори книгата на Анамария Коева, му предстои чудесно преживяване.
Сбирката на Роза Боянова „АЛТ – Стиховете, които ме избраха“ е подборка от досегашни книги на поетесата. Много от творбите в нея вече са получили своите оценки и заслужени награди. Стиховете на Боянова невинаги са под ръката на литературната ни критика, но са силни и задълбочени, имат качества, без които съвременната ни поезия би била по-бедна. Докато ги четях, преминах с радост през годините на нейния творчески път и останах духовно наситен. И може би думите на Велин Георгиев са най-точни за поезията на Роза Боянова: „По някакъв много особен начин Роза Боянова ме прави съпричастен на драматизма в своя интимен свят. Изисква от мен да осъзная неговите детайли. Защото животът е зареден със състояния на тъга, нарушена е хармонията“.
Няколко пъти съм имал възможност да се запозная лично с поета Таньо Клисуров, но все нещо се е случвало. Сега си мисля, че респектът ми към него като личност и поет е онова, което ме е карало да се смущавам. Поезията му привлича с чистота и яснота. Новата книга „Мерено и немерено – в стих и проза“ Клисуров сам определя като „нещо необичайно“. Поезия и проза живеят и търсят общия си език, приютени в една книжна корица. И той е намерен, защото и в мерената, и в немерена реч силно личи присъствието на Клисуров: органиката, която ги споява. Онази монолитност и почтеност, която лесно можем да открием в поетичните му текстове, присъства и в прозата. Словото впечатлява с ясната мисъл, освободена от претенцията на езикови хитрости, но респектира с деликатността на чувствата: „Характер в мен животът изкова,/ защото с врагове възнагради ме“ („Любимците“). Особено близка чувствам социалната и гражданска ангажираност на поета. Не са много онези, които могат така безкомпромисно да говорят за времето, в което живеят: „Самите ние сме виновни, братя:/ какво потърсихме във мътния въртоп?/ А робът, който не прозре вината/ и в себе си, докрай остава роб!“ Дано не се сбъднат тревогите на поета за „сбогом или довиждане“. „Нека не бързаме…“
През 2019 година на книжния пазар се появи книга с избрани стихове на Надя Попова – „Всичко се сбъдна“. Стихосбирката още веднъж ни напомни за високото място, отредено на Надя Попова в съвременната българска поезия. Към подбора от вече представените книги е предложен и цикъл с нови стихотворения. Той доказва актуалността на таланта: творческият импулс на Попова не е затихнал. В края на книгата ми направиха впечатление оценките на Петър Караангов и Росица Кунева. Те потвърждават, че поезията на Надя Попова е нужна на българската литература.
„Вярвам в глината,/която/ още не е станала човек“: отдавна не съм чел толкова трагична изповед. Поетът сякаш иска да премоделира света наново. Думите на Георги Ангелов от стихосбирката„Глина“ са натоварени с електрически заряд, енергията им напомня за словото на най-добрите български поети. Тънкото перо на Ангелов рисува самосъздаващата се природа без излишна метафоричност, зад която да се крие мисловна безпомощност, опакована със случайно налучкани рими. Постепенно деликатните щрихи отстъпват място на стоварващите се като отсечени дънери думи за живота, който живеем: „Кръв./Катастрофи./Глад./Безработица./ Емиграция./Двукрак добитък,/затъпял до смърт./Свят на канибали и овце./ При беда/ дори животните/ не се спасяват като нас/ поединично.“ Лаконизмът на поетическите фрази, безглаголните изрази напомнят най-добрите образци на гражданската ни поезия и доказват, че всяка епоха има потребност от социално ангажирано изкуство.
Деньо Денев няма нужда от доказване, си мислех, докато четях „Листа и вятър“. Част от стиховете са ни познати от предишни негови книги и заедно с новите те потвърждават дарбата на поета да извлича от конкретното, частното мащабни обобщения за света. Неговите несъвършенства захранват усилията на обикновения човек да надскочи себе си, подклаждат тревогата му от приближаващия край, но тя не е изпълнена със самосъжаление и несигурност, а с мека светлина, която утвърждава човешкия живот.
Своите въпроси към света задава и Демир Демирев в „Скитащи слънца“. Отговорите са нееднозначни и трудно се стига до тях. Поетичният знак, лирическият етюд, неочакваната метафора показват движението на автора.
Неочаквания финал, ефекта на парадокса след делничния факт, обобщението с лека ирония, финия детайл – без да дразни, без да определя досаден сюжет, откриваме в „Почти всичко е наред“ на Виолета Кунева. Елегантно загатнатите емоции от първата книга на поетесата подсказват ерудиция и поставят въпроса накъде ще я отведат пътищата на поезията при втората Ј книга; дали делничните грижи няма да се окажат по-силни от младите стръкчета трева?
Стиховете на Ина Иванова в „Криле от папиемаше“ привличат вниманието на читателя с нестандартната си поетическа логика и конструкцията на метафорите. Но част от текстовете са останали на нивото на етюда, не са получили обема на художественото откритие. Дано Иванова не приеме тези мои думи като опит за менторство.
Упоритата и красива надежда, че ако днес оставим част от себе си за утре, светът ще бъде по-добър, е водеща идея в книгата на Пламен Григоров „Сълза за живия“. Стиховете му биха спечелили, ако се лишат от известна доза поетическа тезисност и призивна декларативност – тогава ще остане чистото усещане за гражданската искреност на лирическия човек.
В „Под ръка с музата Ерато“ Боян Чимов залага на яснота и конкретност дотолкова, че поезията сякаш изтича през фрагментите. Изказът е разказвателен, образите – еднопланови, а емоциите – монотонни.
Пластичен и метафоричен език, премерена модерност има в стиховете на Диана Димих от „Дива коза“. Те пораждат основателни очаквания за следващите Ј книги.
Невинаги стигат прицелната си точка асоциативните мостове в „Наблизо има светлина“ на Хубен Стефанов. По-късите текстове от книгата му са по-сполучливи, защото афоризмът, парадоксът, неочакваният обрат имат поетическа стойност, а и образите не са разпилени.
„В търсене на бог“ на Кирил Аврамов е книга на ерудиран човек, загледан в движението на света, търсещ тайните му. В прекрасното си есе, представящо стихосбирката, Валери Стефанов казва: „Молитвата е жанр, но и особена пределна реч, обърната към небесната закрила“. Героят на Аврамов е белязан от жертвеност, страст към себераздаване, готов е да се разтвори в пространствата на обяснимия и необяснимия свят. Но има и текстови пасажи, в които разказването е в повече, а обяснителността загатва, че поетът не вярва достатъчно на интелигентността на читателите си.
„Хиподрум“ от Иванко Маринов провокира с кратки стихове, изградени върху поетически обрати. Те често променят идеята на творбата. Деликатни подсказки и умни премълчавания издават възможностите на артистично мислене и овладяна висока култура, балансирани с лиричност и болезнена сетивност. Изненадват ни фантазията на автора и точният детайл.
Елена Диварова е нарекла книгата си „Близки разстояния“ –заглавие, в което има знак за желано общуване, за скъсяване на пространствата помежду ни. Но интимността, човешката топлина, която познавам от предишните Ј книги, тук е отстъпила пред желанието за по-значими открития. Поетесата прави опит да овладее пространствата между човека и природата, между човека и човека, между човека и космоса и да ги осмисли през вечните закони на битието: трудна задача, но заложеното в стиховете ни кара да се отнесем с уважение и надежда.
Героят на Петя Хантова от „Тъгата ми отива“ не е тъжен наблюдател, а смел, тревожен, безкомпромисен, несъгласен и гори от неутолима жажда за близост, за себераздаване, за любов. В книгата прозвучават искрени, красиви патриотични тонове, далеч от кухия патриотизъм, предизвикан от смешни пози с потури и сукмани, звучи неподправено чувство на съпричастност и любов към родното.
В „Струни от куршуми“ на Злати Забойски се разработват актуални теми, езикът е репортажен. Метафоричното мислене е отстъпило на плакатния изказ, а на места и до строфи с непремерена острота.
Изповедта на сърдечните пориви все още не е поезия. Смущаваща липса на професионално отношение към поезията излъчват „Просветление“ на Йоанна Папазова и „Озарение“ на Росица Нинова. Надявам се, че онова, което сега не достига, в следващите им опити ще го има: лириката не е изкуство от измъчени инверсии и претенциозна разсъдъчност – тя, в хубавия смисъл на думата, е тънък занаят, който трябва да се изучи. В нея често се използват особени форми: асонансът, алитерацията, двусмислиците, символите, иронията, ритъмът, за да се придаде различно значение на думите, да се предизвика емоционална реакция, за постигане на музикален или заклинателен ефект. Метафората, сравнението и метонимията изграждат връзки между различни образи – това са азбукарски истини. И преди да опишем душевните си трепети, е добре да прочетем тези азбукарски истини. Всяко изкуство си има своите закони, а спазването им прави от материала художествено произведение.
„Като кристален аметист“ е озаглавила книгата си Диана Атанасова, търсейки препратка към символиката на камъка: аметистът прояснява съзнанието, oтвapя вpaтитe Ј ъм дyxoвнитe пpeживявaния. Стиховете Ј не впечатляват с някакви идейни или формалистични открития: „Животът форсмажорно все върви,/ по пътища дъждовно кални“. И все пак е станала малката светлинка на вярата, с която Атанасова „лекува незараснали рани/ със скалпела на мъдростта“.
Тематичният кръг на стиховете в „Цвят на нощ“ от Милен Милев се простира от равносметката на изминалия живот, през предвиждания за идващите години, до футболните мачове в Хасково. Струва ми се, че това самт по себе си не е оправдание да се заяви присъствие в литературния живот.
Яснота, добронамереност, усет за природен детайл и колорен нюанс личат в стиховете на Спаска Попова в „Пееща тишина“. Смисловото богатство от метафоризирания образ на снега е емблематично за книгата? и точно този образ Ј придава органична цялост.
Изявите на Михаил Тошков като критик, историк на изкуството, поет, романист, сатирик и художник свидетелстват за артистична натура, която търси различни форми на общуване с публиката. Самият той определя стихосбирката си „ГРАФИТИ по стените на черната дупка“ като „съучастна“ книга: явно очаква съпреживяване от читателя. Този читател обаче понякога остава неспечелен заради публицистичната директност на изказа, еднотипните поетически конструкции, плакатната оголеност на констатациите, а на места – дори агресивността на натрапените крайни оценки.
Стиховете на Мина Карагьозова от книгата Ј „Душата – горе!“ са откровения. Светът на поетесата е ясен като човешка позиция, като страдание, любов и тъга. Това е поезия, която ни държи здраво за земята и в същото време не отрича правото ни да имаме криле за небето. За съжаление понякога искреното желание да опубличностиш интимно-личните си преживявания не е достатъчно оправдание за поетическа изява.
Дарба да трансформира философските си инвенции в поетически образи и знаци показва Паруш Парушев в „Открито море”. И старите, и новите творби в книгата му защитават трайното присъствие на автора в лЈстата на съвременната българска лирика.
Като културно предизвикателство мога да определя сборника на Радослав Игнатов „Изследване на повърхностите“. Той не се вписва в баналните представи за стихосбирка нито с броя на включените произведения, нито с жанровата им разнородност (поезия, фрагменти, размисли върху литературата и авторски самонаблюдения). Това не е книга, която би могла да се изчете „на един дъх“. Енергията, която поддържа порива за завръщане на възприемателя, е органиката на цялото: онези незрими, но здраво обвързващи нишки, които спояват личностното отношение към света, към видимото и невидимото в него: „…натрупвания, пластове, отломки – / назад преди обозначаването на материята“.
Твърде много конкретика и банални метафори натежават в „Клинопис върху снега“ от Лили Качова. Прозрения от типа „човек е дух и страшно крехка плът“ издават вътрешен драматизъм и болезнена чувствителност, но не могат да се оценят като принос в потока на литературата.
Сходен дефицит на професионализъм откривам и в „Море и бряг“ на Ради Радев. Неочакваните образи и човешката топлина в интонацията не са достатъчни качествени определители на лириката.
Усилие да се постигнат емблематичните очертания на днешния ден прави Никола Николов в книгата си„Есенни изгреви“. Картината на съвремието съчетава зрителни асоциации (човек, който рови в кофите за смет, бездомно куче в столичния град), сетивни акценти (мирис на нефт), социални наблюдения (жажда за власт): мозайката от поетически детайли е пъстра, но нерадостна. Това разкъсва лирическия човек на Николов, активизира болезнената му сетивност и го води до признанието за напразност на усилията, както е в стих. „Объркан кръстопът“: „Промяна уж! А все сме същите,/ понесли ярост зла./ Виж, и комините на къщите – / с прерязани гърла.“
Минимализмът често се осмисля като атрибут на съвършенството – може би затова на жанра хайку се гледа като на проба за истинския талант. Както е според канона на японската класическа литература, в „Срички за врабец“ Йордан Атанасов предлага своите оценки за света, опоетизирани чрез щрихи от природата. Но и в нашата литература, за радост, има признати майстори на този екзотичен жанр – Стоянка Боянова и Минко Танев. Убеден съм, че тяхната оценка за книгата му ще е по-точна от моята – дано я чуем.
Коронованата тема на лириката – любовта, е инспирирала таланта на почти всички представени автори. Интимните пориви на сърцето са намерили място дори в книги, които са ярко доминирани от гражданска проблематика. И това е естествено: любовта легитимира човека, а значи – тя легитимира и творческото усилие.
В обзорния екскурс върху темата веднага се набива едно трайно предпочитание, което има своя корен в традициите на нашата литература: съвременните автори, дори и в най-авангардните си търсения, откриват проекция на интимните преживявания в лирическия пейзаж, в природния детайл. Чрез ефекта на психологическия паралелизъм хармонията, респективно дисхармонията в природата стават образен еквивалент на бурите в човешката душа.
Добрите образци на интимната и в частност на любовната лирика не търсят думата, с която да нарекат любовта, а метафоризират състоянията, които тя предизвиква. Това наистина е по-трудният път към читателя, но е по-продуктивният: „и от горчилките на живота/ събирам капчиците мед“ – казва Тенко Тенев във „Всичко е любов“. Това е най-съдбовното усилие: да се запази любовта, а живототворящата Ј енергия да бъде открита и в горчивините, и в страданието.
Някои от книгите, които бихме определили жанрово като интимна лирика, пораждат повече очаквания, отколкото предлагат безспорни доказателства за поетическа дарба. Такава е книгата на София Милева „Грехопадения“: дори уточнението на корицата, че е „дебютна“, не оправдава надеждите на читателя за среща с все още незрял талант.
От прекомерна декларативност и трафаретност страда и стихосбирката на Славейко Чамурлийски „Сърцето ми говори“. Без да бъда съветник, бих предложил на автора по-голяма самокритичност и по-задълбочено запознаване с българската и световната поезия.
Образци на интимна лирика откриваме в „Стъпки в снега“ от Мария В. Николова. Нейните творби печелят с безхитростното признание на съкровеното чувство, с деликатното пресъздаване на най-фините душевни трепети. Тук липсват сложните метафори, но това не прави стиховете по-малко вълнуващи.
Не лудостта, а обратно – мъдростта на обичащия човек е откритието на Петя Цолова в стихосбирката „Градината на Ева“. Във великолепното стихотворение „Листопадна молитва“ нейната героиня споделя: „За нищо не моля,/ само като грозд октомврийски/ докрай да остане пълна и бистра душата ми“. Гражданските и човешките позиции на Цолова респектират. Персонифицираният образ на бедността, която и днес самодоволно плющи с камшик над „непожалени, беззащитни и незначителни“ („Все по-силно накуцва светът“) е съвременна реплика към социалната лирика на класици от ранга на Смирненскии доказва, че поетът винаги трябва да има сетива не само за личните си драми, а и за драмите на света.
Поетическият ефект от неочакваните поанти е доброто постижение в „Меланхолия“ на Светла Дамяновска. Тя търси чудото на обичта и в делничното общуване, и в акта на творчество. Дамяновска има око за света около себе си, доброта към човека и природата, но що се отнася до формално-съдържателните представи за лирически текст, Ј предстои път на развитие.
Психологическият унисон между поетическия пейзажен щрих и интимното човешко преживяване веднъж може да се окаже сполучлив похват, както е в стихосбирката „Лозата“ на Стефка Данева; друг път той може да е неумел опит за себеизразяване, пример за което е „Есенна тъга“ от Петя Борисова; поетическата енергия на същия похват може дори да бъде похабена, прахосана, ако съжителства с банална декларативност и клиширани сравнения, каквито не е успяла да преодолее Катерина Кирянова във „В оковите на любовта“. В лириката ни отдавна е преексплоатиран моделът, при който вътрешните преживявания на човека се проецират върху сезонните промени на природата – това трябва да накара Екатерина Данчева да потърси нови решения, за да изрази носталгията по миналото на своята героиня от „Годините изчезват като миг…“.
Мотивът за моралната самопроверка чрез любовта свързва книгите „Присъда: любов“ на Ирена Цветкова, „Едно пясъчно зрънце“ на Емилия Скарлатова и „Длетото на думите“ от Антон Кабрински. Героинята на Цветкова е носител на нравствен максимализъм, който често поражда драматични душевни състояния. Несъвместимостта с етичния компромис е определяща и за идейните внушения на Емилия Скарлатова: тя има набито око за най-бавните промени в природата, чиито „пепеляви рани“ пораждат болка у човека. А във великолепно оформената полиграфически стихосбирка на Антон Кабрански (с чудесни илюстрации от Цветан Казанджиев) образът на света е доминиран от потребността за близост между хората. Любовта като изпитание е гледната точка на лирическия човек от „Място под небето“ на Веселка Колева. Този аспект подтиква авторката да осмисли чувството в контекста на християнските ценности и неведнъж да призовава Бог като морален съдник в сложните житейски перипетии. Като катарзис осмисля любовта и Стефан Мачев в „Рождественски камбани“ – идея, която нито е откритие, нито е интерпретирана извън клишето на трафаретната образност. Но в сбирката му е оформен раздел с детски стихотворения, които имат потенциала на талантливи творби за малките, каквито по принцип не достигат в днешната литература.
Любимата – майката – животът: това са координатите на битието, които маркират и лирическите внушения на Кънчо Великов в книгата „Благодаря, Живот!“ Поел предизвикателството да работи в строгите канони на сонетния венец, поетът предлага 4 цикъла, от които качествано се откроява този за майката.
От изданията, които условно класифицираме като книги с интимна лирика, ми се иска да отбележа две книги, подпечатани с щемпела на художествената зрелост. В „Дъхът на твоето очакване“ от Тильо Тилев метафоричният език пресъздава най-деликатните, бавни състояния на любов и нежност, които преобръщат света от реален в измислица, а измислицата – в реалност. Авторът не се нуждае от пресъздаване на катастрофални срещи и раздели, не прибягва до разтърсващи признания и клетви, защото словото търси онези фини движения на душата, които превръщат живота ни в поезия. Новата книга на Димитър Христов „Остров за двама“ респектира. И то не с бройката от стихотворения, не и с обременителната тежест на присъжданите през годините награди от европейски конкурси за автора. Поетът умее да анализира любовта ненатрапчиво, в дискретен баланс между интимна изповедност и философска разсъдъчност, между делнична прозаичност и еуфорична празничност. При това Христов не пропуска да подчертае достойнството на обичащия човек, когото любовта не смазва, а възвисява, прави го мъдър, разбиращ, способен да приеме дори несъвършенствата на света с една тъжна усмивка на смирение и опрощение.
Истинска творческа смелост бих нарекъл сборника на Камен Васевски „Докато гледат очите…“. На прага на своята 85-годишнина той е подбрал 85 стихотворения за обичта, които носят патината на старото злато и зрелостта на изстраданата житейска опитност. Книгата е апология на любовта като въздушно, ефирно, красиво преживяване, което възторзите и тъгите, разминаванията и мимолетните празници не са в състояние да обезценят. Радост за читателя е и типографското оформление на книгата – образец за високо произведение на печатарското изкуство.
И така: съвременната българска поезия е носител на ценности, на страдания, тъги, радости и медитации, на недоволство и болки, на социален поглед и интимни състояния, но в нея липсва нещо много важно: образът на бъдещето. В този смисъл, за висок скок в българската поезия за 2019 г. е трудно да се говори. В нея зърното е запазено, не е малко и плявата. Отношението към литературната традиция е съхранено, но посоката на търсенията не е ясна. Новаторството все още не е направило своята стъпка напред.