Боян АНГЕЛОВ

 

 

Поезията на Стоянка Митева-Балева показва как би могло творецът да не се затваря в сферата на егоцентризма, за да пресъздаде действителността като възможност за морална реализация. В своята книга „Между изгрева и залеза“ поетесата разгръща хоризонтите на таланта си, за да пренесе всекидневието от уличния шум в селенията на добротворството. Стоянка Балева не може да се примири с търгашеството в изкуството, с бързото и ловко приспособяване към всяка ситуация и към всеки политически режим:

 

Една актриса млада сподели,

че може със успех “да се продава”…

 

Включените в книгата стихове са с разнопосочни сюжети, но тяхната интерпретация звучи вдъхновяващо и  проличава завидното майсторство на поетесата да изгражда ситуации на напрежение, което води до така необходимия нравствен катарзис. Той носи очарованието на оптимизма, защото за авторката не съществуват нито стари поети, нито стари души, ако слънчева топлина разтопява високите ледове. И продължава:

 

…Няма трепети стари,

                                   няма цвят осланен,

                                   ако чувствата парят

                                   и в сезона студен…

           

Стоянка Митева-Балева не е чужда на случващите се в страната социални катаклизми, но те са поднесени с интелектуална извисеност, чуждеят се от речетативите на уличната арогантност. Поетесата интуитивно търси темите, които да постави пред читателите си и с готовото нейно решение, с трезва и осъзната себепреценка. По такъв начин тя е не само констататор, но и модератор на важни процеси и събития.

Радостен съм, че книгата носи емблемата на издателство „Български писател“. Освен поетични творби, тя включва отзиви и рецензии от известни писатели като Пенчо Чернаев, Петър Динчев, Надя Попова, Продрум Димов, Иван Вълев и др. За съжаление, непредвидено недоразумение „отстрани“ книгата на Стоянка Митева-Балева от обсъжданията за поетичната продукция – 2019 на СБП, но личното ми мнение е, че „Между изгрева и залеза“ определено е една от най-силните и стойностни книги. Чрез нея поетесата надгражда нов етап от своето творчество, поставяйки я сред водещите имена в съвременната българска лирика. Уверен съм, че Стоянка Митева-Балева ще продължава да създава творчество, което преживява емоциите на съвременния българин и което ще става все по-близко за хората, съхранили мечтите си за хармония и висок морал. Стиховете на поетесата са от книгата й „Между изгрева и залеза“/ издателство „Български писател“ С. 2019/

 

 

 

 

 

 

 

СТОЯНКА МИТЕВА-БАЛЕВА

 

 

ПОСЛАНИЕТО НА ВОДНОТО КОНЧЕ

 

Водното конче

живее почти мимолетно –

само за ден

се оглежда във бистра вода.

Пърха припряно,

танцува със дрешката цветна

бърза с копнежа

за слънце и за свобода.

То е красиво

във своята нежна стихия:

няма закони,

върбите го радват сега.

Завист не знае,

не знае как страдаме ние.

Носи илюзия горда:

ЖИВЕЙ ЗА МИГА!

То е обречено –

утре нали ще угасне…

Без да научи за болка

или за печал.

– Чакай ме, конче,

да гоним далечното щастие

с вечната жажда

вълшебният миг да е спрял…

Имаш мистична дилема,

мечта нереална,

няма да седнеш

до делнична купичка с боб…

Стих ненаписан си,

грабнал пантофката бална,

дух непокорен –

избягай от празния гроб…

 

 

ПАЗАР НА ДУХА

 

Една актриса млада сподели,

че може със успех “да се продава”…

Аз мигом се запитах с гняв – дали

това е скок към всяка днешна слава.

Запитах се горчиво – та нали

продажбата е винаги с банкноти,

продадената рана ще боли,

а сцената не е олтар на злото.

Душата си ли трябва да продам,

за да разтворя поетични двери,

или до днес реброто на Адам

с продажността на Ева ще се мери?

Запитах се и още ми горчи –

дали урока мъдър не разбирам,

или във артистичните очи

душата струва долари и лири?

И трябва ли да се дивя, че щом

за моя стих не дават и стотинка,

смирено ще се свия мълчешком

до спомена за селската си стринка.

Какво ли струва цветната дъга?

Или мигът, когато горко плача?

Или ако безсънната тъга

за всяка дума иска по петаче?

 

 

СЪДБА          

 

На Матей Шопкин

 

Няма стари поети,

няма стари души,

ако слънцето свети

и ледът се руши.

Няма трепети стари,

няма цвят осланен,

ако чувствата парят

и в сезона студен.

Няма обич по сметка,

има хляб във пещта.

Има “руска рулетка”

или син без баща.

Днес късметът не чака

и не слага печат

на живота, проплакал

в кал – или във палат.

Няма нежна забрава,

нито суха вода.

По пътека на здраве

ти не идвай, беда…

Както няма в небето

ангел, който греши,

да ни будят поети

с млади, мъдри души.

 

 

СЪНЯТ НА САМОТНИТЕ МАЙКИ

 

По идея на Иван Вълов

 

Не пеят звънци

и не слизат стада от баира,

а баби с вретена

отдавна не бъбрят до мрак.

Пред селските порти

самотните пейки умират –

къде са ръцете,

сковали дъските с мерак?

Стоят посивелите пейки.

Не викат

припряни планинци,

че жетвата май е дошла.

Брадати мъже

не подхващат със жар политика,

магьосникът-бухал

единствен размахва крила.

Забравата тегне

и падат със стон керемиди

и никой за пейките

няма да мисли със жал.

Животът е бизнес

и даже Европа ще види

кого си подкупил,

или пък – какво си продал…

Сънуват ли пейките,

как сладкодумни седенки

люлеят във скута

безгрижно заспалия внук.

Как с призиви нежни

приканват приспивните сенки

за отдих Юмрукчал

да спре да въздига юмрук…

Над чуките светят

стада от звезди неброени,

на гнилите пейки

не сядат мечтите за рай.

Днес внукът се скита

в една нереална вселена

и няма във нея

парола за родния край.

 

 

НОСТАЛГИЧЕН РЕКВИЕМ

 

На Продрум

 

На безименна уличка в краен квартал

символичната портичка няма ключалка.

Аз съм вече изпратена с месец изгрял,

ти не тръгваш и шепнеш: почакай за малко…

После бавно поемаш и махваш с ръка,

ала пак се завръщаш, припомнил си нещо.

И припряно продумваш, че искаш така

да ме виждаш – огряна от сватбени свещи.

Тази портичка малка отдавна прогни

и кварталът е вече със име модерно.

И дори да оглеждам от всички страни,

не намирам и пепел от жар или верност.

Даже тебе те няма и в новия град

аз съм чужда и хората бързат унило.

И вглъбени във своя компютърен свят,

те забравят да търсят огнището мило.

Тази уличка вече си няма душа,

ала име си има от митинги шумни.

Аз не мога да мина през нея пеша –

мощни кранове вдигат строежи безумни.

Аз се вслушвам да чуя прощални слова,

но мълчи – разкопан и студен, калдъръмът.

…Как от тука една непокорна глава

дръзко тръгна по пътя си стръмен?

 

 

МЕЖДУ ИЗГРЕВА И ЗАЛЕЗА

 

От изгрев до залез човекът е буден –

той вижда, и чува, и мисли, и пее.

Мечтае за връх непокорен, за чудо,

което изпраща миражът към кея.

На “ти” сме със изгрева, който ни носи

лъчи от надежда и нова пътека.

Очакваме жетва със златни откоси,

очакваме прилив и зов отдалеко.

Отпяват със изгрева школски звънчета –

и пътят във бъдещо време се вие.

Несръчни, наперени малки момчета

ще питат какво сме направили ние.

Сънят ги е стряскал с мечти дългокоси,

но няма урок за достойното име

и те ще поемат със свои въпроси,

със свои открития, с тайни незрими.

А краткият ден бързо стига до заник

и залезът рано пред прага ни спира.

Животът ме гледа тъй, сякаш съм странник

и рицар пред битка, изгубил рапира.

Със болка се срещат доброто и злото –

дори таралежът бодлите си скрива.

Денят ни залязва с печалните ноти

на вечен рефрен със прощални мотиви.