Иван ГРАНИТСКИ

        Задълбоченият поглед върху българската поезия през последните десетилетия, а и по-назад, ще ни разкрие удивителен феномен. Определящите стратегическите обществени процеси и раздвижвания се долавят като че ли първо от поетите, а не от философите и социолозите. Изглежда поетическата интуиция има способността да улови онова, което невинаги е видимо за точните науки. Разбира се, става дума за отделни ярки имена на български поети, чието литературно творчество като чувствителна мембрана долавя и най-фините социални трептения и резонанси. И никак не е случайно, че умните държавници на всички времена са се интересували от творчеството и разсъжденията на поетите, тъй като те винаги са им помагали при оформянето на една премислена и прагматична политика.

Както е известно, българското общество днес е във всеобхватна криза. Потънали в своите тяснопартийни груповски и корпоративни боричкания, действащите на политическата сцена формации, както и хората, самопровъзгласили се за политически елит, които, с малки изключения, са в плен на плебейските си страсти, допринесоха за трайни деформации в днешния живот на Отечеството. Но ако политическите партии и политиците нехаят за духовната криза, истинските българи интелектуалци (а в частност поетите) изживяват, страдайки, тези процеси. И се съпротивляват на тях със своето слово.

Ако говорим за днешната българска поезия забелязваме, че извънредно много се обогатиха индивидуалните лирически почерци, стиловото, тематичното и образно-метафоричното разнообразие в общия хор на авторите. Някои от поетите избират вглъбяването във вселената на собствената си душевност и затова са интровертни. Те предпочитат дискретното, приглушеното, завоалираното внушение за разлика от други, които наблягат на гръмогласните интонации, патетиката, остро публицистичните послания. Трети пък, бягайки от грубата и жестока действителност, потъват в пасторалните съзерцания и видения, четвърти се отдават на любовното томление, пети затъват в безсмислени и често пъти неплодотворни поетически експерименти…

Любопитно е да хвърлим поглед върху поетическата продукция през 2022 година. Да започнем най-напред с избрана лирика на творци, които са утвърдени отдавна и за които критиката е писала многократно. Тези книги излизат по повод кръгли годишнини на автори като Найден Вълчев, Петър Андасаров, Атанас Звездинов, Петър Анастасов, Иван Есенски, Валентина Радинска, Илко Капелев, Димитър Калев. Удивително е постоянството, с което авторите десетилетия наред дълбаят в рудниците на българското поетическо слово и виждаме, че техните послания не са изгубили своята свежест и оригиналност. Деветдесет и пет годишният Найден Вълчев поднася на публиката том с избрана лирика „Лебед“. Между кориците ѝ са поместени творби, писани в продължение на повече от седем десетилетия. В едно от ранните си стихотворения поетът възкликва:

Къде ви, бели щъркели, къде ви?

Аз ида с вас след вашите ята.

В последната си засега творба, създадена през 2022 година, поетът проронва:

И колко много зими

над мене отлетяха,

а аз и днес усещам

дъхът ми как ще спре

на сън като ги видя:

угасващият залез,

притихналият залив

и оня мъртъв лебед

край синьото море.

(„Лебед“)

Лириката на Найден Вълчев е подвластна на музикалното, мелодичното, ритмично-синкопното, тя изгражда лекокрили пейзажни графики, в които пасторалното чувство изцяло владее. Много силно е усещането на Найден Вълчев за земята, за дишащите и изпръхнали угари, за хилядолетната приемственост и кръвната връзка с деди и прадеди. Той поетизира земята като раждаща утроба и величаво песенно вдъхновение. В такива случаи гласът на поета зазвучава по-сурово, по-рязко, отекват метални нотки и героично-епични интонации.

Друг творец, който разчита на меките, дискретните и заредени с ефирен подтекст лирически послания е Петър Андасаров. В навечерието на 85-годишнината си той издаде две томчета с избрана лирика. Впечатляваща е упоритостта и последователността на този поет да изследва мамещите тайни и магическите красоти на българската природа. Рядко качество, което бе забелязано още от Владимир Свинтила при появата на първите книги на Андасаров. Когато той рисува природни пейзажи ние съзираме тънкия усет на художник, който съумява да отдели и подчертае единичното, детайла, фрагмента, оглеждащи се в общото. Например той вижда селското небе, по което жените пренасят слънцето с цедилки от хребет до хребет. Съзерцава как тревите полюляват зелените си дрехи, а светлокосите дървета се усмихват и хоро извиват. Гледа през очите на пчела, която за цвят копнее, любува се на светещите ябълки по клоните на човешките ни дни.

Петър Анастасов, воден от своята пословична самокритичност, е събрал само 80 стихотворения в навечерието на своята 80-годишнина. Сборникът с тези творби показва релефно най-ценните черти от неговия ярък талант – острият социален рефлекс, но и умението да пресъздаде една пасторално идилична картина, която отразява великолепието на българската природа. Нежното любовно послание, но и творби, излъчващи покруса и почти отчаяние от социалния разпад и трагичните социални разломи в съвременното българско общество…

Посрещайки осмото си десетилетие Атанас Звездинов ни предлага освен прочутите свои басномонолози, и  книга, с любовни признания, сътворявани повече от половин век. Тук той е включил творби, посветени на неумиращия копнеж по човешка взаимност и непреодолимата жажда на страстта. За автора поривът на плътта и магичното омайване на човешкото сърце от взрива на интимните блянове, издава не само невидимото сияние на любовните пулсации, но говори и затова, че е недостижим хоризонта на пълното сливане на душите. Тези творби са наситени с драматизъм на чувствата, резки контрасти и потапяне на лирическата личност ту във възторга на любовната взаимност, ту в бездната на ревността. Жената за Атанас Звездинов е не само символ на нежност, но и на безкрайност. Чувствата й приличат на изригващи протуберанси от лава, те могат да са чисти като сълза, но могат и да са тежки като оковаваща верига. Срещу благословената взаимност на любовното общуване обаче понякога се изправя безтегловността на личностното неразбиране. Затова поетът добре осъзнава, че красотата, която възвисява, понякога и убива.

В съвременната българска лирика несъмнено Атанас Звездинов е създателят на най-вдъхновени и завладяващи творби, посветени не само на конкретната любима жена, но и на любовта като божествена субстанция на чувствителната душа. За поета любовта и свободата са синоними, истинската любов е свобода, а съвършената свобода се въплътява в чистата като сълза любов.

Иван Есенски е нарекъл своето томче с избрани творби „Песен за бедния“. Това е поет, чийто стих е зареден с ботевска, фурнаджиевска и ивандинковска енергия на нравствената непримиримост, на високия полет на духа и страданието по покрусените отечествени идеали. Скритите цитати от големи български поети с трагична съдба помагат на Иван Есенски да се фокусира в координатите на дълга и честта, достойнството и доблестта, храбростта и добронравието. От една страна е съзнанието за духовна близост, приемственост с великите сенки на миналото, с тяхната жертвоготовност и безкористност, от друга обаче е ужасът и отвращението от плебейщините на съвремието, което е издигнало като висша житейска цел софрата, жалкия личен интерес, тържеството на търбуха.

Поетът разтърсващо страда, че честните песни днес не се калесват, че е пълно с тор и плява в публичното пространство на Отечеството, а народът е принуден „да се надлъгва с езика на Езоп, докато примлясква“. В поезията на Иван Есенски преобладават жестоките антиномични внушения, поетическите параболи, предизвикателните оксиморони, стряскащите анжамбмани. Думите звучат като изстрели или откоси на автомат, а глобалните метафори и сравнения приличат на оръдейни салюти или взривове на фугасни бомби. Посланията са често пъти жестоки и смразяващи.

Специално трябва да отбележим двутомника на Валентина Радинска. Първият том „Душата расте“ съдържа избрани нейни стихотворения, писани в продължение на почти пет десетилетия. А вторият „И път, не казвам накъде…“ обхваща някои от най-ярките ѝ преводи на руски поети и поетеси – Инокентий Аненски, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Юнна Мориц, Силва Капутикян.

Валентина Радинска е явление в съвременната българска лирика. Поезията ѝ звучи като мощен призив за човечност, почтеност, благородство, които са тъй необходими на човека в днешното разтерзано, объркано, отчаяно общество. Тази поезия не само лекува с трагизма си, не само стряска, пробужда заспалите съзнания, но и ги зарежда с благотворната енергия на добротата, любовта и хармонията.

Както е известно, има поети, които рядко издават отделни лирически сборници, защото упорито работят върху разгръщането на тематичния и смисления обхват на своите послания. По правило това са творци, които се отнасят с жестока самокритичност към своите текстове. Такъв е Димитър Калев, нарекъл томчето със свои творби „Евтерпософия“. Авторът се интересува преди всичко от невидимия живот на душата, от нейните удивителни странствания в социалното, историческото и есхатологическото време. За Димитър Калев душата е врата за преминаване от едно състояние в друго, в летящото око на душата се извършва летежът на фантазните видения. Само просветлената душа може да разбере магическото превъплъщение на формите като съзерцава своето първознание. В едно свое стихотворение авторът възкликва:

Аз чувствам мислите

като светлинни ветрове,

които плуват…

В друго пък твърди че:

… душата  е смес от печал,

вечна вода и всемирна прохлада

Димитър Калев чувства мислите като светлинни ветрове, които веят и разкриват космогонията на сърцето и душата, изследват структурата на мисълта, разкъсващите човека страсти и съзерцанията на ума…

Още един талантлив поет е решил да събере том с избрани свои стихотворения. Това е книгата „Полет по време на буря“ от Илко Капелев. Става дума за своеобразната му лирична автобиография, която той пише вече повече от 45 години, странствайки от нефтонаходищата на Сибир през мразовитата тундра и безкрайните дебри на руския лес до любимата му Тракия, която му е дала земетръсна кръв и изключителна чувствителност. Тематичният обхват на лириката на Капелев е впечатляващ – от пасторалния възторг пред великолепието на натурата през фините трепети на влюбената душа до заредените с изобличителен патос социални внушения.

И Димитър Горсов е един от авторите, които години наред впечатляват критиката със своята оригинална поетическа образност. Сега поднася на читателите си един внушителен том с елегии – „В съня на мъглите“. Става дума за над 250 поетически сънувания наяве. Като се потопим в тези увлекателни пътешествия в бездната на подсъзнателните видения – страсти, афекти, спомени, представи и пр., добиваме представа за мащабите на поетическите послания на този поет, който обича разклонената и многопластова метафора и многопосочните културни алюзии и реминисценции.

Тук е редно да споменем и още няколко книги, които обхващат творби, писани през продължителен период от време – „Различна есен“ от Юлия Пискулийска представлява нейната своеобразна поетическа автобиография,  обхващаща всички възможни аспекти на един почтен човешки живот – от стихотворенията, посветени на най-красивото човешко чувство – любовта, през възпева на българската природа, до творби, насочени към най-малките и невинни създания – децата…

Подобни са книгата на Крася Титянова „С полета на птиците“ и „Живот на кръстопът“ от Ахмет Емин Атасой. По-особен случаят с  книгата на Текла Алексиева – „Дълги  сенки“. Както любознателните читатели знаят Текла Алексиева е един от ярките съвременни български художници, но сега тя ни изненадва с великолепни словесни метафори, които допълват богатата ѝ и фантастична пластическа вселена. Не можем да отминем и стихосбирката на Илко Иларионов – „Намерих те утре“. Този творец притежава ренесансово разкрепостен талант – режисьор, драматург, актьор и поет. В неговите лирически видения долавяме присъствието на емоционална жар, унес, нежност, огън, свенливост, тъга – все състояния напомнящи ни възторжената екстатичност на Христо-Фотевия стих. Поетовото съзнание е претеглено от главните проблеми, пред които се изправя мислещият и честният човек – любовта, подвига, геройството, доблестта, вярата, но и техните антиподи – предателството, подлостта, мижитурщината, омразата…

Нека сега отправим взор към оригиналните стихосбирки, издадени през 2022 година. Тяхното име, както се казва, е легион. Няколко десетки нови книги излизат с клеймото на 2022 година. Трудно е да ги структурираме и съпоставим по тематични стилистични и съдържателни послания – толкова различни и многопосочни са те. Но ще се опитаме да очертаем една панорама на техните индивидуални почерци и лирически сюжети.  Преди всичко трябва да отбележим, че ако търсим обединяваща идея за всички тези лирически сборници, ще кажем, че това е духът на конкретното време и пределно раздвоеното поетическо самосъзнание, което характеризира разглежданите автори.

От една страна можем да откроим книгите на Боян Ангелов, Неделчо Ганев, Димитър Гачев, Петя Цонева, Текла Алексиева, Веселин Веселинов, Иван Странджев, Ники Комедвенска, Ненчо Славчев, Петко Каневски, Диана Саватева, които носят полюсните напрежения и антитезисните противопоставяния между основополагащи същностни състояния – ден и нощ, светлина и мрак, добро и зло и т.н. От друга страна ще групираме книгите на Диана Атанасова, Илко Иларионов, Марина Бартоломеус, Ели Томинска, Георги Ангелов, Стоянка Митева – Балева, Светла Велева, Айча Заралиева, Йорданка Марина, Росица Каркальова, Спаска Попова, Ана Боянова… Тук ще видим че повече доминират лирико-драматичните интонации, че преобладаващите теми са любовта, приятелството, верността, основните човешки добродетели, преклонението пред величието на българската природа, скръбта по загубата на идеалите на съвременното поколение и пр., и пр.

Трябва да подчертаем, че богатството на индивидуални почерци и лирически рисунъци говори затова, че съвременната българска поезия е жив организъм. Той се развива по свои собствени закони несвързани и неследващи пулсациите на социалното развитие и обществените турболенции. Имено затова поетите, а не белетристите, първи улавят определящия повей на времето, предстоящите налагащи се социални транспозиции и тенденции. Нека сега тезисно формулираме посланията на някои от най-талантливите, според нас, лирически сбирки, излезли през 2022 година.

Неделчо Ганев цял живот изследва тайнописа на думите. Може би това е най-интровертният съвременен български лирик, който не се уморява да дълбае в рудниците на българското поетическо слово. Стихът му в „Тайнопис на думите“ е параболичен, оксиморонно-разтърсващ, интелектуално завладяващ и пробивно-плашещ. Това е поезия на пределно сгъстените метафори и на плашещите със своята есхатологична предпоставеност и знаковост послания.

Единици са съвременните български лирици, в чието творчество усещаме духовните послания на класическите ни поети. А е необходимо постоянно да се връщаме към мъдрите им стихове, които ще помогнат на заразения от безпътица днешен делник да види светлия лъч в тъмния тунел на безпросветието, омразата, злобата, дивашките страсти и ужасяващите плебейщини, обладали обществото ни. Боян Ангелов е един от тези поети. В новата си книга „П(р)освещения“ той се насочва към духовните послания и завети на редица наши възрожденски дейци – Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Иван Вазов и някои от най-ярките поети на България, чиято трагична съдба и героичен живот е възпламенила поетическото му въображение – Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Александър Геров, Иван Динков, Евтим Евтимов… Авторът е усетил дълбоко интуитивно, че една нация, която няма духовни стълбове и ориентири, не може да разчита на сериозно бъдеще. Ето защо стихотворенията му са не само значими като силно звучащи духовни поклони пред традицията, но и са и своеобразна тревожна камбана, която трябва да събуди заспалото ни общество.

Иван Странджев, един от философско умонастроените съвременни поети се вълнува много от граматиката на душевните тайнства. Книгата му „Граматика на тайната“ изследва потока на подсъзнанието, улавя трептенията на полифоничното човешко битие – от космогонията на делника до езотеричните загадки, които никой век не разреши и които не са дадени за разгадаване на непосветеното човешко съзнание. Стихотворенията от тази сбирка ни предлагат вълнуващо сънуване наяве. Поетът не се изморява да изследва тайната, наречена човек, привличат го магически духовните пейзажи, разсъждава върху непостижимата жажда за единение на душите и облича всички свои лирически стиховидения с наметалото на стряскащи, но увличащи метафори. Може би, ако търсим метафоричен лайтмотив за неговата книга, ще цитираме следния му стих: Божия сълза върху окото на баира.

Едно от лирическите събития на 2022 година е книгата на Ники Комедвенска – „Три молитви“. Тази книга, както отбелязва проникновено поетът Иван Есенски, представлява рядко съчетание на романтизъм и реализъм. Може би защото Ники Комедвенска създава своя поетичен свят, изграждайки го от молитви, съзерцания на Абсолюта, но и тръпнещо изследване на реалния ни свят – тя има удивително чувство за наблюдателност: може да съзерцава дърветата, насекомите, птиците, облаците, вдъхновената и възвишена българска природа, но в същото време има зрение и за материалните грубости пошлости, плебейщините на делника, насилията на бруталната материя над нежния и беззащитен дух. Поезията на Ники Комедвенска излъчва контрастите на нежна любов и пулсираща ненавист, любов към хармонията на природното и невинната човешка душа, както и ненавист към демоните на разтлението, на безнравствените губителни потоци, които са оплели съзнанието на съвременния човек.

Има в поетическата продукция за 2022 година поети, които се представят с повече от една книга. Да започнем с Георги Ангелов, който ни предлага стихосбирките: „Нощни приписки“, „Ръкопис от Мъртво море“ и „Новакова бразда“. Литературната критика отдавна познава и цени този талантлив автор. Новите му лирически сбирки продължават и доуплътняват досегашните му естетико-художествени търсения и експерименти. Струва ми се, че трябва да откроим от тези три книги сбирката „Ръкопис от Мъртво море“. Тук с пределна заостреност се откроява безизходицата, в която е потънало съвременното българско общество. Стихът често звучи като остра сатира, насочена към страданието по погубената вяра на обществото и нагнетяваща гнева срещу подлостта на съвременните властимащи. Би могло да кажем, че това са стихотворения-филипики, поетични изстрели в мишената на безродието, националпредателството, лакейниченето пред новите „бели братя“ – обезлюдителите и обездушителите на съвременна България. Поетът Георги Ангелов и в „Нощни приписки“, и в „Новакова бразда“ ни призовава да прозрем драматичния контраст между посланията на великата историческа национална памет и скверното ни настояще. Той противопоставя фигури като Аспарух, Ангел войвода, Балканджи Йово и пр. срещу днешните жалки осквернители на историческата ни памет.

Друга впечатляваща книга от поетическата продукция за 2022 година е сбирката на Веселин Веселинов „Кънтя като мълчание“. Още първото стихотворение ни грабва с богатата си метафорика и парадоксално-параболична оригинална образност. В стиха на поета са вплетени сънища наяве, карнавална разюзданост, цветни  фантазии, игра на думи, смисли, настроения, свободно реене на подсъзнателни нашепвания, препускащи шеметно картини на духовните пейзажи. Тук е царството на оксимороните и антитезите. В едно свое стихотворение авторът възкликва – тъга, пронизана от островърхи кули сън.

Този поет талантливо усеща излъчванията на сомнамбулния дух на времето, където основните идеали са взривени и властва всеобща социална безпътица и немощ духовна. Стихотворенията излъчват непомерни нравствени дерзания, в които се усеща невидимия диалог със стихове на Яворов, Лилиев, Вапцаров, Ясенов и други класически поети. Оригинално внушение на тази поезия е усилието или понякога обреченият порив да бъдат сблъскани несъпоставими на пръв поглед думи с техните възвишени значения (от една страна), а от друга всекидневната им трафаретна и банална употреба. Разсъждавайки за естетическата и социалната бъркотия на ценностите, в други свои творби поетът изохква:

„казиното измества всички храмове“

и

„отворени са дюкяните на омразата“.

Още една авторка ни предлага три свои сбирки – Спаска Попова. Става дума за лирическите сборници „Оброк“, „Премълчано“ и „Горска нимфа“. Поетесата предпочита предимно класическия стих, който ѝ предлага много възможности за многопосочието на лирическите ѝ внушения. От една страна тя мечтае за света на безкрайната нежност, добросърдечие и любов, който е истинският дом на мечтите. Стихотворенията ѝ излъчват възторжеността от пълнокръвието на битието и неведнъж тя възкликва – животът ми на изгрева прилича, но от друга страна усеща, че се превръща в живо стебло с овъглено чело и с прекършени криле. Любовните трели доминират в нейната поезия, но тя вярва, че душата ѝ е на кръст разпъната и до смърт опърлена от болката и екстаза. Затова като горска нимфа сърцето ѝ танцува по жаравата на времето, усеща се като тичаща лавина и цветна арка от стъклопис.

Всяка нова лирическа сбирка на Петко Каневски винаги е привличала интереса на критиката и интелигентната публика. Така е и с новата му книга „Увеличи шрифта на любовта“. За Петко Каневски днес родината е несретница и уплашена птица. Патосът му нажежава до бяло стиха, когато възкликва:

Уж сме юнаци, не сме маргинали,

а си оставаме кухненски войни

И в други свои книги Петко Каневски си задава трагичния въпрос – как обрулената държава, наречена България, може да бъде възкресена, когато липсват големите учители, „които стъпват босоноги по звездите“? Неговият поетичен отговор е, че изтръгването от окаяното положение, в което днес се намира Отечеството, е възможно само, когато се появят повече истински патриоти, които ще се превърнат в спасителни мостове към светлината.

Още един поет мечтае за постигането на нравствената светлина – това е Ненчо Славчев с книгата си „Повикани от светлина“. Както и в други негови лирически сбирки тук преобладават възторжено-пасторалните внушения, любимите образи са родени от волността на слънцето и вятъра, от гнездата на птиците или детските крачета, сънуващи топла роса. Ненчо Славчев вижда в очите на своите деди и прадеди покълващите пролетни цветя на надеждата. Той мечтае в един свой стих, че е крайно време да живеем по човешки, а не по кучешки. Тъгата му по клетото битие на малкия човек кореспондира с подобни внушения на поети като Борис Христов, Таньо Клисуров, Деньо Денев, Валери Станков, Паруш Парушев, които години наред предупреждават, че страшната празнота на отчуждението, омразата и зломислието превземат нашето общество.

Няколко поетеси, макар и от различен ъгъл, но с талантливи завладяващи образи, улавят духа на днешното бравурно и размирно време. В монолог на „Лятната рокля“ Ирина Радионова усеща безсърдечието на обществото, което трака в гърдите ѝ като безплодна костилка, но от друга страна в очите на майката съзира сиянието на кристалното небе. На изтъняването на любовта, удавена в делничната скука, тя противопоставя човеците, които са рисунки по тротоара и приличат на изпръхнали целувки от небе.

Диана Саватева пък в „Капка, изпреварила дъжда“ един път прокламира, че тъгата няма бряг, но в същото време ни внушава, че човешката любов сияе като есен, прекосяваща с тихи стъпки август.

В дузина от книгите, излезли през 2022 година, основните внушения са насочени към патриотичните чувства и настроения. Един път изразени като тъга и покруса от нерадостното днешно битие на Отечеството, друг път като надежда за бъдещ спасителен слънчев лъч в безпросветието и социалната лотофагия.

За Диана Атанасова в „Тази песен“ душата на родината е неунищожима, защото е дивна и е неистово жива като песен.

За Ели Томинска образът на Отечеството може да се открие в една светулка или гласа на щурче, огласящо приказното лято, в шепота на селската речица или звездите в лятната нощ, които целуват всемира.

В „По хълма на времето“ Стоянка Митева-Балева фокусира тъжния си поетически патос по овдовелите селски къщи, които ни гледат с празни очи от порутените села. Тя усеща своя дом обрулен от самотата, възприема себе си като бяла врана или плачеща самодива, защото болката по България я изгаря.

Интересни лирически внушения ще открием и в книгата на Марина Бартоломеус „Звездица“. Стихът е зареден с благородна вътрешна енергия. Енергията на добротолюбието, добросърдечието, доброчестието. Четейки и препрочитайки стихотворенията в тази вълнуваща лирическа сбирка, се убеждаваме, че в съвременната българска лирика се влива един нов оригинален поетически тембър.

Впечатляващо е богатството на оригинални метафори и небанализирани от прекомерна употреба поетически образи, което откриваме в лирическите сбирки на неколцина поетеси. На първо място тук трябва да посочим „Спасителна песен“ на Петя Цонева. Нейният поетически свят е богат на реминисценции от патриархалното детство, проникновени наблюдения не само върху щедрата палитра на природата, но и върху невероятното многообразие на духовните пейзажи, състояния, страсти, афекти, възторзи и покруси.

Виолета Еленска в „Невидими корени“ пък търси спасение от затъването в дребнотемието, материалната изкусителност и господството на вещите, и плебейските всекидневни страсти в българските гоблени, където е жива душата на традицията и старите благородни майстори.

Книгата на Айча Заралиева „Право на самота“ ни поднася лирически етюди, напомнящи пастелни въздишки. Тук главната тема е любовното съпричастие, копнежа по взаимност. Творбите приличат повече на фрагменти, посветени на пулсациите на чувствата.

Трябва да отбележим, че редица от книгите на поетесите, представящи се през 2022 година, освен от Отечеството и от любовта (във всичките ѝ възможни ипостаси) неизменно се вдъхновяват от теми като тъгата, самотата, сънищата на будуващото съзнание, копнението по непостижимото. Затова те имат очите на талантлив художник или ваятел – улавят отлитащите мигове и от тях създават поезия. Книгата на Ана Боянова „Върху сърцето на стиха“ е добра илюстрация в това отношение. Авторката жадува да храни небесата с неравноделните свои стихотворения и когато капката затвори сърцето си, плетейки плитката на болката, да прозре истинския път на душата.

Борислава Манова в „Сто години зима“ мечтае да постигне изкуството да бъдеш като другите. В любовното чувство тя е понякога рязка, защото отхвърля компромисите, които ще накърнят достойнството ѝ, но понякога и е състрадателна до болка, защото знае, че нежността побеждава грубостта и омразата. Интересни и завладяващи лирически внушения ще открием в книгите на: Соня Фурнаджиева – „Сефини. Станислав Пенев – „Влюбени (-те ми) стихотворения“, Веселка Колева – „Обятия“, Росица Нинова – „В себе си“, Джина Дундова – Панчева – „На границата между два сезона“, „Людмила Калоянова – „Номад“, Виолета Станиславова – „Души самотни скитници в безкрая“, Хайри Хамдан – „Пясъчни ветрове“, Петя Хайнрих – „Летни хитове“, Светла Велева – „В тишината на утрото“, Крум Филипов – „Писма до сина ми“, Димитър Гачев – „Създател на глобуси“. Всички тези лирически сбирки само потвърждават наблюдението, че ако има истинско развитие в някой от жанровете в съвременната българска литература, то това е именно в поезията. Най-радостно е, че огромната част от авторите, издали книги през 2022 година, ни поднасят искрени неподправени и изстрадани лирически послания всеки според своя талант и художествен натюрел.

Над 80 са заглавията, излезли през 2022 година. Сред тях има и няколко книги, в които, уви, маниерниченето, нескопосният стремеж за философициране на лирическия рисунък, а някъде и пълната липса на талант, не ни позволяват да ги споменаваме. Освен това не бихме желали да оскверним благородните страници на вестник „Словото днес“, където ще бъдат публикувани докладите, разглеждащи литературната продукция през 2022 година.

Ако трябва да обобщим бележките си върху поетическата продукция през 2022 г., ще откроим новите лирически сбирки на Неделчо Ганев – „Тайнопис на думите“, Боян Ангелов – „П(р)освещения“, Иван Странджев – „Граматика на тайната“, Ники Комедвенска – „Три молитви“, Ненчо Славчев – „Повикани от светлина“, Петко Каневски – „Увеличи шрифта на любовта“, Веселин Веселинов – „Кънтя като мълчание“, Петя Цонева – „Спасителна песен“ и Георги Ангелов – „Ръкопис от Мъртво море“. В тях най-силно и ярко се усещат социалните пулсации на времето. И нека пак подчертаем: именно поетите са най-фината и най-чувствителна мембрана, която улавя и незабележимите наглед трептения, размествания, пертурбации и трасформации на духа на епохата.

Добре е също така да си припомним знаменитата статия на Христо Ботьов „За длъжността на писателите и журналистите“. Великият поет и национал-революционер сякаш е провиждал през столетието, че и днес многострадалното българско Отечество ще има нужда не само от добри поети и писатели, но и от социално ангажирани личности. Най-добрите стихосбирки през 2022 година показват, че техните автори не са затворени в кули от слонова кост и не пеят балдевски песни, а живеят с пулса на конкретното време и конкретното общество. Тези автори не мечтаят да бъдат потупани благосклонно по рамото от чужди фондации, чиято единствена цел е подривната дейност, насочена към духовното обезличаване на нацията, а почтено и последователно работят за съхранението на великите ни национални духовни традиции.