Продрум ДИМОВ
Такъв емоционално-тематичен полъх усетих, общувайки с най-новата поетична книга със социална тематика „Монолози на рибите“, в тандем с лириката – „Абаносов блус“, предложена наскоро на читателите от издателство Български писател“. Да си призная, най-напред ме впечатли странното заглавие на стихосбирката, но всъщност – името ѝ ни насочва към сюжетно-тематичната и емоционалната същност на това актуално издание. В стиховете си Славка Мариновска отразява бурните и емоционални състояния, които буквално взривяват честната ѝ човешка душевност, подложена на безразсъдните набези на бруталната нравствена деградация у нас след вероломното разрушително нашествие на така наречените демократични промени. Тоталната разруха, от която продължава да се задъхва обществото ни, резонира болезнено в творческата ѝ лаборатория, за да потърси отдушника на спасението в горестните ѝ горещи стихове, в които диша лавина от гняв, мъка и обич към малкия човек, смазан от безумието на днешния объркан ден.
В такава атмосфера ни потапят „Монолози на рибите“, които са наистина изключително правдив емоционален портрет на днешната действителност, оковаваща човека, притискан перманентно от попълзновенията на ненаситния хищен капитал. Всичко това поражда и неудържимата динамика в преживяванията на авторката, която усещаме още с докосването ни до първото ѝ стихотворение в книгата – „Светлинни сме създания“, където в самото му начало на осъдителен прицел са поставени нравствената разруха, фалшът и лицемерието в изроденото ни общество. Болката е неизмерима, защото традиционният морал загива:
Треперим посред лято,
когато тарантулата
на нечие приятелство
отровна, се потулва!
Потопен в този удивителен поетичен свят, се питам: Защо, въпреки безспорния си, завладяващ талант, авторката остава някак си апокрифно-анонимна и встрани от най-популярните творци, с които се родее? Макар и представяна в своите 15 книги и в национални публикации от водещи поети и рецензенти, като Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Петър Андасаров, Гриша Трифонов, Лозан Такев, Марин Кадиев и др, а също така – епизодично публикувана в списание „Везни“, в-к „Словото днес“, в национални поредици и в над десет антологии в Швеция, Германия, Турция и България, твърде самовзискателната и прецизна в творческите си изяви Славка Мариновска не шуми, не търси непременно поле за изява чрез конкурси и поетични форуми, а самовглъбена пише своята поезия встрани от суетата. Може би, въпреки безспорния ѝ талант, заслужаваща място сред най-популярните творци у нас, с неподкупната си, доморасла скромност, тя е избрала тихото поприще. Вероятно и драматичният ѝ живот, в който губи много скъпи близки, да е повлиял и на нейните избори и изяви.
Родена и израсла в комитското родопско село Славейно, внучката на комити остава на 3 години без баща, а по-късно губи и единия от двамата си братя – неин изповедник и приятел. Въпреки драмите, отнели ѝ усмивката задълго, тя живее в живителната и целителна прегръдка на планината, в обкръжението на всеотдайните си майка, сестра и брат. Животът в магично-красивата Родопа събужда поетичния ѝ порив още като ученичка в селската прогимназия, а по-късно в РЕГ „Иван Вазов“, Пловдив, Славка Мариновска продължава поетичните си търсения. Но скромността ѝ, и високото ѝ чувство за отговорност пред белия лист, не ѝ позволяват да прибягва до прибързани публикации в печата.
Към първата ѝ книга я подтикват нейните приятели от отдел Кулнура на столичния район Люлин, където гостува с колеги от Дружеството на писателите. Дотогава, поради завидната си скромност, тя не е и помисляла да издаде книга, но тази среща се оказва решаваща и през 1993 г. дебютира пред с „Безсезонна жена“. Приятелите от Люлин организират първата ѝ литературна вечер в Столична библиотека и това събитие стопля душата на поетесата и, дава ѝ, макар и късен, старт в поетичното поприще. Пишейки между работата, децата и семейните грижи, през 1999 г, след участие в националния конкурс:“Лудогорие – луда земя“, посветен на Петя Йорданова, тя печели първа награда и подарък – книгата „Апокрифно чувство“, отпечатана само за 24 часа от „Експресиздат“. През 2001 г. излизат от печат „Лилава утопия“ и „Заточено слънце“ – две книги в една, а през 2013 – нови четири книги: „Живот на прима виста“, „Автограф от мълния“, „ПлЪтформи“ и „Чифт леви обувки“, станали вече заявка за едно по-осезателно присъствие под българското литературно небе.
След 2001 г. следват трудни времена на преместване в Пловдив и адаптация в новия град. Последвалите драми в живота на семейството ѝ я отдръпват от публични поетични изяви за дълго и едва през 2024 г. авторката реализира проект от шест нови книги – три социални, в тандем с три тома лирика, зад които застават издателствата „Български писател“ и „Захарий Стоянов“. Заглавията им говорят сами по себе си: „Родени, за да коленичат“ и „На тихото ми взривовете тъмни“, „Монолози на рибите“ и „Абаносов блус“, „Над летвата на битието“ и лириката „Небесен солфеж“…
Славка Мариновска е един своеобразен, талантлив творец, който доверчиво разголва душата си, въвеждайки ни из горещите лабиринти на своите преживявания и ни прави съпричастни на неугасващата си обич към света и човека, към семейството и към най-близките хора. И съвсем естествено е да ни пренесе в света на личните си преживявания – в своята Святая Светих, свързана с романтиката на детството, която отстъпва на житейската грубост, довела я до сегашната й житейска есен:
И поникнах в света
окрилена и бяла!
Днес съм есен, с листа
жълти – пооредяла…
Приятно изненадан съм, че досага не съм общувал с такова удивително, дълбоко философско, социално-гражданско звучене, поднесено с толкова силно впечатляващ стилно-езиков похват! В немалко стихове острието на критичното перо е насочено срещу вилнеещата низост и падение и крещящата социална несправедливост. Затова и чашата на възмущението прелива.
Народът – тази дъвчица балонна
и хап за перисталтиката бърза
на новите спасители салонни,
овчицата о яслата привързана…
Протестният глас на свободомислещите и честни люде остава чужд на самозабравилите се управници. Това жалко състояние на нещата поетесата е отразила по един иносказателен и образен начин в стихотворението си „Монолози на рибите“. Славка поставя на позорния стълб безскрупулните ни днешни продажни политици. Предполагам, подобен е зарядът на стиховете и в другите ѝ нови социални книги.
Другарувайки добронамерено с интригуващия творчески свят на Мариновска, усещам сроденост и приемственост с поезията на големия Вапцаров, който изповядва същото вероучение и идейна нагласа, възмущавайки се от живата.
В сюжетно-тематичен аспект стиховете на Славка Мариновска се родеят с много от поетичните творби на Матей Шопкин, Георги Константинов, Ирина Велева, Стоянка Митева, Колин Тельянова и други автори, които с талант и вдъхновение съзиждат облика на днешната ни социално-гражданска поезия. Но Славка Мариновска не подражава, а ни предлага поетически послания със свой емоционален натюрел и с характерна символика, със стилна езикова другост при изграждане на своята образната система.
От пръв поглед стиховете ѝ създават впечатлението, че не са „лъжица за всяка уста“. И в това има известна истина, защото поезията ѝ напомня за присъствието на модерна абстрактност и енигматичност, но всяко по-грамотно око ще усети, че се докосваме до задълбочено художествено мислене, което авторката безспорно притежава! Това е лирика, чийто глас звучи на високи октави убедително и силно въздействащо, призоваващо здравия разум към действие.
Мисля, че новата поетична книга на Славка Мариновска „Монолози на рибите“, в симбиоза с „Абаносов блус“, с впечатляващите си художествено-естетически достойнства и тематика е морален барометър и камертон, призоваващ към разбиване на ледените окови на бездействието и страховете.
